Марк Хименес
Отвличането (46)

23:11 ч.

Бен стоеше на вратата на командния център. Агент Девро си беше тръгнал, както и повечето от хората му. Младата агентка — Йоргенсон, доколкото си спомняше — беше пред компютъра си със слушалки на главата; разговаряше по телефона и записваше нещо. Но напрежението в командния център забележимо беше спаднало, сякаш битката беше приключила.

Бен остави разпечатката на обажданията на бюрото на Девро, очерта номер 3317, Айдахо Фолс, щата Айдахо, и написа в полето: Говорих с този Клейтън Лий Тъкър. Твърди, че е видял русо момиче с двама мъже, единия с татуировка, мускулест, с черна шапка, на бензиностанцията му в неделя вечерта. Ако това е била Грейси, значи сте арестували грешния човек.

В затвора лежеше погрешно арестуван човек, а Грейси беше в Айдахо, където беше студено, дърветата се извисяваха в небето и снегът покриваше земята като бяло одеяло. Надали ФБР щяха да пуснат Дженингс въз основа на съня на Бен. Щом обаче Клейтън Тъкър идентифицираше двамата мъже — или татуировката, или Грейси — по снимките на ФБР, щяха да го пуснат. Ако не веднага, то със сигурност щеше да стане, след като Дженингс си вземеше адвокат и минеше през детектора на лъжата.

Бен Брайс беше прекарал шест месеца във военнопленнически лагер; предполагаше, че една нощ в градския затвор няма да убие момчето.

— Господи, човече, тя наистина те е бъхтила!

Джим Боб Башам, нощният надзирател, гледаше откачения перверзник през металните решетки. Той се беше отпуснал върху нара в килията и плачеше, заровил глава в ръцете си. Вестта за побоя, който му беше нанесла майката, обиколи целия град.

— Как са ти топките? Не ти ли иде да си изповръщаш червата след тоя ритник? Мамка му, на мен ми причернява само като си помисля.

Перверзникът не реагира. Джим Боб реши, че повече няма да е мил с него.

— Дженингс, ако бях на твое място, щях да се моля да ми дадат смъртна присъда.

Перверзникът вдигна глава.

— Разбираш ли, така ще те отделят от останалите затворници, докато те екзекутират. Ако обаче получиш доживотна, ще лежиш с гангстери, араби, латиноси, гейове. Те с удоволствие ще ти пробват задника, и то не като майката.

Дженингс го погледна объркано. Тъпакът не разбираше какво му се говори. Джим Боб реши да му го обясни по-ясно, тогава перверзникът може би щеше да го разбере.

— Онези типове ще те чукат в задника по пет пъти на ден, приятелко. Като свършат с теб, дупката ти ще е като водосточна тръба.

Джим Боб се изхили доволно и се отдалечи по празния коридор.

Водосточна тръба, добре го измисли.

— Да — изкрещя той към перверзника, — те обожават педофилите.

Минути по-късно Гари Дженингс беше сам в тъмната затворническа килия, в която се процеждаше само червената светлина на табелите за аварийния изход.

Бяха му нужди осем години, смъртта на баща му, преместването в друг град, бракът с Деби и новата работа, за да превъзмогне онзи инцидент в колежа. Или поне така си мислеше. Сега обаче знаеше, че това е невъзможно. Никога нямаше да превъзмогне и случилото през последните 24 часа.

На следващата сутрин щяха да го отведат в съда, през тълпа от репортери с камери, където официално щяха да го обвинят в отвличането, изнасилването и убийството на Грейси Ан Брайс. Лицето му отново щеше да се появи по националната телевизия: Гари Дженингс, педофил, изнасилвач, убиец. А Деби — милата сладка Деби не заслужаваше това. Те обаче щяха да тикат камерите в лицето й и да я представят като „съпруга на педофил, изнасилвач и убиец“, бременна с детето им, което завинаги щеше да бъде заклеймено като дъщерята на педофила, изнасилвача, убиеца.

Не беше разказал на Деби за присъдата си по време на следването си. Какво ли си мислеше тя за прекрасния си съпруг сега? И какво щеше да си мисли дъщеря му за баща си, когато научеше? Нямаше да има пари за нейното образование. Той беше пропилял акции на стойност един милион долара. Деби нямаше да има нова къща. Той нямаше да има собствена компания. Нямаше да има бъдеще. Щеше вечно да се срамува. Както и Деби. Тя щеше да бъде съсипана. Щеше да се наложи да се преместят в друг град — ако Деби изобщо му повярваше. Ако изобщо го оправдаеха.

Нима съществуваше шанс да го оправдаят? Бяха открили кървави следи от Грейси в колата му. Порнографска снимка на дете и фланелката й. Бяха проследили обаждания до нея от мобилния му телефон. Треньорът го беше идентифицирал в съда. Неоспорими доказателства, така беше казал адвокатът. Кой щеше да повярва на Гари Дженингс, пропадналия тип?

Единственият сблъсък на Гари със закона преди осем години го беше научил, че американската правораздавателна система няма нищо общо с истината и справедливостта. Затова и се вслуша в препоръката на адвоката си, прие да се признае за виновен по по-леко обвинение и получи условна присъда.

— Гари — беше казал адвокатът му, — ако си готов да повериш живота си в ръцете на дванайсет граждани, които не са достатъчно умни, за да се измъкнат от ангажимента да станат съдебни заседатели и които биха предпочели да хванат разпродажбите в „Уолмарт“, вместо да седят в съда и да решават съдбата ти, то трябва да пледираме за оправдателна присъда поради невменяемост, защото явно си луд!

Гари Дженингс със сигурност щеше да бъде признат за виновен. И тогава какво? Смъртна присъда. Ще чака десет години да умре от смъртоносна инжекция? Или доживотна присъда без право на обжалване и ще чака поредния съкилийник, който ще го изнасили, в крайна сметка ще хване СПИН и ще умре от бавна и мъчителна смърт. Родителите му бяха покойници, нямаше братя и сестри и скоро нямаше да има никого. Обречен на позорна самотна смърт.

Тъмнината обгърна съзнанието му, докато сълзите се стичаха по лицето му. Чувстваше се толкова самотен, толкова сломен, останал без вяра, надежда или бъдеще. Животът му беше свършил. Това, че още дишаше, беше формална подробност. Той погледна нагоре. Оставаше му само един изход.

Гари Дженингс разкопча ципа на белите затворнически панталони.