Рик Риърдън
Чукът на Тор (35)

Тридесет и пета глава
Имаме малък проблем

Мястото на срещата — статуята на Джордж Вашингтон в градската градина. Хартстоун, Блицен и Самира вече бяха там заедно с още един стар приятел, който беше и осмокрак кон.

— Стенли! — извиках аз.

Жребецът изцвили и отърка муцуна в мен, след което кимна към статуята на Джордж Вашингтон, сякаш за да каже: Конят на този тип има само четири крака! Слаба работа!

Първия път, когато се запознах със Стенли, заедно се изкачихме по една скала в Йотунхейм, на път към крепостта на великан. Радвах се да видя коня отново, но се опасявах, че ще трябва да участвам в продължение на филма „Нагоре по скалите 2: Възходът на Големия шеф“.

Погалих муцуната на Стенли и съжалих, че нямам да му дам морковче. Имах само шоколад и кибе, а не вярвах което и да е от двете неща да е подходящо за осмокрак кон.

— Ти ли го призова? — попитах Хартстоун. — Как така още си в съзнание?

Първия път, когато Харт използва ехваз, руната за превоз, той припадна, започна да се кикоти и да приказва за перални, което продължи около половин час.

Харт сви рамене, макар да усетих лека гордост в изражението му. Днес изглеждаше по-добре след цял ден в солариума. Черните му дънки и яке бяха изпрани и носеше познатия пъстър шал около врата си.

Вече е по-лесно — направи знак той. — Мога да го върша два или три последователни пъти, преди да припадна.

— Леле!

— Какво каза? — попита Алекс.

Преведох.

— Само два или три? — каза Алекс. — Не искам да обиждам никого, но това не звучи като много.

— Но е — рекох аз. — Да използваш една руна, това е като най-тежката тренировка, която си виждала някога. Представи си едночасов спринт.

— Аз не съм по спринтовете.

— Магнус — покашля се Блицен, — кой е приятелят ти?

— Съжалявам. Това е Алекс Фиеро. Блицен, Хартстоун, Алекс е нашата най-нова айнхери.

Блицен носеше пчеларското си було, поради което беше трудно да различа изражението му под мрежичката. Но бях почти сигурен, че не се усмихва от задоволство.

— Ти си другото дете на Локи — каза той.

— Да — отвърна Алекс. — И обещавам да не те убивам.

За Алекс това бе голямо обещание, но Харт и Блиц не знаеха какво да мислят за нея.

Самира се усмихна леко.

— Какво? — попитах аз.

— Нищо — тя носеше училищната си униформа, което намирах за доста оптимистично, нещо като: ще отскоча до Йотунхейм и ще се върна за третия час.

— Вие двамата къде бяхте? Не дойдохте от Валхала.

Обясних им за екскурзията ни до Рандолф, снимката и сватбената покана, които сега бяха в раницата ми.

— Смяташ, че този водопад води до крепостта на Трим? — намръщи се Сам.

— Може би — рекох. — Или поне ще го прави след два дни. Ако знаем това предварително, можем да използваме информацията.

Как? — направи знак Харт.

— Все още не съм сигурен.

— Предполагам, че е възможно — изсумтя Блицен. — Земните великани могат да манипулират твърдата скала по-добре и от джуджетата. Определено могат да местят входовете си. Освен това… — той поклати отвратено глава. — Крепостите им са почти непревземаеми. Тунели, експлозиви, взривове божествена енергия. Нищо не действа. Повярвай, ДАИ опитаха.

— ДАИ? — попитах аз.

Изгледа ме така, сякаш бях кръгъл глупак.

— Джуджешките армейски инженери? Какво друго може да значи? Така или иначе, със земните великани трябва да използваш главния вход. Но дори ако вуйчо ти е знаел къде ще е сватбата, защо му е да споделя информацията? Това е човекът, който ме намушка в стомаха.

