Метаданни
Данни
- Серия
- Магнус Чейс и боговете на Асгард (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hammer of Thor, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Драганов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Героическо фентъзи (Меч и магия)
- Детско и младежко фентъзи
- Митологично фентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 3,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2022)
Издание:
Автор: Рик Риърдън
Заглавие: Чукът на Тор
Преводач: Александър Драганов
Година на превод: 2016 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 15.10.2016 г.
Редактор: Ваня Петкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-954-27-1860-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17655
История
- — Добавяне
Четиридесет и осма глава
На борда на тако експреса
Единственото опасно нещо на паркинга на „Тако Бел“ беше Марвин, който жестоко хокаше брат си Отис.
— Благодаря, задето ни насади на пачи яйца, идиот такъв! — викаше Марвин. — Знаеш ли колко трябва да ядосаш Тор, преди да ни изяде в този ни вид?
— О, виж! — посочи ни Отис с рога. — Това са нашите пасажери.
Произнесе думата пасажери така, все едно имаше предвид екзекутори. Предположих, че за Отис двете често бяха синоними.
И двата козела бяха вързани за колесницата, която бе паркирана в платното на ресторанта за купуване на храна от автомобила. На шиите им бяха окачени златни камбанки, които дрънчаха весело, когато Отис и Марвин клатеха глави. Самата колесница бе покрита с жълти и бели цветя, които, за жалост, не успяваха да замаскират остатъчната миризма от потен гръмотевичен бог.
— Хей, момчета — обърнах се аз към козлите. — Изглеждате в празнично настроение.
— Да — изръмжа Марвин. — Много празнично, няма що. Знаеш ли къде отиваме, човеко? Гади ми се от мириса на бурито.
Проверих поканата. Редът Къде вече гласеше: отидете на водопада брайдъл вейл. имате само пет минути.
Прочетох го два пъти, за да съм сигурен, че не си въобразявам. Бях предположил правилно. Вуйчо Рандолф се опитваше да ми помогне. Сега имахме шанса да внесем някои божествени навлеци на сватбеното празненство.
От друга страна, вече нямаше как да избегнем сватбата. Бях спечелил лотарията, а наградата бе еднопосочен билет към леговището на великан, пълно с туршии, бирени бутилки и смърт. Съмнявах се, че дори ще почете трофеите от Сиф.
Показах поканата на козлите и на момичетата.
— Значи си бил прав — възкликна Сам. — Може би Тор…
— Шшт — предупреди Алекс. — Оттук нататък мисля, че трябва да се държим, все едно Локи ни слуша и гледа.
Това бе друга весела мисъл. Козлите се озърнаха наоколо, като че Локи можеше да се крие наблизо, вероятно маскиран като огромно бурито[1].
— Мда — каза Марвин малко по-високо от нужното. — Може би Тор… ще е тъжен, понеже няма как да стигне до водопада Брайдъл Вейл с отряда командоси само за пет минути, тъй като получихме информацията едва сега и сме в губеща позиция. Проклятие!
Шпионските му умения бяха почти толкова забележителни, колкото и тези на Отис. Запитах се дали и двамата имат еднакви палта, шапки и тъмни очила.
Отис зазвъня весело с камбанките си.
— По-добре да побързаме към смъртта си. Пет минути не е много време дори за колесницата на Тор. Скачайте на борда!
За Сам и Алекс бе невъзможно да скочат със сватбените дрехи. Аз трябваше да ги издърпам. Нито една от двете не хареса преживяването, ако съдех от ругатните изпод воалите им.
Козлите се втурнаха в галоп… или както там тичаха козите. Тръс? Припкане? В края на паркинга колесницата полетя. Разклатихме се, докато се издигахме от ресторанта като шейната на Тако Коледа, носейки вкусни бурито на всички добри момчета, момичета и великани.
Козлите набраха скорост. Профучахме покрай облаците с хиляда и петстотин километра в час. Студената мъгла навлажни косата ми и спаружи яката на ризата ми. Съжалих, че нямам було като Сам или Алекс. Или поне някакви предпазни очила. Запитах се дали мога да накарам Джак да действа като чистачка на кола.
После също толкова бързо се спуснахме надолу. Под нас се бяха ширнали Белите планини — сиви ридове, опасани с бели шапки по местата, където снегът бе оцелял в цепнатините по скалите.
Отис и Марвин се гмурнаха в една от долчинките и оставиха вътрешните ми органи нейде из облаците. Конят Стенли щеше да одобри. Но не и Сам. Тя стисна ръба на колесницата и промърмори:
— Внимавайте за скоростта на кацане, момчета.
— Не бъди навигатор — изсмя се Алекс.
Приземихме се в гориста клисура. Козлите затопуркаха напред. Снегът около колесницата се разпени като сладолед. На Отис и Марвин това не им пречеше. Те продължиха напред, като звъняха с камбанки и издишваха пара, теглейки ни все по-навътре сред сенките на планините.
