Рик Риърдън
Чукът на Тор (54)

Петдесет и четвърта глава
Катеричките на прозореца може да са по-големи, отколкото изглеждат

Обожавам, когато боговете плащат вечерята, която и без това е безплатна.

Почти толкова, колкото обожавам командосите, които се появяват, след като екшънът е свършил.

Но нямах възможност да се оплача. Щом стигнахме Валхала с помощта на претъпканата колесница на Тор, си спретнахме пир, дивашки дори по стандартите на викингите. Тор ни накара да обиколим столовата, изпънал Мьолнир високо над главата си, ухилен и крещейки: Смърт за враговете ни!

Като цяло се вдигна много шум. Надуваха се тържествени рогове. Лееше се медовина. Пиняти бяха начупени с могъщия Мьолнир. Изядоха се сладки.

Само нашата малка група си стоеше нацупена, събрала се около масата, за да приема с натежало сърце потупванията по гърба и комплиментите на нашите братя и сестри айнхеряр. Убедиха ни, че сме герои. Не само бяхме върнали чука на Тор, но и бяхме съсипали сватбата на зли и зле облечени земни великани!

Никой не се оплака от присъствието на Блиц и Харт. Никой не обърна внимание на новия ни приятел Видар, и то въпреки странните му обуща. Мълчаливия оправда прякора си и стоя мълчаливо до нас, като от време на време задаваше на Хартстоун въпроси със знаци, които не разпознавах.

Хеймдал си тръгна рано, за да наглежда моста Биврьост. Трябваше да си направи някои важни селфита. В същото време Тор празнуваше като обезумял, мятайки се сред тълпите от валкирии и айнхеряр. Каквото и да бе искал да ни каже за местонахождението на Локи, го бе забравил, а в тази тълпа нямаше как да се доближим до него.

Единствената ми утеха — някои от лордовете по масите на тановете също не изглеждаха добре. От време на време управителят Хелги се мръщеше на тълпата, все едно искаше да изкрещи това, което аз си мислех:

СПРЕТЕ ДА ПРАЗНУВАТЕ, ИДИОТИ! ЛОКИ Е НА СВОБОДА!

Може би айнхеряр бяха избрали да не се тревожат за този факт. Може би Тор ги бе убедил, че проблемът може да се разреши лесно. А може би празнуваха, защото Рагнарок наистина приближаваше. Тази идея ме плашеше най-много.

В края на вечерята Тор се отдалечи с колесницата си, без дори да ни поздрави. Той изрева на събралите се домакини, че трябва да отиде до границите на Мидгард и да демонстрира силите на чука, като разбие армиите на великаните на парчета. Айнхеряр зареваха одобрително, а после започнаха да се изнизват от столовата, готови за по-малки, но вероятно още по-лудешки тържества.

Видар се сбогува след кратък разговор на непознатия език с Хартстоун. Каквото и да бе казал, елфът избра да не го споделя с нас. Съседите от етажа предложиха да останат с нас, но бяха поканени на афтърпарти след афтърпартито и аз им казах да вървят. Заслужаваха да се позабавляват след досадното копаене до пещерата на Локи.

Сам, Алекс, Блиц и Харт ме придружиха до асансьора. Преди да стигнем там обаче, Хелги се появи и ме хвана за ръката.

— С приятелите ти трябва да дойдете с мен.

Гласът на управителя бе мрачен. Имах чувството, че няма да получим трофеи и купони за смелите ни дела.

Хелги ни поведе през коридори, през които никога не бях минавал, нагоре по стълбища, водещи към далечните краища на хотела. Знаех, че Валхала е огромна, но всеки път, когато тръгнех да я изследвам, успявах да се изумя наново. Мястото сякаш бе безкрайно… точно като час по химия.

Накрая пристигнахме пред тежка дъбова врата с медна табелка, на която пишеше УПРАВИТЕЛ.

Хелги отвори вратата и ние го последвахме в онова, което се оказа кабинет. Три от стените и тавана бяха покрити с копия — полирани дъбови прътове с блестящи сребърни върхове. Зад бюрото на Хелги задната стена представляваше огромен прозорец, който гледаше към разклоняващите се безкрайно клони на Световното дърво.

