Рик Риърдън
Чукът на Тор (16)

Шестнадесета глава
Хартстоун разкрива вътрешния си вол

Джак реши, че това е моментът да ме потренира.

Макар да бе способен да се бие сам, той вярваше, че трябва да се науча да го въртя със собствени сили. За да бъда достоен или някаква подобна глупост. Проблемът бе, че аз бях много слаб мечоносец. Освен това Джак винаги решаваше да потренираме в най-лошите възможни моменти.

— Напротив, сега е най-подходящият момент! — извика той и натежа безполезен в дланта ми.

— Хайде де! — отбих първото острие, устремило се към главата ми. — Нека после да тренираме, с манекени или нещо подобно?

— Отбий наляво! — извика Джак. — Другото ляво! Накарай ме да се гордея с теб, сеньор. Скофнунг само нас гледа! Победа!

Изкуших се да унижа Джак пред любимата, но понеже бях извън Валхала и щях да умра за постоянно, сметнах, че това би било късогледо решение.

Зомбитата ни обкръжиха.

Малките пространства бяха единственото ни предимство. Всеки драугр бе въоръжен с двуръчен меч. За него ти трябваше метър и половина свободно пространство, за да го размахаш като хората. Дванайсет умрели берзеркери с двуръчни мечове, обкръжили скромна групичка бранители в малка стая? Нямаше значение дали имат кворум, пак бе трудно да ни убият, без да се посекат сами.

Така нашата битка се превърна във въргал с бутане, ругатни и ужасен зомби дъх. Самира заби копие под челюстта на Арвид. Светлината на оръжието изпепели главата му както пламък тоалетна хартия.

Друго зомби замахна към гърдите на Блицен, ала неговото сако ризница изкриви острието. Блиц удари с папийонката си зомбито по корема и за погнуса на всички, увитата му с нея ръка си остана там.

— Гадно! — Блицен дръпна ръка и повлече зомбито със себе си. То се олюля като непохватен танцов партньор и събори друг драугр от пътя си.

Но Хартстоун се окичи с наградата за най-голям напредък в масовите боеве. Той свали една руна:

И веднага бе обгърнат от златиста светлина. Стана по-висок. Мускулите му се издуха така, сякаш някой напомпваше дрехите му. Очите му кървясаха. Косата му се изправи от статично електричество. Сграбчи най-близкото зомби и го хвърли през стаята. След това взе друго и буквално го пречупи на две върху коляното си.

Както може да се досетите, останалите зомбита отстъпиха пред полуделия подут елф.

— Каква е тази руна? — запитах аз и без да искам, цапнах саркофага на Гелир с Джак, образувайки му нещо като шибидах.

Блиц изтръгна ръка от партньора си по танци, който се разпадна на парчета.

— Уруз — каза Блиц. — Руната на вола.

Добавих наум руната уруз към желанията си за коледен подарък.

Междувременно Самира сечеше неприятелите ни, като въртеше копието си с една ръка, все едно то представляваше сияйна палка на смъртта. А ако някое зомби успееше да избегне огнената гибел, тя го посичаше с брадвата си.

— Парирай, Магнус! — продължаваше Джак с безполезните съвети. — Приведи се! Защита Омега!

Убеден бях, че няма такава защита. Няколкото пъти, когато успявах да улуча зомби, Джак го посичаше на парчета, но се съмнявах, че ударите ми са достатъчно впечатляващи, че да му спечелят среща с дамата меч.

Щом стана ясно, че телохранителите на Гелир са на привършване и вече няма кворум, той лично влезе в битката, като ме заудря с прибрания си в ножница меч и се разкрещя:

— Лош смъртен! Лош!

Опитах да се защитя, ала Джак не искаше. Вероятно смяташе, че не е рицарско да се бие с жена, особено с такава, прибрана в ножница. Понякога бе ужасно старомоден.

Накрая Гелир остана последният драугр. Телохранителите му лежаха пръснати на пода в отблъскваща колекция от ръце, крака, оръжия и прежда.

Гелир отстъпи към саркофага, като стисна Скофнунг срещу гърдите си.

— Моля за временно прекратяване на заседанието. Предлагам да отложим битката, докато…

Хартстоун възрази на предложението на Гелир, завтече се към принца и му откъсна главата. Тялото на Гелир падна тъжно напред, а обезумелият елф го стъпка като палачинка, подритвайки останките му насам-натам. Накрая не остана нищо, освен меча Скофнунг.

Хартстоун зарита и нея.

— Спри го! — извика Джак.

Хванах ръката на Харт. Това бе най-смелото нещо, което бях правил през целия ден. Той се завъртя към мен, а очите му блестяха от гняв.

Той е мъртъв — направих знак аз. — Вече може да спреш.

Имаше голям риск да ме обезглавят отново.

После Хартстоун премигна. Кървясалите му очи се прочистиха. Мускулите му се спихнаха. Косата му слегна по скалпа. Той залитна, но двамата с Блицен го хванахме. Бяхме свикнали с факта, че Хартстоун припада, след като прави магия.

Сам заби копие в трупа на Дагфин и го остави изправено като гигантска близалка. Сетне отиде до гробницата и изруга.

— Много съжалявам, момчета. Рискувахме за едното нищо. Тук няма никакъв Мьолнир.

— Всичко е наред — каза Джак. — Спасихме меча Скофнунг от злия й господар! Тя ще е толкова благодарна! Трябва да я отведем с нас!

Блицен размаха оранжевата си кърпичка пред лицето на Харт в опит да го съживи.

— Лоша идея е да взимаме този меч.

— Но защо? — попитах аз. — И защо Харт изглеждаше толкова ужасѐн, когато чу името му? Спомена нещо за камък.

Блиц постави главата на Харт в скута си, все едно искаше да защити елфа от разговора ни.

— Хлапе, който и да ни е пратил тук… това беше капан. Драугр са най-малко опасното нещо в тази гробница. Някой искаше да освободим меча.

— Много сте прави — каза познат глас.

Сърцето ми пропусна един удар. Пред саркофага на Гелир стояха двамата мъже, които никак, ама никак не желаех да видя в Деветте свята. Вуйчо Рандолф и Локи. Задната част на ковчега зад тях се бе превърнала в сияен портал, който водеше към кабинета на Рандолф.

— Добра работа свърши, Магнус — Локи изкриви белязаните си устни в усмивка. — Мечът е идеалната зестра!