Марк Хименес
Отвличането (70)

7:13 ч.

Черният ленд роувър летеше със сто и двайсет километра в час по магистрала I-15.

Ръцете на Бен трепереха. Той стисна кожения волан и впрегна вътрешната сила, която го беше спасила по време на бичуването в „Сан Би“. Не можеше да предаде Грейси.

Беше петък сутринта. Смениха се в четири часа и Джон тутакси заспа. Това беше преди три часа, достатъчно време, за да преживее наново живота, който го беше отвел от Западен Тексас до Уест Пойнт, от „Дълг, чест, родина“ до Куанг Три и Китайската кукла. След около час щяха да стигнат в Айдахо Фолс, за да разговарят с Клейтън Лий Тъкър — последния човек, видял Грейси жива.

Телефонът на Джон прекъсна мислите му. След третото позвъняване синът му се събуди и извади телефона от джоба си.

— Да… Кой е?… Лу?… Боже, колко е часът? А, да, в Ню Йорк вече е ден… Какво?… В Юта, предполагам…

— В Айдахо — намеси се Бен.

— В Айдахо — повтори Джон, докато се изправяше. — Не знам, Лу, колкото време отнеме… Какво?… Цените са се вдигнали с колко? Нещо прекъсваш… Какво?… Три милиарда?… Лу, не те чувам… Лу?… Лу?… — Джон се намръщи и прекъсна връзката. — Тъпият телефон се прецака.

Той пъхна телефона обратно в джоба си и сложи очилата си. Прескочи на предната седалка, наведе се и зарови в чантата със закуски, купени на последната бензиностанция.

— Лу, моят брокер. Акциите се продавали по деветдесет долара едната. Вече имам три милиарда. — Той вдигна глава с бисквита „Орео“ в устата. — Тогава защо не се чувствам като истински мъж?

Ваната имаше крачета като онази в хижата на Бен. Грейси стъпи вътре, седна и се плъзна надолу, докато водата стигна до брадичката й. Не можеше да си спомни кога за последно се е къпала. Затвори очи и се потопи. Когато изплува, тя заглади косата си с пръсти. Трябваше й шампоан.

До ваната имаше дървена масичка с чисти кърпи и хавлии и сребърна кофичка като кофичките за пясък на Сам, но тази беше пълна със сапунчета и шампоани с етикети „Бест Уестърн Ин“ и „Мотел 6“. Грейси затвори очи и се опита да си спомни, но в съзнанието й изплуваха само неясни сцени от непознати стаи.

Тя изпразни едно шишенце шампоан в дланта си. Ароматът му й напомни на банята на майка й; там бяха провели единствения разговор между майка и дъщеря, докато майка й лежеше в голямото джакузи една вечер след оправдателната присъда на неин клиент. Майка й беше изсипала цяло шише релаксиращи перлички във ваната и банята се изпълни с миризмата на евкалипт. Грейси седеше на пода, а майка й беше облегнала глава на възглавничката за вана, беше затворила очи и предложи майчинския си съвет на Грейси: „Грейс, мъжете са като кучета. Надушват страха на жените. Никога не им позволявай да надушат страха ти. Никога не им позволявай да те видят да плачеш. Дръж се твърдо, дори когато се чувстваш слаба. Псувай. Не се ядосвай, отмъщавай. Ако някое момче не приема отказ, изритай го в топките“. Но майка й не й беше дала съвет какво да прави, ако някакви откачени планинци я отвлекат и я закарат в хижа в Айдахо.

* * *

Грейси остана във ваната, докато водата изстина. После излезе и се избърса с една от хавлиите. Върху етажерката бяха подредени сребърен гребен, четка и сребърна шнола, четка и паста за зъби и шишенце с бебешка пудра.

Никога досега бебешката пудра не й се беше струвала толкова приятна.

Тя отвори вратата на банята и усети хладен полъх. Обгърна тялото си с ръце, изтича до закачалката и бързо се облече. Странно. Всички дрехи бяха с нейния размер: бельо с дълги ръкави, дебели кадифени панталони, карирани памучни ризи, вълнени чорапи и туристически ботуши. Сигурно изглеждаше глупаво. Ботушите обаче бяха хубави.

Завърза връзките и се изправи. Планинарка. Отиде до вратата, хвана дръжката и бавно я завъртя. Вратата се отвори. Открехна я и усети аромата на храна. Прииска й се да си е вкъщи, а Силвия да готви в кухнята. Когато обаче излезе от спалнята и се озова в дълга стая, осъзна, че не е у дома.

Из стаята бяха пръснати столове и маси; карти и таблици висяха по стените, големи метални кутии с печат „Американска армия“ отстрани бяха скупчени до едната стена, а по средата на стаята се мъдреше изтърбушен стар диван. Вратата в другия край се отвори и оттам влезе Джуниър.

— Я колко си хубава.

— Какво има в тези кутии?

— Военен инвентар. Защо си се подстригала толкова късо? Наистина приличаш на момче.

— Заради футболния сезон. Какво значи това?

Джуниър отиде до кухненските шкафове.

— Кое?

— Какво значи инвентар.

— Ами гранати, експлозиви, амуниции, детонатори, напалм, такива неща. Закуската е готова.

Джуниър беше наредил върху сгъваема масичка две картонени чинии, два пластмасови ножа, вилици и чаши и две салфетки. Готвеше на малък газов котлон. От една черна тенджерка изсипа в чинията й малко бъркани яйца и парче месо.

— Мама ме научи да готвя — похвали се той.

Тя седна и опита яйцата. Готвеше доста добре за мъж. Джуниър също седна на масата. Устата й вече беше пълна, когато Джуниър сведе глава и събра ръце.

— Мили Боже, благодаря ти за тази храна. И благодаря ти, че доведе Пати тук. — Той вдигна глава. — А сега да ядем.

— Бог не ме е довел тук — отбеляза Грейси.

— Разбира се, че Бог те доведе.

— Бог не отвлича деца.

— Да де, не ги отвлича, той просто ни показа пътя. Бог иска да бъдем заедно.

Джуниър се усмихна и сложи ръка върху нейната; тя почувства нещо, което не искаше да изпитва. Рязко отдръпна ръката си.

— Мислиш ли?

— Да, така мисля.

Грейси разряза месото и сложи едно парченце в устата си.

— Значи ти си ме преследвал миналата седмица?

— Да.

— И ми се обаждаше по телефона, нали?

— Да.

— И затваряше?

— Да.

— Значи само си изчаквал подходящата възможност да ме грабнеш?

— Да.

— А защо точно след мача?

— Защото майка ти не беше там. — Той посочи месото с вилица. — Добре е станало, нали?

— Наденица ли е?

— Сърнешко.

Грейси изплю топката месо.