Наслаждавал се бях на най-различни гледки от прозорците на Валхала. Хотелът имаше достъп до всеки от Деветте свята. Но никога не се бях натъквал на изглед право към Дървото. Накара ме да се почувствам дезориентиран, все едно плавахме в клоните, което и правехме в космичния смисъл на думата.

— Седнете — Хелги махна към полукръга от столове за посетители, гледащ към бюрото му.

Със Сам, Алекс, Блиц и Харт се настанихме удобно с много скърцане на кожа и дърво. Хелги се пльосна зад огромното си махагоново бюро, което бе празно, като се изключеше една от онези играчки с висящи сребърни топки, които се удрят отново и отново.

И гарваните. На всеки ъгъл на бюрото бе кацнал по един от гарваните близнаци на Один. И двата ме зяпаха така, все едно се чудеха дали да ме накажат, или да нахранят с мен троловете.

Хелги се облегна назад и сплете пръсти. Щеше да изглежда заплашително, ако не бе рошавата му коса и трохите по брадата.

Сам размърда ключовете си.

— Сър, това, което стана в пещерата на Локи… не е по вина на приятелите ми. Поемам пълната отговорност.

— Как пък не — сопна се Алекс. — Сам не е направила нищо лошо. Ако ще наказвате някого…

— Стига — нареди Хелги. — Никой няма да бъде наказван.

— Това е добра новина — отдъхна си Блицен, — защото нямахме време да върнем това на Тор, а искахме. Честно!

Хартстоун извади ключа и пропуска на Тор и ги постави върху бюрото на управителя. Хелги се намръщи. Прибра ги в едно чекмедже на бюрото си, а аз се запитах колко ли такива имаше там.

— Тук сте — поде управителят, — понеже гарваните на Один ви извикаха.

— Хугин и Мунин?

Мисъл и Памет, спомних си аз от гида на хотел „Валхала“.

Птиците издадоха странния грачещ звук, който гарваните обожаваха да надават, сякаш смилат душите на всички жаби, които са изяли през вековете.

Бяха много по-големи от обикновените гарвани. И много по-зловещи. Очите им бяха като портали към бездната. Перата им преливаха в хиляди нюанси на абаносовото. Когато светлината ги удари, руните в перата им заблестяха — тъмни светове, надигащи се от морета черно мастило.

Хелги побутна играчката на бюрото. Топките се завъртяха и се заудряха с дразнещо трак-трак-трак.

— Один щеше да дойде — каза управителят, — но е зает с други неща. Хугин и Мунин го представят. Като бонус… — Хелги се приведе и снижи глас. — Гарваните не споделят мотивационни презентации.

Птиците изкрякаха в знак на съгласие.

— А сега по работа — каза Хелги. — Локи избяга, но ние знаем къде е. Самира ал-Абас… следващата ти мисия като валкирия на Один, отговаряща за специалните операции, е да намериш баща си и отново да го оковеш.

Самира сведе глава. Не изглеждаше изненадана. По-скоро имаше вид на някой, който е изгубил последното обжалване срещу смъртна присъда, срещу която се е борил целия си живот.

— Сър — каза тя, — ще сторя каквото заповядате. Но след случилото се последните два пъти, когато се изправих срещу баща ми, лекотата, с която той ме овладя…

— Можеш да се научиш да се бориш с това — прекъсна я Алекс. — Ще ти помогна.

— Аз не съм ти, Алекс! Не мога…

Сам махна разсеяно към сестра си, все едно искаше да покаже всички неща, които Алекс беше, а Сам никога нямаше да може да бъде.

Хелги изтръска няколко трохи от брадата си.

— Самира, никога не съм твърдял, че ще е лесно. Но гарваните казват, че можеш да се справиш. Трябва да се справиш.

Сам загледа топките, които отскачаха една от друга.

Трак-трак-трак.

— Мястото, където е отишъл баща ми… — продължи тя. — Къде точно е това?

— Източните брегове — каза Хелги. — Точно както разказват в старите митове. Сега, след като Локи е свободен, той е отишъл до пристанищата, където се надява да завърши строежа на „Нагалфар“.

Корабът на ноктите — направи знак Хартстоун. — Това не е на хубаво.

Стана ми студено и лошо.

