Рик Риърдън
Чукът на Тор (53)

Петдесет и трета глава
Време е за тупаник (най-накрая някой да го каже)

Навреме.

Асите наистина трябваше да се научат да идват навреме.

Продължавахме да нямаме божествено подкрепление. Имахме чук, но нямаше кой да го носи. А Локи си стоеше пред нас в цялата си уродливост, с лед по косата и отрова, капеща от лицето.

— Мда — каза той. — Ето какво ще сторя първо…

Нападна с повече сила и бързина, отколкото се полагаше на някого, окован последните хиляда години. Сграбчи змията, която го плюеше с отрова, издърпа я от сталактита и изплющя с нея като с камшик.

Гръбнакът й се счупи, издавайки звук, сякаш някой бе пукнал балончетата на опаковъчно фолио. Локи я пусна долу безжизнена като градински маркуч, а после се обърна към нас.

— Искрено мразех тази змия — каза той. — Кой е следващият?

Джак си стоеше натежал в ръката ми. Алекс едва се държеше на крака. Сам бе вдигнала копието си в бойна готовност, но се колебаеше дали да нападне, вероятно защото не искаше отново да бъде вцепенена от баща си.

Или по-лошо.

Другите ми приятели ни обиколиха. Трима силни айнхеряр, Блицен със своята модна ризница, Хартстоун с руните от офика, тракащи в торбата му, докато пръстите му ги разместваха.

— Можем да го победим — каза Ти Джей. Байонетът му бе подгизнал от великанска кръв. — Всички нападаме заедно. Готови?

Локи разпери ръце, за да ни подкани да атакуваме. Рандолф коленичи в краката му, потънал в тиха агония, докато синята пара разяждаше плътта на ръката му. В далечния край на стената Сигун стоеше неподвижна. Кървавочервените й очи оставаха неразгадаеми. Притискаше празната паница с отрова до гърдите си.

— Хайде, воини на Один — подигра се Локи, — аз съм изнемощял и невъоръжен. Можете да го сторите!

Но дълбоко в себе си знаех, че не можем. Можехме да нападнем и да умрем. Щяхме да свършим на пода с пречупени гръбнаци. Точно като онази змия.

Ала какъв избор ни оставаше? Трябваше да се пробваме.

Тогава от стената зад нас се разнесе пукот, последван от познат глас.

— Преминахме! Да, Хеймдал. Този път съм сигурен. Почти сигурен!

Краят на някакъв железен жезъл си проправи път през скалата и се размърда. Стената започна да се разпада.

Локи отпусна ръка и въздъхна. Изглеждаше по-скоро подразнен, отколкото ужасѐн.

— Е, добре — намигна ми той. А може би просто лицето му се разтресе в конвулсии след вековете на разяждане от отровата. — До следващия път!

Земята под него се разпадна. Цялата задна половина на пещерата изчезна. Сталагмити и сталактити избухнаха. Езера кипяща течност образуваха парни водопади, преди да изчезнат в бездната. Локи и Сигун се изгубиха в нищото. Вуйчо, който бе коленичил накрая на пукнатината, също потъна в ямата.

— Рандолф! — изтичах аз до ръба.

На около петнайсет метра под нас Рандолф се бе свил на някакъв мокър къс скала и се опитваше да запази равновесие. Дясната му ръка си бе отишла, синята пара вече разяждаше рамото. Вдигна очи към мен и черепът му ми се ухили през прозрачното лице.

— Дръж се, Рандолф! — казах аз.

— Не, Магнус — отвърна той шепнешком, все едно не искаше да буди никого. — Семейството ми…

— Аз съм семейството ти, стар идиот такъв!

Вероятно това не беше най-милото нещо, което можех да кажа. А може би трябваше да му кажа да се маха и да го оставя да падне. Но Анабет беше права. Рандолф бе част от моето семейство. Целият клан Чейс привличаше вниманието на боговете, а Рандолф носеше това проклятие дори повече от другите. Въпреки всичко все още исках да му помогна.

