Рик Риърдън
Чукът на Тор (31)

Тридесет и първа глава
Хеймдал си прави селфи буквално с всички

Амир едва не подскочи като айнхери. Щеше да се издигне на осемнайсет метра, ако не го държах.

— Какво беше това? — попита той.

— Чу ли го? — засия Самира. — Това е страхотно! Иначе — нищо, просто Хеймдал ни кани горе.

— Горе? — отдалечи се Амир от знака на „Китго“. — И кое му е страхотното?

Полуродения и Алекс се приближиха бавно към нас.

— Ти да видиш — Алекс не звучеше особено впечатлен от космическия мост, издигащ се в небето. — Това безопасно ли е?

— Вероятно — килна глава Полуродения, — щом Хеймдал ги е поканил. Иначе ще станат на пепел веднага щом стъпят на дъгата.

— Какво? — извика Амир.

— Няма да станем на пепел — Самира изгледа кръвнишки Полуродения. — Всичко ще е наред.

— Навит съм — обяви Алекс. — Двамата луди-млади имате нужда от придружители, за да не свършите нещо безотговорно.

— Безотговорно! — покачи се гласът на Амир с още една октава. — Като това да се катерим по небето върху горяща дъга?

— Всичко е наред, човек — рекох аз, макар да осъзнавах, че моето определение за това какво е наред, е станало много гъвкаво през последните няколко месеца.

— Вие се забавлявайте — кръстоса ръце Полуродения. — Аз оставам тук.

— Защо? — попита Алекс. — Да не те хвана шубето?

Берзеркерът се изсмя.

— Имал съм честта да срещна Хеймдал и преди. Но един път ми стига.

Това не ми хареса.

— Защо? Какво му има?

— Ще узнаете — ухили се Полуродения. — Ще се видим във Валхала. Забавлявайте се в междупространствието!

— Амир, нямам търпение да ти го покажа — ухили се Сам. — Идвай!

Тя мина през знака на „Китго“ и се изпари в прилив на многоцветна светлина.

— Сам! — изкрещя Амир.

— Това е супер — рече Алекс, скокна и също изчезна.

— Добре са — стиснах аз рамото на Амир. — Дръж се, братле. Сега трябва да ти се отплатя за фалафелите, с които ме гощаваше, докато бях бездомен. Ще мога да ти покажа Деветте свята!

Амир си пое дълбоко въздух. Не припадна, което доказа силата му. Нито се сви на топка. Дори не заплака. И трите са нормални, естествени реакции, когато разбереш, че на небето има пискливи създания, които биха те поканили на дъгата си.

— Магнус? — каза той.

— Да?

— Напомнй ми повече никога да не те черпя с фалафели.

И двамата стъпихме в оранжевото сияние.

Няма какво толкова да ни гледате. Четирима тийнейджъри, скитащи се по ядрена дъга.

Обкръжи ни ярка светлина, ослепителна и изгаряща. Вместо да стъпваме върху хлъзгава или твърда повърхност, чувството беше, че газим в пшеница до коленете, но тя е направена от могъща радиоактивна светлина.

Някак бях изгубил тъмните си очила в Алфхейм. Съмнявах се обаче, че щяха да ми помогнат. Светлината беше ярка, но по различен начин. Цветовете караха очите ми да пулсират като сърца близнаци. Горещината сякаш се завъртя на милиметър от кожата ми. Под краката ни мостът глухо бучеше, сякаш пускаха звука от експлозия на запис. Предположих, че Полуродения Гундерсон е прав — без благословията на Хеймдал щяхме да се изпарим в мига, в който стъпехме на Биврьост.

Зад нас Бостън се превърна в смътно петно. Небето причерня и се изпълни със звезди. Напомни ми на времената, когато с мама нощувахме на открито. От спомена в гърлото ми се образува буца. Припомних си уханието на лагерния огън и печените сладки. С мама си разказвахме истории, измисляхме нови съзвездия, като Блясък и Коала, и се смеехме, докато ни заболяха стомасите.