Помня как посетих този кораб насън, застанал на палубата на викингски съд с размера на самолетоносач, направен изцяло от ноктите на мъртвите. Локи ме бе предупредил, че когато Рагнарок започне, той ще отплава с този кораб към Асгард, ще унищожи боговете, ще открадне десертите им и ще предизвика масови безредици.

— Но ако Локи е свободен, не е ли вече твърде късно? — попитах аз. — Освобождаването му не е ли едно от предзнаменованията за началото на Рагнарок?

— Да и не — каза Хелги.

Останах в очакване.

— Сега трябва да избера едно от двете ли?

— Освобождаването на Локи наистина помага за началото на Рагнарок — каза Хелги. — Но никъде не се споменава, че това му бягство е последното. Мислимо е да го хванете и оковете наново. Така ще отложите Деня на Страшния съд.

— Както стана с вълка Фенрир — промърмори Блиц. — Онова беше много лесно.

— Точно така — кимна ентусиазирано Хелги. — Лесна работа.

— Бях саркастичен — отвърна Блиц. — Предполагам, че във Валхала познавате сарказма толкова, колкото и добрите бръснари.

— Виж какво, джудже… — почервеня Хелги.

Той бе прекъснат от огромна фигура в кафяво и оранжево, която се заби на прозореца.

Блицен падна от стола. Алекс скочи и се залепи на тавана във формата на торбест скокливец. Сам се изправи с брадва в ръка, готова за бой. Аз доблестно се скрих пред бюрото на Хелги. Хартстоун остана на мястото си, загледан в гигантска катерица.

Защо — попита със знаци той.

— Всичко е наред — увери ни Хелги. — Това е просто Рататоск.

Думите просто Рататоск не си пасваха. Бях преследван по Световното дърво от този чудовищен гризач. Чувал бях сърдития му, ровещ в душата глас. Никога не бе на хубаво, когато той се покажеше.

— Не, наистина — настоя Хелги. — Прозорецът блокира звуци и катерици. Звярът обича да спира и да ме дразни понякога.

Надникнах иззад ръба на бюрото. Рататоск лаеше и виеше, но до нас достигаше само глух шепот. Скръцна ни със зъби и опря буза в стъклото.

Гарваните не изглеждаха обезпокоени. Те погледнаха към нас, сякаш искаха да кажат: О, ти ли си? — а после отново се заеха да чистят перата си.

Катерицата изпуфтя срещу прозореца, оголи венци и зъби, а сетне облиза стъклото.

— Предпочитам да знам къде е — каза Хелги. — Понякога мога да разбера какво става в Деветте свята само като гледам колко развълнувана е катерицата.

Ако съдех по сегашното състояние на Рататоск, предполагах, че в Деветте свята става нещо лошо. За да успокои тревогата ни, Хелги се изправи, спусна щорите и отново седна.

— Докъде стигнахме? — попита той. — А, да, до сарказма.

Алекс бе слязла от тавана и се бе върнала в обичайната си фигура. Бе сменила сватбената си рокля и отново се беше облякла в пуловера с нарисувани диаманти. Подръпна го, като че искаше да каже: Да, наистина исках да се превърна в торбест скокливец.

Сам сведе брадвата си.

— Хелги, за тази мисия… не знам откъде да започна. Къде е закотвен корабът? Източните брегове може да са на всеки един от Деветте свята.

Управителят вдигна длани.

— Нямам отговори на въпросите ти, Самира, но Хугин и Мунин ще те информират за какво най-общо става дума. Върви с тях до високите нива на Валхала. Нека ти покажат мислите и спомените си.

На мен това ми прозвуча като посещение с видение на Дарт Вейдър в мъглива пещера^[1].

Сам също не изглеждаше много доволна.

— Но, Хелги…

— Няма място за дебати — настоя управителят. — Один те избра. Избра цялата група, защото…

Той внезапно спря и опря пръст до ухото си. Никога не бях разбрал, че Хелги носи слухов апарат, но очевидно слушаше нещо.

— Извинете — погледна той към нас. — Докъде бях стигнал? А, да. Петимата присъствахте, когато Локи избяга. Затова и петимата ще вземете участие в пленяването на бога престъпник.

— Ние го пуснахме, ние трябва и да го хванем — промърморих.

— Точно така! — ухили се Хелги. — Сега, като уточнихме това, ще трябва да ме извините. В залата за йога е имало масово убийство. Трябват им чисти черджета.