Продължих да гледам клисурите над нас с надеждата да забележа аси и айнхеряр да се крият в храсталаците, готови да помогнат, ако нещо се обърка. Много щях да се зарадвам да зърна отблясъка от байонета на Ти Джей, оцветеното лице на Полуродения или да чуя галските псувни на Малъри.
Ала горите изглеждаха пусти.
Спомних си какво бе казал Утгард-Локи — че да ни убие и да ни вземе меча Скофнунг ще е много по-лесно, отколкото да ни пусне да изпълним сложните сватбени кроежи.
— Приятели — подех аз. — Как можем да знаем, че Трим не е привърженик на първия вариант?
— Няма да ни убие — каза Сам. — Освен ако не му се наложи. Той иска сватбения съюз с Локи, което означава, че има нужда от мен. Искам да кажа от нея, от Самира. — И тя посочи към Алекс.
Марвин отметна рога, все едно се опитваше да свали камбанките.
— Страх ви е от засада? Недейте. Сватбените тържества предлагат гарантирана безопасност на участниците.
— Вярно е — каза Отис. — Макар че великаните винаги могат да ни убият след церемонията. Надявам се.
— Искаш да кажеш предполагам — поправи го Марвин. — Не надявам се.
— Хмм? А, да.
— А сега нека помълчим — измърмори Марвин. — Не искаме да предизвикаме лавина.
Възможността да предизвикаме лавина ми се струваше слабо вероятна. Нямаше толкова много сняг по планините. Но след всичко преживяно щеше да е глупаво, ако бъдем погребани под тон замръзнали отпадъци в шикозните си дрехи.
Накрая колесницата се изкачи по скала с височината на десететажна сграда. Ледени пластове покриваха повърхността й като захарна глазура. Водопадът под тях бавно се събуждаше за живот, като гъргореше, движеше се и пулсираше със светлина.
— Водопадът Брайдъл Вейл — каза Алекс. — Няколко пъти съм се катерила по леда тук.
— Но не и със сватбена рокля — предположих аз. (А може би се надявах. Отис ме беше объркал.)
— Какво ще правим сега? — запита се Сам.
— Минаха четири минути — рече Марвин. — Не сме закъснели.
— Ще е жалко, ако сме пропуснали портала — казах аз.
И мисля, че го изрекох с надежда.
Като по сигнал земята потрепери. Водопадът сякаш се разтегли, пробуждайки се от зимния си сън, събличайки се от ледената обвивка, която се напука и се свлече в потока под нас. Скалното лице се разцепи по средата и водата потече от двете страни, като разкри отвора на огромна пещера.
От мрака се появи великанка. Бе висока два метра и десет сантиметра — направо дребничка за расата си. Носеше рокля, ушита изцяло от бели кожи, което ме изпълни с жал към загиналите животни — вероятно бели мечки, дали живота си, за да я облекат. Снежнобялата коса на жената бе сплетена на плитки от двете страни на лицето й и съжалих, че няма було, тъй като беше покъртително грозна. Изпъкналите й очи бяха с размера на грейпфрути. Носът й изглеждаше като да е чупен няколко пъти. Щом се ухили, зърнах, че устните и зъбите й са почернели.
— Здраве желаем! — имаше същия дрезгав глас, който помнех от съня си.
Неволно потръпнах, уплашен, че ще събори буркана със зимнината, в който съм затворен.
— Аз съм Тринга — продължи тя, — принцеса на земните великани, сестра на Трим, син на Трим, син на Трим. Тук съм, за да посрещна новата си снаха.
Алекс се извърна към мен. Не можех да видя лицето й, но пискливият стон в гърлото й сигурно означаваше: Прекратяваме мисията!
Сам направи реверанс и заговори с по-висок глас от обичайното:
— Благодаря ти, Тринга! Лейди Самира е много щастлива, че е тук. Аз съм нейната придворна…
— Предпазливка — предложих аз.
Сам се обърна към мен. Окото над шала й потрепери.
— Ами да. Предпазливка. А това е…
Преди да успее да ми отмъсти, като ме нарече Кларабел или Хорацио, аз отговорих:
— Магнус Чейс! Син на Фрей и носител на зестрата. Драго ми е да се запознаем.
Тринга облиза черните си устни. Сериозно, запитах се дали не смуче химикалката си в свободното си време.
— Мда — каза тя. — Ти си в списъка за гости, сине на Фрей. И носиш меча Скофнунг, нали? Добре, браво. Взимам го.
— Не и докато не си разменим подаръци на церемонията — рекох. — Нали искаме да спазим традицията?
Очите на Тринга светнаха заплашително и стръвно.
— Не ще и дума. Традицията. И като стана дума за нея…
Тя извади огромна каменна лопата от косматия си ръкав. В един ужасен миг помислих, че е традиция при великаните да шибват по веднъж гостите на сватбата.