Вървяхме твърде дълго, ето защо се запитах дали в другия край на дъгата има нещо. Забравете за златото и леприконите, забравете и за Асгард. Може би това бе някаква шега. Хеймдал можеше да накара Биврьост да изчезне и да ни остави в нищото. ПРАВ СИ, щеше да каже пискливият му гласец. НИЕ НЕ СЪЩЕСТВУВАМЕ.

Постепенно мракът стана сив. От хоризонта се издигна друг град — с блестящи стени, златни порти, а зад тях — куполи и кули. Дворците на боговете. Зървал бях Асгард само веднъж, и то отвън, през прозорец от Валхала. Отдалеч бе още по-впечатляващ. Представих си как нападам моста с армия великани нашественици, и бях сигурен, че ще изгубя надежда, когато видя огромната крепост.

А на моста пред нас, разкрачил крака, стоеше снажен воин с грамаден меч.

Бях си представял бога учтив, но хладен, като холивудска звезда. Затова истинският Хеймдал ме разочарова. Той носеше раздута платнена туника и вълнени панталони. Целият бе в бежово и затова отразяваше цветовете на Биврьост. Разбрах, че това е камуфлаж, идеалният начин да се слееш с дъгата. Косата му беше светлоруса и къдрава като руното на овен. Ухиленото му лице бе потъмняло от тен, което вероятно беше резултат от това, че киснеше на радиоактивния си мост от хиляди години. Надявах се да не възнамерява да си има дечица.

В общи линии изглеждаше като смотльото, до когото не искаш да седиш в училищния автобус, но като се изключат две неща — оголеният меч, който бе почти толкова висок, колкото него, и огромният извит овнешки рог, който носеше през лявото си рамо. Рогът и мечът изглеждаха внушителни, макар да бяха толкова големи, че се удряха един в друг. Имах чувството, че ако Хеймдал те убие, ще е само защото е станал непохватен и се е подхлъзнал.

Щом приближихме, той развълнувано ни махна, като накара меча и рога да се цапардосат един в друг — трак, прас, трак, прас.

— Какво става, юнаци?

Четиримата спряхме, а Сам се поклони.

— Господарю Хеймдал.

Алекс я погледна, все едно искаше да попита: господарю?

Амир ощипа носа си до мен.

— Не вярвам на очите си.

Хеймдал повдигна рунтави вежди. Ирисите му бяха като от чист алабастър.

— И какво виждат те? — той се взря през нас към бездната. — Имаш предвид юнака в Синсинати с пушката? Не, той е добре, просто отива до стрелбището. Или огнения великан в Муспелхейм. Той наистина идва насам, но… чакай! Спъна се! Невероятно. Трябваше да заснема това.

Помъчих се да последвам погледа на Хеймдал, но не зърнах нищо друго, освен празно пространство и звезди.

— Какво…

— Имам зорко око — обясни богът. — Виждам всичко в Деветте свята. И слуха ми си го бива. Чувах ви как спорите на покрива, чак оттук. Затова реших да ви пусна дъгата.

— Вие сте ни чули как спорим? — преглътна Самира.

— Целия разговор — усмихна се Хеймдал. — Двамата сте много сладки. Всъщност бих искал да си направя селфи с вас, преди да започнем да говорим по работа.

— Ъъъ… — каза Амир.

— Страхотно! — Хеймдал намести меча и рога си.

— Имате ли нужда от помощ? — попитах аз.

— Не, не, оправих се.

Алекс Фиеро се промъкна до мен.

— А и така не би било забавно.

— Мога да те чуя, Алекс — предупреди богът. — Чувам как царевицата расте на осемстотин километра оттук. Чувам как ледените великани се оригват в замъците на Йотунхейм. И определено мога да чуя теб. Но не бой се, правя си селфита по всяко време. Хайде сега да видим.

Той започна да човърка по огромния овнешки рог, като че търсеше бутон. Междувременно мечът му стоеше под притеснителен ъгъл в извивката на ръката му, а дългото почти два метра острие сочеше към нас. Запитах се какво ли би помислил Джак за този меч. Дали и той беше момиче, или пък професионален нападател по американски футбол. А може би и двете?!

— Аха! — Хеймдал явно намери правилния бутон. Рогът му се сви до размерите на най-огромния смартфон, който бях виждал. Екранът му беше с обема на голяма пица, а кутията беше от лъскавия овнешки рог.