Той поклати глава. Болката и тъгата се бореха за надмощие в очите му.

— Съжалявам. Но искам да ги видя.

И се свлече в мрака, без да продума.

Нямах време да го съжаля, нито да осмисля случилото се. Трима богове в тактически униформи нахлуха в пещерата.

И тримата носеха каски, червени очила, военни ботуши и кевларена броня по цялото тяло, върху която беше написано ГРРМ. Можех да ги объркам с обикновени спецчасти, ако не бяха толкова брадати и не размахваха необичайни оръжия.

Тор влезе пръв. Държеше железния жезъл като пушка и сочеше с него във всички посоки.

— Проверете ъглите! — извика той.

Следващият бог, който мина, беше Хеймдал, ухилен така, сякаш си прекарва страхотно. И той държеше огромния си златен меч като пушка, но в края му бе закачен Фаблетът на гибелта. Огледа стаята и си направи селфи във всички ъгли.

Не познах третия бог. Той нахлу с тътен в пещерата, понеже десният му крак бе обкован в най-гротесковата огромна обувка, която бях виждал. Тя бе слепена от парчета кожа и метал, части от спортни обувки в неонови цветове, ремъци и стари медни катарами. Дори имаше дузина шипове, които стърчаха от носа на обувката като бодлите на таралеж.

Тримата богове огледаха наоколо в търсене на заплахи.

Кралят на великаните Трим се събуди в най-лошия възможен момент. Богът със странната обувка изтича до него и вдигна десния си чепик. Той се уголеми до размерите на лимузина — квадратно бунище от вехти обуща и парчета метал, събрани заедно в огромна тепавица. Трим дори нямаше време да изпищи, преди богът обувка да стъпи върху него.

ПЛЯК.

С това бе турен край на заплахата.

— Добра работа, Видар! — извика Хеймдал. — Може ли да го направиш отново, така че да те снимам!

Видар се намръщи и посочи пихтията, след което изписа съвършено знаците на глухонемите, с които каза: Вече е плосък.

— Бебчето ми! — ахна Тор в другия край на стаята.

Мина покрай козлите и сграбчи чука Мьолнир.

— Най-после! Добре ли си, Ми-ми? Тези гадни великани препрограмираха ли каналите ти?

— Добре сме, шефе — промърмори Марвин и зазвъня с камбанките си. — Благодаря, че попита.

Погледнах към Сам.

— Наистина ли нарече чука си Ми-ми?

— Хей, аси идиоти! — подвикна Алекс и посочи новообразувалата се пропаст. — Локи отиде натам!

— Локи? — завъртя се Тор. — Къде?

Светкавици блеснаха в брадата му, което вероятно направи инфрачервените му очила безполезни.

Тринга показа, че е жива, в още по-лош момент и от Трим. Тя излезе от най-близката шахта като кашалот и се приземи запъхтяна в краката на Хеймдал.

— Всичките ще ви избия! — изграчи тя.

Това не бе най-умното нещо, което можеш да кажеш срещу трима богове в тактически униформи. Тор посочи небрежно с чука си към Тринга, все едно преглеждаше каналите му. Мълнии изскочиха от руните, издълбани в метала. Великанката се пръсна на милион малки камъчета.

— Е-е! — оплака се Хеймдал. — Какво съм ти казал за светкавиците до таблета ми! Ще ми изгориш батерията!

— Добре, смъртни — изсумтя Тор. — Хубаво е, че пристигнахме навреме, иначе онази великанка можеше да нарани някого. Какво сега казвахте за Локи?

Лошото на боговете е, че не може да им удариш шамар, задето са глупави. Те просто щяха да ти отвърнат с друг шамар и да те убият. Освен това бях твърде изтощен, шокиран, сварен и опечален, за да се оплаквам, макар асите да бяха оставили Локи да избяга.

Не — поправих се аз. — Ние оставихме Локи да избяга.

