Марк Хименес
Отвличането (16)

13:07 ч.

Специален агент Юджийн Девро се беше върнал в командния център и разглеждаше увеличените снимки на двамата мъже от видеокасетата и татуировката на едрия мъж. Просторната стая беше зловещо притихнала. Четирийсет и три часа след отвличането телефоните би трябвало да звънят на пожар. Те обаче упорито мълчаха.

Защо, по дяволите, никой не се обажда?

Девро свали очилата си за четене и разтри лицето си. Когато отново отвори очи, агент Йоргенсон вървеше към него. Беше с мускулесто тяло и къса кестенява коса. Носеше синьо яке с емблемата на ФБР, дънки и гуменки и държеше няколко кафяви папки. Той харесваше агент Йоргенсон. Напомняше му за дъщеря му; двете имаха една и съща пружинираща походка и едно и също интелигентно любопитство. Тя искаше да се учи. Още беше на едногодишен изпитателен срок, но вече беше схванала основното: че работата й не се заключава в славата от успешното разследване на заплетен случай или в самочувствието от арестуването на издирван престъпник, нито в характерната за Вашингтон мания на всяка цена да опазят имиджа си.

— Защо телефоните мълчат? — попита агент Йоргенсон, когато стигна до него и се отпусна в един стол. — Нормално ли е?

— Не.

— Все едно просто е изчезнала.

— Десетгодишно момиче не може просто да изчезне.

— Какви са шансовете… да е още жива?

— Не особено големи. Статистически — никакви.

— По дяволите.

— Просто върши работата си, агент Йоргенсон. Съсредоточи се върху доказателствата.

Тя кимна.

— Да, сър. Много добре изглеждате пред камерите.

— Имам богат опит. Кажи ми, Йоргенсон, какво отглеждате там, откъдето си в Минесота?

— От Оуатона. Най-вече царевица. Заради етанола.

— Фермерска дъщеря ли си?

— Да, сър.

— Дядо ми беше фермер. Отглеждаше памук. Като дете му помагах в брането. Тогава животът не беше толкова сложен.

— Аз пък исках да има тръпка.

— Е, Йоргенсон, получи я. — Той посочи кафявите папки. — Какво ми носиш?

— Взехме кръвни проби от семейството, за да ги сравним с кръвта по ризата на бащата. В момента правим ДНК тестове.

— Друго?

— Подготвяме доклади за членовете от семейството.

— Продължавай.

Девро не очакваше докладите за семейството да разкрият нещо важно, но опитът го беше научил да не пропуска нищо от рутинната страна на разследването.

— Добре — каза тя и отвори първата кафява папка. — Бащата. Нещо като гений — доктор на науките от Масачузетския технологичен институт. По алгоритми, каквото и да означава това. Коефициент на интелигентност 190… Не знаех, че съществува толкова висок.

— Поне не в Бюрото — отвърна Девро.

Тя се усмихна и продължи:

— Основател е на фирма „БрайсУер“, която тази седмица ще пусне акциите си на борсата. Двамата с майката се оженили преди десет години, докато той бил в института, а тя работела в Министерството на правосъдието, по-точно като прокурор. Пет години.

— Така ли?

— Да, сър. Моминското й име е Остин. Израснала е в Ню Йорк. Баща й е бил убит, когато е била само на десет.

— На същата възраст като Грейси.

— Била е първа по успех в правния факултет на Харвард, истинска изгряваща звезда на правосъдието. Изведнъж напуснала, омъжила се за Брайс и се преместила в Далас.

— Любовта не подлежи на обяснения.

— Странна двойка са, не мислите ли? А и как го зашлеви. Тази сутрин пак го скастри… — Йоргенсон поклати глава. — И сега продължава да беснее и непрекъснато командва всички наоколо, все едно сме й подчинени.

— Детето й е отвлечено, Йоргенсон. Не я съди сурово.

— Вие бяхте много… ъъъ… дипломатичен с нея.

Той кимна.

— При случаите на отвличане има две правила. Правило номер едно: случаят не е наш. Нямаме никакви правомощия, поне не юридически. Местните полицаи обикновено ни отстъпват случая, но технически ние сме просто гости. Затова се дръж като такава. Правило номер две: докато се появим на сцената, детето най-вероятно вече е мъртво, така че ако майката те ругае или ти казва, че си най-тъпото ченге на света, ти ще й отговаряш: „Благодаря, госпожо“. Ще уважаваш загубата й… и това, че когато си я видяла за първи път, вече е била напълно откачила. Трябва да позволиш на родителите да намерят някакъв отдушник. Те имат по-голяма нужда да изразяват емоциите си, отколкото ти имаш нужда да докажеш, че си жилав агент от ФБР и контролираш случая. Конфликтът с родителите няма да те приближи и със сантиметър до откриването на жертвата или залавянето на похитителя. А това е задачата ти, агент Йоргенсон. Не позволявай на честолюбието ти да пречи на работата ти.