— Рогът ти е телефон? — попита Амир.

— Мисля, че технически погледнато, е фаблет — каза Хеймдал. — Но да, това е Гялар, рогът и фаблетът на гибелта! Веднъж надуя ли това бебче, боговете ще узнаят, че в Асгард става нещо лошо, и ще дойдат тичешком дотук. Надуя ли го два пъти, значи е време за Рагнарок, бейби!

Изглеждаше много доволен от идеята, че можеше да даде сигнал за началото на финалната битка, която щеше да унищожи всичките Девет свята.

— Но през повечето време правя снимки, пиша съобщения. Такива работи.

— Това въобще не е страшно — заяви Алекс.

— Бъркаш се! — засмя се Хеймдал. — Веднъж набрах по грешка апокалипсиса. Голям срам! Трябваше да пиша SMS-и на всички от указателя ми, че тревогата е фалшива. Много богове все пак дотърчаха. Направих GIF как тичат по Биврьост и разбират, че битка няма да има. Израженията им бяха безценни.

Амир премигна няколко пъти — може би защото Хеймдал плюеше, докато говори.

— Вие контролирате Деня на Страшния съд. Вие наистина сте…

— Ас? — каза Хеймдал. — Да, един от синовете на Один! Но между нас казано, Амир, мисля, че Самира е права.

Той се приведе така, че хората по царевичните ниви на петстотин километра оттук да не могат да го чуят.

— За да съм честен, и аз не разсъждавам за нас като за богове. А ако трябва да бъда съвсем откровен, като видиш Тор, напълно отрязал се от пиене на пода, или как Один по хавлия крещи на Фриг, понеже е използвала пастата му за зъби… трудно е да зърна нещо божествено в семейството си. Както майките ми обичаха да казват…

— Майките? В множествено число? — удиви се Амир.

— Да. Родиха ме девет майки.

— Но как?

— Не питай. Това е голяма мъка за Деня на майката. Девет различни обаждания. Девет отделни букета. Когато бях малък и се опитвах да направя девет закуски за леглото… човек! Разбираш за какво ти приказвам.

Той застана между Сам и Амир, които бяха смаяни да съзрат ухиленото лице на бога помежду си. Хеймдал вдигна фаблета, но ръката му не беше достатъчно дълга.

— Сигурен ли сте, че не искате… — покашлях се аз.

— Не, не! Никой не може да държи могъщия Гялар, освен мен! Но всичко е наред! Само секунда, юнаци!

Хеймдал отстъпи назад и зачовърка отново по телефона и меча си, като пробва да ги съедини в едно цяло. След няколко странни маневри (и вероятни погрешни обаждания за апокалипсиса) той вдигна триумфално меча. Фаблетът сега бе закачен за върха му.

— Та-даам! Най-великото ми изобретение!

— Вие сте измислили селфи стика? — попита Алекс. — Чудех се чия е идеята.

— Това е селфи меч! — Хеймдал пак навря лице между Сам и Амир. — Кажете дъга!

Гялар проблесна. Последва още моткане, докато Хеймдал свали телефона си от върха на меча и разгледа картинката.

— Съвършено!

Сетне гордо ни показа снимката, все едно не сме били на същото място преди три секунди.

— Някой казвал ли ви е, че сте луд? — попита Алекс.

— Не, но са ми казвали, че съм забавен! — отвърна Хеймдал. — Хайде сега да проверим другите снимки!

Събра и четирима ни около фаблета и започна да разглежда снимките, макар аз да бях доста разсеян от това, че Хеймдал мирише на мокра овца.

Показа ни величествена снимка на Тадж Махал с лицето на Хеймдал, грейнало на преден план. После — столовата на Валхала, неясна и осветена, с огромния му нос на фокус. След това как президентът на Щатите изнася реч, а Хеймдал се плези зад него.

Картинки от всичките Девет свята. Всичките с Хеймдал на тях.

— Това е то постоянството — казах аз.

— На тази снимка не ми харесва с каква риза съм се облякъл — показа ни снимка как елфическата полиция бие хулдер с палки. Хеймдал се бе ухилил отпред със синя риза на ивици. — Но тук някъде имам чудесна снимка на Асгард, където правя гневна физиономия и се преструвам, че ще изям замъка на Один!

