Марк Хименес
Отвличането (66)

14:38 ч.

Джон гледаше как Бен вдига капака на отвора, изрязан в пода на работилницата, коленичи и осветява с фенера тъмното скривалище.

— Мразя плъхове — каза той.

След като се увери, че е чисто, той скочи в дупката. Подаде на Джон три дълги метални кутии и се покатери обратно горе.

Отключи едната и вдигна капака. Вътре, между преградите, имаше черна пушка, кутии с муниции, черна тръба — заглушител, досети се Джон — кожен ремък, два пълнителя и месингова гривна.

Бен сложи гривната на лявата си китка, след това извади пушката и постави заглушителя. Пъхна пълнителя в отвора от долната страна на пушката и закопча ремъка в двата края. Изправи се и излезе.

Джон го последва.

Бен коленичи на поляната, вдигна пушката на рамо, стисна приклада с лявата си ръка, изпъна десния си лакът встрани и се прицели с дясното око. Звукът от изстрела беше приглушен. Бен изсумтя, прицели се и отново стреля.

— По какво стреляш?

— По ония кактуси, на петстотин метра.

Джон наклони очилата си под ъгъл и се взря в далечината, но не видя нищо.

— Аз дори не ги виждам.

— В една от кутиите има бинокъл.

Джон се върна в работилницата и повдигна металните капаци. В едната кутия имаше нож с думата „пепелянка“, изписана върху проблясващото острие, две верижки с плочки, една с името Бен Брайс, а другата с Роджър Долтън; малка картечница с ремък и бинокъл. Джон взе верижката с плочката на баща си и я окачи на врата си. След това грабна бинокъла и изтича навън.

— Право напред, при скалите — каза Бен.

Джон погледна през бинокъла, нагласи фокуса и забеляза скупчените скали.

— Виждам скалите.

— Зад тях има един кактус.

— С жълто цветче ли?

— Да.

Застанал зад Бен, Джон изчисли теоретичната вероятност това цветче да бъде улучено от петстотин метра разстояние — трябва да беше едно на милион, въпреки че нямаше вятър, но като имаше предвид, че Бен е на шейсет години и — мисълта се шмугна в съзнанието на Джон… — на всичко отгоре пияница, вероятността надали беше по-голяма. Пушката произведе изстрел и жълтото цвете отхвръкна цяло и невредимо.

— Господи, Бен, това е изумително! Сигурно си бил страхотен стрелец!

Бен отиде до една голяма скала и седна на нея. Известно време остана загледан в калта. Най-накрая заговори:

— Офицерите от Северновиетнамската армия не носеха пагони. Не можехме да различим редник от генерал, така че стояхме пред лагера им, на около хиляда метра от тях, и ги наблюдаваме през бинокъла, докато не разпознаехме офицера с най-висок ранг, понякога само по това, че имаше повече цигари в джоба. Изчаквахме да седне, да започне да се храни и го вземахме на мушка. И тогава влизахме в ролята на Господ Бог. Отсъждахме този човек никога да не види жена си и децата си, дори да не доживее следващия ден и само защото се беше родил в Ханой, а не в Хюстън, му забивахме куршум в главата. Наблюдавахме последните му мигове, последната му усмивка, последното дръпване от цигарата… и натискахме спусъка. И животът му приключваше.

Той погледна Джон.

— Не съм убивал в името на Бог или родина, или заради онези медали, нито за да победя комунизма. Е, отначало може би, но накрая, когато разбрах, че войната е загубена, убивах, за да може по-малко американски момчета да се връщат у дома в чувал. Като баща ти. Затова останах там, Джон. Затова не бях до теб.

Джон погледна към Ню Мексико и почувства, че очите му се насълзяват.

— А аз трябваше да съм до Грейси. Трябваше да затворя телефона и да отида до павилиона с нея. Трябваше да я защитя. — Той бавно поклати глава. — Бен, аз просто им я дадох.

— Не, синко, не си им я дал. Те са я отвлекли. — Бен се изправи и отново заприлича на полковника от снимките. — И ние ще си я върнем.