Нямаше нужда да ми напомня. Виждах тази сцена всеки път, щом затворех очи. Нямах и добър отговор, който да му дам, но тогава се намеси Алекс.

— Не трябва ли да тръгваме?

Сам кимна.

— Права си! Стенли ще остане призован само няколко минути. Предпочита да носи не повече от трима пътници, затова прецених, че ще полетя и ще пренеса Хартстоун. Магнус, какво ще кажеш ти, Алекс и Блиц да яхнете конския ни приятел?

Блицен се размърда неспокойно в тъмносиния си костюм. Може би разсъждаваше върху въпроса колко няма да си пасват дрехите им с Алекс, когато седнат един до друг на коня.

Всичко е наред — направи знак Хартстоун. — Пази се!

— Хм. Добре — погледна ме Блиц, — но сядам отпред.

Стенли изцвили и тропна с копито. Не знам дали му харесваше идеята да го язди джудже — моден експерт.

Подадох на Сам меча Скофнунг. Блицен й връчи камъка Скофнунг. Решихме, че след като те са зестрата за сватбата й, тя има правото да ги носи. Нямаше да може да изтегли меча заради заклинанията, но поне можеше да пръсне нечия глава с камъка, ако се наложеше.

Стенли ни позволи да го яхнем — първо Блицен, по средата Алекс и накрая аз. Както обичах да казвам, това беше мястото, от което падаш и умираш в случай на рязко изкачване.

Страхувах се, че ако се хвана за Алекс, тя може да ми отреже главата или да се превърне в гигантски гущер и да ме ухапе. Тя обаче сграбчи китките ми и ги постави около кръста си.

— Нито съм крехка, нито съм заразна.

— Нищо не съм казвал…

— Млъкни.

— Млъквам.

Тя миришеше на глина като грънците в апартамента й. Освен това имаше мъничка татуировка, която досега не бях виждал на врата й — преплетените змии на Локи. Щом осъзнах към какво гледам, стомахът ми се качи в гърлото, сякаш вече падах надолу, ала нямах много време да осъзная какво означава присъствието на татуировката.

— Ще се видим в Йотунхейм — каза Сам, хвана Хартстоун за ръката и двамата изчезнаха във взрив от златна светлина.

Стенли обаче не можеше да бъде засенчен. Той се втурна в галоп по улица „Арлингтън“, прескочи оградата на парка и се стрелна право към хотел „Тадж“. Малко преди да се блъсне в стената, Стенли полетя. Мраморната фасада на хотела се разпадна на мъгла и Стенли се превъртя три пъти през нея, а ние някак успяхме да не паднем. Копитата му отново докоснаха земята и вече препускахме през гориста клисура, а от двете ни страни се издигаха планини.

Над нас се извисяваха покрити със сняг борове. Сиви металически облаци бяха надвиснали в небесата, а дъхът ми започна да излиза на пара.

Едва имах време да помисля „Хей, вече сме в Йотунхейм“, преди Блицен да извика:

— Залегни!

Следващата милисекунда демонстрира колко по-бързо мислех, отколкото реагирах, тъй като първо осъзнах, че е трудно да залегнеш, когато си последният от трима души, яхнали кон, а чак после забелязах огромния дървен клон на пътя ни. Схванах, че Стенли ще препусне под него в безотказен галоп. В случай че на клона имаше забрана за преминаване, Стенли не я прочете и…

ПРАС!

Озовах се паднал по гръб в снега. Боровите клони над мен се разлюляха като в анимационен филм. Заболяха ме зъбите.

Успях да стана. Погледът ми се проясни и заварих Алекс на няколко метра от мен. Беше се присвила и пъшкаше сред купчина борови иглички. Блицен обикаляше наоколо в търсене на тропическата си каска.

За радост, светлината в Йотунхейм не беше достатъчно силна, че да вцепенява джуджета… иначе вече щеше да е станал на камък.