— Хеймдал — прекъсна го Самира, — това е наистина интересно, но се надявахме да ни помогнеш.

— Хммм? Искаш снимка с петима ни! Може би с Асгард за фон? Дадено!

— Всъщност — каза Сам — търсим чука на Тор.

Алабастровият поглед на Хеймдал помръкна.

— Не отново. Казах на Тор, че не мога да го видя. Звъни ми всеки ден, праща ми SMS-и, както и нежелани снимки на козите си. „Гледай по-внимателно! По-внимателно!“ Но ви казвам, няма го никъде! Проверете сами!

Той превъртя още няколко снимки.

— Никакъв чук. Никъде. Ето ме мен с Бионсе, но от чука няма и следа. Хмм, вероятно трябва да направя тази като профилна снимка.

— Знаеш ли какво? — протегна се Алекс. — Само ще си легна тук и няма да убивам никой, който ме дразни, става ли?

Той се излегна по гръб върху Биврьост, протегна ръце и мързеливо помаха към светлината, като образува ъгли по дъгата.

— Аха — отвърнах аз. — Хеймдал, знам, че е досадно, но може ли да погледнеш отново заради нас. Мислим, че Мьолнир е скрит под земята, така че…

— Това обяснява всичко! Мога да виждам през здрав камък най-много на километър-два. Ако е на по-дълбоко…

— На по-дълбоко е — намеси се Самира. — Но знаем кой го е взел. Великан на име Трим.

— Трим! — Хеймдал изглеждаше обиден, сякаш това беше някой, с когото никога не би си направил селфи. — Това отвратително, грозно…

— Той иска да се ожени за Сам — оплака се Амир.

— Но няма — отвърна Сам.

— Вижте сега — опря се Хеймдал на меча си. — Ето какъв е проблемът. Мога да ви кажа къде е Трим, ала той не е толкова тъп, че да държи чука в крепостта си.

— Знаем.

Предположих, че бяхме към края на капацитета на Хеймдал за възприемане на повече информация, но му разказахме за пъкления сватбен план на Локи, за меча и камъка Скофнунг, за крайния срок, който настъпваше след още три дни, за убиеца на козли, който можеше да е на наша страна, но може и да не беше, както и това, че тъкмо той ни бе накарал да намерим Хеймдал и да попитаме за нови посоки. От време на време споменавах думата „селфи“, за да задържа интереса на бога.

— Хммм — каза Хеймдал, — в такъв случай с удоволствие ще претърся Деветте свята, за да намеря този убиец на козли. Нека само отново наглася меча за селфита.

— А защо просто не погледнете през телефона? — предложи Амир.

Хеймдал се взря в смъртния ни приятел. Амир бе изрекъл това, което всички си мислехме. Това беше смело като за първо излизане в нордическия космос, но се опасявах, че Хеймдал може да използва меча си не за друго селфи.

За щастие, той само потупа Амир по рамото.

— Не се безпокой, Амир. Знам, че си объркан за Деветте свята и за какво ли още не. Но се боя, че в думите ти няма никакъв смисъл.

— Моля ви, Хеймдал — каза Сам, — знам, че ви звучи странно, но ако погледнете направо към Деветте свята, може и да придобиете свежа перспектива.

Богът не изглеждаше особено убеден.

— Може би има друг начин да намеря вашия убиец на козли. Може би ако надуя Гялар и извикам боговете тук. Бихме могли да ги питаме дали не са видели…

— Не! — извикахме едновременно.

Алекс малко закъсня, тъй като все още лежеше и си играеше със светлината. Вероятно той можеше да добави няколко по-цветисти израза към нашето „не“.

— Хм — намръщи се Хеймдал. — Това е необичайно. Но не искам някакъв грозен великан да раздели сладка двойка като вас.

Хеймдал размаха пръст между мен и Сам.

— Те са двойката — поправих го и посочих Амир.

Алекс изсумтя от дъгата.

— Разбира се — каза Хеймдал. — Съжалявам. Всички вие изглеждате различни, когато не ви снимам. Може би сте прави за новата перспектива. Нека видим какво може да се намери из Деветте свята.