Марк Хименес
Отвличането (76)

16:33 ч.

— Ако си бял и бесен на целия свят, най-вероятно Айдахо ще се превърне в твой дом.

Шерифът се беше облегнал назад в скърцащия въртящ се стол зад металното бюро. Беше променил решението си и сега разговаряше с Бен и Джон, настанени в метални столове от другата страна на бюрото.

— Щатът се е превърнал в истинска мека за тези хора — бели расисти, скинари, членове на паравоенни групировки, неонацисти — всички смахнати в страната се стичат в Айдахо, живеят в планините и мразят онези, които не са като тях. — Той поклати глава. — А навремето хората идваха тук да ловят риба.

Върна снимките на Бен.

— Наоколо живеят неколцина, полковник, но не съм виждал тези двамата. Малкото останали обикновено си стоят в планината. Не ни закачат и ние не ги закачаме.

— Имате ли представа къде може да са лагерите им?

Шерифът се изправи и отиде до картата.

— Преди тринайсет-четиринайсет години, по времето, когато нямаше истински терористи, с които да се занимава, ФБР обяви война на тези типове. Установиха тук команден център и започнаха да правят полети над планините, за да издирят лагерите им. При три хиляди и триста квадратни километра площ има къде да се укриеш. Федералните откриха четири лагера на изток от града, седем на запад, всички покрай черни пътища. По това време на годината ви трябва мощен джип, за да не затънете в калта — снегът се топи и е голяма киша. Но дори да успеете да се изкачите донякъде, от пътя не се вижда почти нищо. Лагерите са високо в планината, сред дърветата. Ако момичето ви е в някой от тях, няма да е лесно да я откриете. А да я доведете обратно ще е почти невъзможно.

Шерифът посочи картата с пръст.

— ФБР се опитаха да свалят един от тези типове от Руби Ридж през 92-ра година, беше убил някакъв маршал. Докараха отряда за освобождаване на заложници, въпреки че нямаше никакви заложници, поставиха девет снайперисти в планината и им наредиха да стрелят на месо. Убиха жената на оня тип. Застреляли са я в главата, с бебето на ръце. В крайна сметка правителството му изплати три милиона долара.

— Имат ли някакво място, където се събират, когато идват в града?

— В заведението „Ръстис“ на юг от града, но не се хранят там. Само пият бира. Срещат се с момичета. Мястото е съмнително, но не ги закачаме, стига да не почнат да се стрелят.

Бен се изправи.

— Шерифе, благодаря за отделеното време. Извинете ме пред съпругата си.

— Трийсет и четири години сме женени, вече е свикнала да закъснявам.

Двамата мъже на години, воини от една забравена война, си стиснаха ръцете; поколебаха се дали да не се прегърнат, но устояха на импулса. Бен и Джон вече бяха на вратата, когато шерифът ги спря.

— Полковник, извинявайте за въпроса, но какво биха искали двама нацисти, живеещи в Айдахо, от внучката ви?

Бен замълча за момент и после отвърна:

— Да уредят стара вражда.

Шерифът сякаш изучаваше Бен, след това кимна.

— Още нещо, полковник. Повечето от тези типове там са просто глупави бели момчета, които дори не могат да четат, и си е жив късмет, че успяват да намерят пътя, когато се прибират нощем. Но има неколцина, които не си играят на войници. Ако търсите момиченцето си, бъдете готови да се изправите срещу тях.

— Готов съм.

Шерифът леко се усмихна.

— Така и предполагам. И… благодаря ви за едно време.

Бен кимна. Хрумна му една мисъл.

— Шерифе, дали нямате някой хеликоптер, който да наемем?

— Всъщност едно момче от Нейпълс има. Дики, използваме хеликоптера му за спасителни операции, когато някой турист се загуби в гората. Ще му се обадя. — Обърна се към телефона, но после спря. — Знаете ли какво, да се срещнем тук утре точно в шест и ще отидем заедно. Малко въздух ще ми се отрази добре.

— Шест нула нула — отвърна Бен. — Ще бъдем тук.

— И си нагласете часовника, полковник. Тук сме по тихоокеанско време.

Шерифът се изправи, отиде до вратата и я отвори.

— Знаете ли, полковник, има поне едно преимущество в това, че търсите момичето си без федералните.

— И кое е то?

— Няма да се притеснявате, че може да я убият.