Що се отнася до нашия безстрашен жребец Стенли, него го нямаше. Доколкото виждах, следите от копита продължаваха под клона на дървото към гората. Може би беше стигнал ограничението на времето си за призоваване и бе изчезнал. А може и да беше толкова щастлив от факта, че препуска, че да осъзнае липсата ни след около трийсет километра.

Блицен вдигна тропическата си каска от снега.

— Тъп кон! Това беше грубо!

Помогнах на Алекс да се изправи. По челото й имаше крива драскотина, подобна на деформирана червена уста.

— Кървиш — рекох аз, — мога да изцеря това.

— Добре съм си, д-р Хаус — плесна ръката ми тя, — но благодаря за диагнозата.

Тя се обърна, залитайки, и огледа гората.

— Къде сме?

— И по-важното — попита Блиц. — Къде са останалите?

Сам и Хартстоун не се виждаха никакви. Можех само да се надявам, че Сам избягва препятствията по-добре от Стенли.

Намръщих се към клона на дървото, в който се бяхме цапардосали. Запитах се дали мога да накарам Джак да го отреже, преди следващата група нещастници да мине оттук. Но в него имаше нещо странно. Вместо обикновена кора, бе изтъкан от кръстосани сиви нишки. Не изтъняваше към върха, а се извиваше към земята, където се беше забил в снега. Значи, не беше клон… а по-скоро огромен кабел. Останалата част от кабела криволичеше по дърветата и се издигаше към облаците, където изчезваше.

— Какво е това нещо? — попитах аз. — Не е дърво.

Вляво от нас тъмната, заплашителна фигура, която бях сметнал за планина, се размърда и изтрещя. Осъзнах, че това със сигурност не е планина, и едва не се подмокрих. До нас седеше най-големият великан, когото бях виждал.

— Не, наистина! — гръмна гласът му. — Това е връзката на обувката ми!

Как можеше да не забележа толкова висок великан? Е, ако не знаете какво точно гледате, той просто беше прекалено огромен, за да добиете ясна идея какво представлява нещото пред вас. Туристическите му обувки бяха като възвишения, свитите му колене — като планински върхове. Сивата му риза за боулинг се сливаше с небето, а рунтавата му бяла брада приличаше на снежнобели облаци. Дори когато великанът седеше, очите му бяха толкова високо, че можеше да минат за луни или поне дирижабли.

— Здравейте, мъничета! — гласът му беше така дълбок, че можеше да разтопи някоя по-мека повърхност като очните ми ябълки например. — Трябва да внимавате накъде ходите!

Той дръпна десния си ботуш. Клонът връзка, който изтегли, се плъзна сред боровете, изкорени храстите, потроши клоните и прогони ужасените горски животни. Един елен изскочи от нищото и едва не стъпка Блицен.

Великанът надвисна над нас и препречи сивата светлина. Върза връзките на обувката си, като си тананикаше, докато се трудеше и прехвърляше единия масивен кабел над другия. Връзките заплющяха и опустошиха огромна част от гората.

Щом великанът завърши възела си, земетресението около нас спря.

— Кой си ти? — попита Алекс. — И защо не ползваш лепенки за обувки?

Не знам откъде намери куража да заговори. Може би раната в главата й оказваше влияние. Аз лично се опитвах да реша дали Джак има силите да убие толкова голям великан. Дори да успееше да влезе в носа му, се съмнявах, че би предизвикал нещо различно от кихавица. А ние не желаехме това.

Великанът се изправи и се разсмя. Почудих се дали ушите му пукат, когато стигне толкова високо в стратосферата.

— Хо-хо! Зеленокосото комарче е смело! Казвам се Малчо!

Сега като го каза, зърнах нашивката с името му върху ризата му за боулинг, нещо като далечните букви на знака за Холивуд.

— Малчо — подех аз.

Не мисля, че можеше да ме чуе повече, отколкото аз можех да чуя споровете на мравките, но той кимна и се ухили.

— Да, мъничето ми. Другите великани ми се подиграват, тъй като в двореца на Утгард-Локи съм много дребен.