Докато Тор мърмореше сладникави глупости на чука си, Хеймдал застана на ръба на пропастта и надникна в мрака.

— Продължава чак до Хелхейм. От Локи няма и следа.

— А от вуйчо? — поинтересувах се аз.

Белите ириси на Хеймдал се обърнаха към мен. Този път не се усмихваше.

— Знаеш ли, Магнус… понякога е по-добре да не виждаш толкова надалеч, колкото можеш, и да не слушаш всичко, което чуваш.

Той ме потупа по рамото и се отдалечи, като ме остави да мисля за това какво, по дяволите, бе искал да каже.

Видар, богът с обувката, се огледа за ранени, но всички изглеждаха в общи линии добре. Освен великаните. Те вече бяха мъртви. До крак. Полуродения бе получил разтежение на слабините при опита си да вдигне чука на Тор, а Малъри ужасно я болеше корем от това, че толкова му се бе смяла. Но тези проблеми се решаваха лесно. Ти Джей се бе измъкнал без драскотина, макар да бе силно обезпокоен как да изчисти кръвта на земните великани от байонета си.

Хартстоун беше добре, въпреки че не спираше да изписва със знаци отала — името на липсващата руна. Той направи знак към Блиц, че е можел да спре Локи, ако я е имал. Подозирах, че отново бе твърде строг към себе си, но не бях сигурен. Що се отнася до Блиц, той се бе облегнал на каменната стена и изглеждаше изморен от оформянето на камъка по пътя към пещерата на Локи.

Веднага след като боговете пристигнаха, Джак отново се бе превърнал в медальон и мърмореше нещо от рода на това, че не искал да вижда самодоволната дива, която Хеймдал носел за меч. Според мен се чувстваше виновен, че не е могъл да ни помогне, и разочарован, че Скофнунг не се бе оказала острието на неговите мечти. Сега Джак отново висеше от врата ми и спеше дълбоко. За щастие, не бе повреден. И бе прекарал толкова голяма част от битката зашеметен, че не усетих никаква умора от него. Бе оцелял и в този ден на битки и скоро отново щеше да припява 40-те топ хита на лятото.

Заедно със Сам и Алекс седяхме на ръба на пещерата, заслушани в ехото от мрака. Видар бе превързал ребрата ми, а после намаза с мехлем ръцете и лицето ми и каза на езика на знаците, че няма да умра. След това превърза ухото на Алекс и направи знак: Дребно сътресение. Остани будна.

Сам не бе ранена физически, но усещах душевната болка, която излъчваше. Седеше поставила копието в скута си като гребло и изглеждаше така, сякаш беше готова да загребе право към Хелхейм. Мисля, че и двамата с Алекс инстинктивно разбрахме, че не бива да я оставяме сама.

— Отново бях безпомощна — каза нещастно тя. — Той просто… ме обсеби.

— Не е съвсем вярно — потупа я по крака Алекс. — Жива си.

— Какво имаш предвид? — гледах ту към едната, ту към другата.

Тъмното око на Алекс бе по-кървясало от светлото — вероятно заради сътресението, и от това погледът й бе станал някак по-кух и мрачен.

— Когато битката тръгна на зле за великаните — рече тя, — Локи просто… пожела да умрем. Каза на сърцето ми да спре да бие, на дробовете ми да спрат да дишат. Предполагам, че е сторил същото и със Сам.

Самира кимна. Кокалчетата на ръцете й побеляха върху дръжката на копието.

— Богове! — не знаех какво да правя с цялата ярост, която се бе натрупала в мен.

Температурата в гърдите ми се качи до нивото на тази в ямата. И да не мразех Локи толкова, вече бях решен да го последвам до края на Деветте свята… и да му сторя нещо лошо.

Да го вържеш с червата на децата му? — попита един тънък глас в главата ми. — Да поставиш отровна змия над лицето му? Тази справедливост помогна ли на асите?