— Да, сър. — Тя се намръщи. — Но нали все пак ще я накарате да се подложи на детектора на лъжата?

— Абсолютно. Правилата на ФБР изрично изискват родителите да минават през детектора. Но аз ги моля, не им заповядвам. Върши същата работа. — Той посочи папките. — Разбери за кого е работила в Министерството на правосъдието. Познавам няколко души там.

— Вече проверих. Прекият й шеф е бил Джеймс Кели.

— Джими?

— Познавахте ли го?

— Да, заедно учихме в Академията. После той завърши право вечерно и след това отиде в съда. Последно чух, че е в Лос Анджелис… Какво ще рече „познавахте ли го“?

— Починал е. В катастрофа преди три години.

— По дяволите. Беше добър човек. — Девро въздъхна. — Добрите умират млади. Какво друго имаш?

Йоргенсон отвори друга кафява папка.

— Дядото. Пенсиониран полковник от армията — Уест Пойнт, Виетнам. Очевидно е бил герой.

— Шегуваш ли се? — Девро я изчака да продължи, но когато тя се поколеба, той я подкани: — И?

Тя сви рамене.

— Нищо повече, сър. Информацията е засекретена.

Девро сложи очилата си за четене и взе папката с надпис „Брайс, Бен“ и я разлисти.

— Полковник от американската армия. Зелена барета. Седем мисии във Виетнам. Шест сребърни звезди, четири бронзови, осем пурпурни сърца, две воински отличия, кръст за доблестна служба, орден за заслуги, почетен медал за храброст. Да, бих казал, че е бил герой.

— Но защо е засекретен?

— Зелена барета, вероятно е бил в Камбоджа и Лаос по времето, когато Джонсън и Никсън се кълняха по телевизията, че не сме били там.

— Президентите са лъгали за войната?

Девро се засмя.

— На колко години си, Йоргенсон?

— На двайсет и шест.

Той поклати глава.

— Дори не мога да си спомня кога съм бил на двайсет и шест. Да, Йоргенсон, президентите лъжеха за войната, генералите също. Аз бях в корпуса за обучение на офицери от запаса. Но истинското си обучение получих във Виетнам. Само се молех да се върна жив. Хора като Брайс ходеха там, за да освобождават потиснатите, точно както гласи мотото на зелените барети. Те вярваха в него. Но когато се върнаха вкъщи, се изплюха в лицата им за всичките им усилия. — Девро свали очилата си и се почеса по брадичката. — Бен Брайс… името ми напомня нещо. Виж какво ще откриеш във военните регистри, изрови от базата данни всички незасекретени източници.

— Мислите, че може да има връзка с отвличането на Грейси?

— Човек никога не знае.

Йоргенсон се накани да тръгне.

— Искам те на бдението тази нощ — добави Девро. — Нашият човек може да се появи.

— Да, сър. А, и треньорът е тук, за да разгледа уголемените снимки.

— Доведи го, не ми викай „сър“ и накарай някой да открие полковник Брайс.

 

 

Той носи Грейси през гората. Бърза, защото се притеснява, че някой ще забележи отсъствието й и ще тръгне да я търси. Стига тук. Съучастникът му го чака на двайсетина метра в кола, от която капе масло. Въпреки това той спира, сваля й дрехите и я изнасилва точно тук. След като в парка има толкова много хора и вероятно вече я търсят? И Грейси сигурно пищи и рита, и се дърпа? Тя е силно момиче и не се страхува от никого — не би се борила единствено ако е припаднала или умряла. Дали похитителят би изнасилил жертвата си мъртва или в безсъзнание? Дали я беше убил тук?

Не. Грейси Ан Брайс не беше умряла тук. Бен Брайс беше крачил по полетата на смъртта, беше затъвал до коленете в смърт, беше чувал, докосвал, опитвал и надушвал смъртта. Но не и тук.

Грейси беше напуснала това място жива.

Защо тогава похитителят беше оставил шортите й тук? Бен затвори очи и си припомни как работеха заедно в работилницата. Тя дялкаше името си върху люлеещия стол, но изведнъж спря и попита:

— Бен, как винаги разбираш, когато имам неприятности и се нуждая от теб?

— Не разбирам, миличко. Но нещо в живота ни свързва. Не знам какво е то, нито пък защо, но има някаква причина.

Бог ги беше свързал. Бен Брайс знаеше това така сигурно, както знаеше как да направи люлеещ стол или да убие човек. И бе сигурен, че след като я вижда в съзнанието си, връзката им не е разрушена. И че е още жива.

Грейси, покажи ми пътя. Ще дойда да те взема.

— Полковник Брайс!

Бен отвори очи. Беше седнал с кръстосани крака в кръга, очертан от жълтата полицейска лента, където бяха открити шортите и маратонката на Грейси. Някакъв млад агент на ФБР тичаше към него. Спря запъхтян и каза:

— Полковник Брайс, агент Девро иска да се върнете в командния център.