— Това трябва да е илюзия — промърмори Блицен, докато чистеше клонки от синьото си яке. — Не може да е толкова голям.

— Но това не е илюзия — докосна окървавеното си чело Алекс. — Връзката ми се стори съвсем реална.

Великанът се протегна.

— Добре сторихте, че ме пробудихте от дрямката! Предполагам, че трябва да тръгвам.

— Чакай! — извиках аз. — Каза, че си от двореца на Утгард-Локи?

— Хмм? Ами да. Утгард Лейнс. Да не отивате натам?

— Да! — викнах аз. — Трябва да видим краля!

Надявах се Малчо да се наведе и да ни пренесе. Това изглеждаше като правилното нещо, което можеш да свършиш за пътници, които са се сблъскали с връзката на обувката ти.

Малчо се изсмя.

— Не знам как ще ви приемат в Утгард Лейнс. Ние сме много заети с турнира по боулинг утре. А щом се оплитате във връзките ни за обувки, като нищо може да бъдете смачкани по грешка.

— Ще се справим! — каза Алекс, като отново прояви повече увереност, която аз бих събрал. — Къде е дворецът?

— Хей там — Малчо махна наляво и образува ново въздушно течение. — На две минути път.

Опитах се да си го преведа от великански. Предположих, че замъкът е на десет милиарда километра от нас.

— Не може ли да ни пренесеш? — опитах да не звуча съвсем жалко.

— Хайде сега — рече Малчо, — не ви дължа нищо, нали така? Трябва да стигнете прага на крепостта, за да поискате привилегията на гости. А после ще се наложи да се погрижим за вас.

— Почна се — промърмори Блицен.

Спомних си правилата за гости от последното ми посещение в Йотунхейм. Ако успееш да влезеш в къщата и кажеш, че си гост, се предполагаше, че домакинът няма право да те убие. Разбира се, предния път, когато пробвахме това, се наложи да избием цяло семейство великани, след като се опитаха да ни смачкат като буболечки. Всичко обаче протече невероятно любезно.

— Освен това — продължи Малчо, — ако не може да стигнете до Утгард Лейнс сами, наистина не бива да ходите там! Повечето великани не са добродушни като мен. Трябва да внимавате, мъничета. По-големите ми събратя може да решат, че сте нашественици, термити или нещо подобно! Наистина бих останал настрана.

Получих ужасно видение за това как Сам и Хартстоун летят в улеите на боулинг пистата и биват смачкани от най-голямата мухобойка на света.

— Трябва да стигнем там! — извиках аз. — Имаме среща с двама приятели!

— Хммм — протегна ръка Малчо и разкри татуировка на Елвис Пресли с размерите на планината Ръшмор. Великанът почеса брадата си и един бял косъм се спусна надолу като хеликоптер „Апачи“ и се разби наблизо, вдигайки облак сняг с размерите на ядрена гъба. — Вижте тогава как ще го направим. Ще ми донесете торбата за боулинг. Така всички ще разберат, че сме приятели. Направете ми тази малка услуга и ще гарантирам за вас пред Утгард-Локи. Опитайте се да не изоставате! Трябва да сте в замъка до утре сутринта, тогава започва турнирът!

Той скочи на крака и се обърна да бяга. Имах възможност да зърна рошавата му сива опашка и да прочета огромните жълти думи, изписани на гърба на ризата му: пуешки боулинг. Запитах се дали това е името на отбора му или може би на фирмата му. Представих си пуйки с размера на катедрали и проумях, че завинаги ще ги сънувам в кошмарите си.

След това само с две крачки Малчо се скри отвъд хоризонта.

— В какво се забъркахме? — погледнах аз към приятелите си.

— Добрата новина — каза Блицен — е, че намерих торбата. Лошата новина… намерих торбата.

Той посочи към близката планина: отвесна тъмна скала, която се извисяваше на десетки метри към широкото плато на върха.

Но това, разбира се, не беше планина.

А кожена торбичка за боулинг.