— Значи сте успели да устоите на волята му — казах аз на момичетата. — Това е много добре.

— Аз ти обясних, че той не може да ме контролира — сви рамене Алекс. — По рано играх театър, за да не събудя подозренията му. Но за Сам това бе добро начало. Остана жива. Не може да очакваш да устоиш на волята му напълно от първия път. Заедно можем…

— Той е на свобода, Алекс! — сопна се Сам. — Провалихме се. Аз се провалих. Ако бяхме по-бързи, ако бях осъзнала…

— Как така сте се провалили? — надвисна богът на гръмотевиците. — Глупости, момиче! Намерихте чука ми! Вие сте герои и всичките ще получите трофеи!

Виждах как Сам скърца със зъби, за да не се развика на Тор. Уплаших се, че ще си пукне още една артерия от напъна.

— Оценявам това, господарю Тор — каза накрая, — но на Локи не му пукаше за чука. Това бе ефект за отвличане на вниманието, докато е планирал освобождението си.

Тор се намръщи и вдигна Мьолнир.

— Не бой се, моме. Ще оковем Локи отново. А за чука ще започне да му пука, когато му го завра в гърлото!

Смели думи, но когато погледнах към приятелите си, забелязах, че никой не се чувстваше успокоен.

Загледах се в кевларената броня на Тор.

— Какво е ГРРМ?

— Произнася се гръм — каза Тор. — Означава Група за рязка ревностна мобилизация.

— Рязка? — изръмжа Алекс. — Вие подигравате ли ни се? Отне ви цяла вечност да стигнете дотук.

— Хайде сега — намеси се Хеймдал. — Бяхте подвижна мишена все пак. Стигнахме тунела на Брайдъл Вейл без проблеми! Но преместването до леговището на Локи ни изненада. Бе запечатан и в двата края с подсилен от великани камък. Да копаем след теб… дори с трима богове е трудно.

Особено когато единият само снима и не помага с нищо — направи знак Видар.

Другите двама богове се престориха, че не го разбират, но Хартстоун отговори със знаци. Никога не те слушат, нали?

Никога — отвърна богът. — Чуващите хора са си такива. Глупави.

Реших, че Видар ми харесва.

— Извинете — попитах аз, правейки знаци, докато говоря. — Вие бог на обувките ли сте? Или на церителството? Или…?

Видар се усмихна и изкриви двата си показалеца. Постави единия под окото си, после го почука в другия. Не бях виждал знака преди, но го разбрах. Око за око, зъб за зъб.

— Аха, вие сте богът на възмездието.

Това ми се стори странно, тъй като той изглеждаше мил, а и бе ням. От друга страна, носеше гигантска обувка, която можеше да стъпква великански крале като гофрети.

— О, Видар е нашият човек за спешни случаи! — рече Хеймдал. — Тази обувка е съшита от всички изхвърлени части на обувки по света! Може да… видяхте какво може. Мислите ли, че можем да си направим групова снимка?

— Не — отвърнахме всички.

Тор загледа пазителя на моста.

— На Видар му викат още Мълчаливия, което означава, че не говори. Освен това не си прави постоянно селфита, което пък означава, че е приятна компания.

— Това е невероятно, не се и съмнявам — каза Малъри Кийн, докато прибираше двата си ножа. — Но вие, асите, не трябва ли да вършите нещо полезно, като например да намерите Локи и отново да го вържете?

Момичето е право — направи знак Видар. — Времето тече.

— Послушай смелия Видар, момиче — рече Тор. — Гонитбата на Локи може да почака някой и друг ден! Сега трябва да отпразнуваме връщането на чука ми!

Но аз не казах това — направи знак Видар.

— Освен това — добави Тор — не ми трябва да го търся този мошеник. Отлично знам къде отива.

— Така ли? — попитах аз. — Къде?

Тор ме потупа по гърба — за щастие, с ръката, а не с чука си.

— Ще говорим на връщане към Валхала. Вечерята е за моя сметка!