— Нали няма проблем да направя проверка по сигурността?
Тринга размаха пръчка над козлите. Сетне огледа внимателно колесницата и заключи:
— Хубаво. Няма аси наоколо.
— Моят терапевт казва, че Марвин има божествен комплекс — намеси се Отис, — но това едва ли се брои.
— Млъкни или ще те унищожа — изсумтя Марвин.
Тринга се намръщи, докато гледаше колесницата ни.
— Това превозно средство ми изглежда познато. Дори мирише познато.
— Е, знаете как е — казах аз. — Господарите и господарките често се возят в колесници на сватбите си. Тази е взета под наем.
— Хммм — Тринга подръпна белите косми на брадата си, — предполагам, че е така — Тя надзърна отново към меча Скофнунг на гърба ми и очите й проблеснаха алчно. — Насам, малки човеци! — махна тя към входа на пещерата.
Не беше честно да ни нарича малки. Тя бе само два метра висока, направо миньонче. Запъти се към пещерата и козлите ни я последваха, като издърпаха колесницата по средата на начупения водопад.
Тунелът бе изгладен и толкова тесен, че колелата ни едва минаха. Лед покриваше пода, който се изкривяваше под толкова опасен ъгъл, че се уплаших да не би Отис и Марвин да се хлъзнат и да ни отнесат към гибелта. Тринга обаче нямаше проблеми да пази равновесие.
Бяхме навлезли на около петнайсет метра в тунела, когато чух как входът на пещерата се затваря зад нас.
— Хей, Тринга — обадих се аз. — Не е ли нужно да оставим водопада отворен? Как ще излезем след церемонията?
— Не го мисли излизането — ухили се с мастилените си зъби великанката. — Пък и трябва да затворим входа и да ограничим придвижването из тунела. Не бихме искали някой да развали хубавия празник, нали така?
Пот се просмука в яката на костюма ми. Колко време бе останал отворен тунелът, след като минахме през него? Минута, две? Дали Тор и отборът му бяха успели да проникнат вътре. Бяха ли изобщо там? Не чух нищо подир нас, нито дори някое дискретно пръцкане, така че нямаше как да знам.
Очите ми щяха да изскочат от орбитите. Пръстите ми потръпваха. Исках да поговоря с Алекс и Сам, да измислим някакъв авариен план, ако нещата се объркат. Но не можех да го сторя с великанката Тринга, крачеща пред нас.
Докато великанката вървеше, тя извади кестен от джоба си. Започна разсеяно да го подхвърля и хваща във въздуха. Това ми се стори странен късметлийски талисман за една великанка. Но не биваше да я критикувам.
Въздухът стана по-студен и плътен. Каменният таван сякаш ни притискаше. Чувствах, че се плъзгаме настрани, ала не бях сигурен дали колелата се хлъзгат по леда, или тунелът се мести по земята, или далакът ми иска да излезе от тялото ми.
— Колко навътре слиза тунелът? — отекна гласът ми в каменните стени.
— Страх ли те е от дълбокото, сине на Фрей? — изсмя се Тринга и завъртя кестена между пръстите си. — Не бой се. Малко остана. Разбира се, самият път продължава чак до Хелхейм. Така е с повечето подземни проходи.
Спря се да ми покаже подметките на обущата си, покрити с железни шипове.
— Великаните и козите най-добре умеят да вървят по такива пътеки. Мъничетата ще се хлъзнете и ще пропаднете по целия път до Стената на труповете. А не може да допуснем това.
Поне веднъж да се съглася с великанката.
Колесницата продължи напред. Уханието от цветя, сплетени във венци, стана по-свежо и по-сладко. Напомни ми на погребалния дом, където бяха оставили тялото ми на показ в ковчега. Надявах се да не ми се наложи да преживея второ погребение. Запитах се дали, ако това все пак се случеше, щяха да ме положат до самия мен…
Идеята на Тринга за още малко беше четири часа път. На козлите не им пречеше, но аз полудях от студ, скука и тревога. Колко съжалявах, че сутринта не пих кафе и не ядох понички в двореца на Сиф! Сега се чувствах гладен и в кофеинова абстиненция. От мен бяха останали само един празен стомах, изопнати нерви и пълен пикочен мехур. По пътя нямаше нито тоалетни, нито дори някое услужливо храстче. Момичетата сигурно също страдаха. Не спираха да пристъпват от крак на крак и да подскачат на пети.
Накрая стигнахме цепнатина в тунела. Главният път продължаваше надолу към ледовития мрак. Но надясно къса пътека завършваше с дъбови, обковани в желязо врати, чиито чукала бяха оформени като драконови глави.
На килимчето пред тях пишеше: благословена да е тази пещера.
— Стигнахме, мъничета — ухили се Тринга. — Надявам се, че сте развълнувани.
Тя отвори вратата и колесницата ни се озова… в бар „Наздраве“.