* * *

След като завършат гимназия, момчетата от Хенриета, щата Оклахома, отиват в колеж със стипендии за спортисти, стават фермери като бащите си или отиват в армията. Джак Одел Смит беше едър и силен и играеше футбол в гимназията в Хенриета, но го изгонваха от повечето игри заради неспортсменско поведение. А плугът не му се нравеше. Така че едва месец след като завърши последен в класа си, Джак О. Смит се записа в армията на Съединените щати.

Джак не беше роден за водач, но беше предан войник и си държеше устата затворена, качества, които се ценяха в армията. Хладнокръвието, заедно с физическата му сила и способността му да убива без угризения, му спечелиха място в тренировъчния лагер на специалните сили във Форт Браг. Там той се запозна с майор Чарлс Удроу Уокър.

Джак Одел Смит беше открил своето място в живота.

Майор Чарлс Удроу Уокър винаги беше смятал, че неговото място е в Белия дом.

— Джако — беше му казал веднъж майорът, — американският народ е като стадо овце. В мирно време те просто искат да си пасат, да дебелеят и да са щастливи. Но когато вълците дойдат в пасището, те искат да се чувстват в безопасност. „Прави любов, а не война“ звучи много добре, когато войната е на хиляди километри. Но когато войната дойде в Америка, а тя ще дойде, американците ще се обърнат към един военен герой, който да ги кара да се чувстват в безопасност. Ще се обърнат към мен.

Тогава обаче съдът го призна за виновен. А военнопрестъпниците не ставаха президенти.

Джак Одел Смит не можеше да се нарече мислещ човек. Винаги оставяше мисленето на майора. Но сега, шофирайки към планинската им база с внучката на Бен Брайс на задната седалка, той осъзна, че размишлява как едно събитие може да промени хода на историята: Какво би станало, ако лейтенант Бен Брайс беше спазил войнишкия кодекс?

Отряд „Пепелянка“ щеше да продължи да изпълнява тайни операции в Лаос, Камбоджа и Северен Виетнам. Войната щеше да бъде спечелена от професионални войници. Войниците щяха да се завърнат у дома като герои. Никой нямаше да знае за Куанг Три, защото сред жертвите нямаше оцелели. И майор Чарлс Удроу Уокър щеше да бъде в Белия дом, защото на 11 септември войната беше дошла в Америка.

Сега лейтенант Бен Брайс се връщаше при отряд „Пепелянка“.

 

 

Грейси беше виждала татуировката на Бен много пъти и той дори й беше разрешавал да я пипне, но никога не й беше казвал защо си я е направил и какво означават странните думи. Беше й казал само, че са на виетнамски. Гледайки същите думи върху татуировката на Джако, тя усети, че има шанс.

— Какво означават тези виетнамски думи на татуировката ти?

Джак издиша облак дим.

— „Убиваме за мир“.

Грейси често беше разпитвала Бен за войната — искаше да разбере защо се е пропил, но той отказваше да говори за това.

— Миличка — казваше той, — ще разбереш лошите неща в живота достатъчно скоро. Няма нужда да приближавам този ден.

Тя въздъхна. Този ден беше настъпил.

— Бен убивал ли е хора в онази война?

— Убиваше и още как. Беше снайперист. — Джако дръпна от цигарата, издиша дим и заяви: — Дядо ти беше предател, но едно не мога да отрека: беше страхотен стрелец. Можеше да уцели между очите ония жълтури от хиляда метра разстояние.

Грейси се смълча. Сега знаеше нещо, което й се щеше да не беше научавала, както когато набързо прелистваше някоя книга и разбираше какъв е краят. Знаеше какво се мъчи да направи Бен и това я натъжаваше. Беше си помислила, че пие уиски, за да забрави онази война; сега знаеше, че пие, за да забрави, че е убивал в онази война.

— Много жалко — продължи Джако. — Предаде отряда си и сега ще ми се наложи да го убия.

Гласът на Грейси прозвуча странно дори за самата нея:

— Не, няма да убиеш Бен. Той ще те убие. И Джуниър също.

Двамата мъже замлъкнаха за дълго.