Марк Хименес
Отвличането (13)

7:23 ч.

— Но градът ни е безопасно място!

Началникът на полицията Пол Райън стоеше в кабинета на кмета, гледаше втренчено широкия му гръб и слушаше пискливия му глас, докато негова милост молеше някакъв репортер от даласки вестник да не пише отрицателна статия за Поуст Оук, щата Тексас. Мислите на Пол непрекъснато блуждаеха, сякаш някой натискаше бутона за каналите на дистанционното в мозъка му и той ту виждаше ужасяващи гледки с мъртвото момиче, което не познаваше, ту започваше да се чуди колко лак за коса му трябва на кмета, за да приглади малкото останали косми върху темето си.

Кметът никога не ходеше на работа в неделя и никога не пристигаше рано в който и да било ден от седмицата. Тази неделя обаче Райън беше дошъл в седем и незабавно беше повикан в кабинета на кмета. Знаеше, че кметът няма да е доволен. Тъкмо беше затихнал случаят със свръхдозата хероин в гимназията… и сега това. Дрогата в училище и отвличанията в парка не влияеха добре на бизнеса. А кметът мислеше единствено за бизнес.

Отношенията между Райън и кмета бяха, меко казано, трудни. Райън беше стар служител, още от времето, преди даласките предприемачи да открият заспалото им градче на шейсет километра от Далас, да изкупят земите, в които ловуваше като дете, и да ги превърнат в уединени затворени комплекси, обещаващи спокойствие и благоденствие, които привличаха бягащите от градския живот заможни служители. И те пристигнаха с лъскавите си коли, марки БМВ, „Лексус“ и „Хамър“, и бързо превзеха цялото пространство. Преди десетина години в градчето живееха фермери, които се задоволяваха с единствената банка и бакалията; днес тук имаше магазини на „Виктория Сикрет“ и кафенета „Старбъкс“.

Пол Райън мразеше пришълците от големия град.

Кметът обаче ги беше посрещнал с отворени обятия, защото самият той притежаваше почти цялата земя. Повечето от нея беше наследил от баща си, а останалата беше придобил на безценица чрез просрочени ипотеки по време на сушата, когато фермерите не успяваха да се издължават на банката, която самият кмет и баща му притежаваха. Бащата на Пол Райън се самоуби по-малко от година след като бащата на кмета им отне фермата.

Пол въздъхна. Кметът беше нисък дебелак, който дори не беше успял да влезе в гимназиалния футболен отбор, чиято звезда беше Пол Райън. Сега обаче, точно както навремето бащата на кмета беше държал документа за семейната ферма на Райън, кметът държеше кариерата на Пол Райън, която можеше да приключи по всяко време — градският правилник изрично посочваше, че началникът на полицията е в услуга на кмета. А кметът не беше доволен. Той затвори телефона и изгледа свирепо Райън.

— Пол, защо, по дяволите, си довел ФБР?

— За да открия момичето! Федералните имат повече опит и повече ресурси от нас.

— Да, но не попадат под ничия юрисдикция!

— ФБР помагат на местните полицаи при всички отвличания на деца. Вкарват доста ресурси, кмете.

— Вкараха медиите в града ми! — Кметът посочи Райън с дебелия си пръст. — Пол, открий това момиче живо или мъртво, но искам да го откриеш, искам да арестуваш някой и искам случаят да приключи за четирийсет и осем часа, иначе ще станеш охранител в „Уолмарт“!