Марк Хименес
Отвличането (38)

13:48 ч.

— Е, Еди, издъни се с тая фланелка — изръмжа началник Райън. — Била е в полезрението ти, а? В каросерията на някакъв пикап, под покривалото? Да не би да имаш рентгенови очи?

Патрулиращ полицай Еди Йейтс се потеше. Началник Райън му се беше обадил вкъщи и го извика да се яви в участъка, преди да започне смяната му. Това не се беше случвало никога досега. Еди реши, че началникът иска да го поздрави за добре свършената работа. Грешка.

— А порнографската снимка… е, това вече е интересно, Еди, защото единствените отпечатъци, открити върху нея, са твоите. Какво ще кажеш за това?

Едри капки пот избиваха по челото на Еди.

— Шефе, аз…

— Влязъл си в колата, претърсил си я, гледал си под стелката, извадил си снимката и след това си я върнал на място. Що за глупости?

— По дяволите, шефе, мислех, че съм изтрил отпечатъците си.

— Еди, не би трябвало да говориш такива неща пред началника си, мамка му! — Райън поклати глава. — По дяволите, Еди, този кучи син може да се измъкне заради теб! По-добре се моли хората на ФБР да намерят нейни отпечатъци в колата му.

— Наистина съжалявам, шефе.

— Да не би да си разбил ключалката?

— О, не, шефе, кълна се, не съм! Беше отключен и отпред, и отзад.

— Къде беше телефонът?

— В жабката. Не е ли тъпо? Тъй де, никой тук не заключва колата си, но да си оставиш телефона вътре? Можех да му го взема, да си седна на паркинга и да му навъртя разговори, а той нямаше да разбере, докато не пристигне сметката му.

Еди се изсмя; шефът му — не. Той направи знак на подчинения си да напусне офиса му. Еди тръгна към вратата, но се сети нещо. Не беше сигурен дали моментът е подходящ, но не можеше да чака повече.

— Ъъъ, шефе… Има ли начин да получа част от наградата?

Началникът примигна.

— Ти шегуваш ли се?

Еди излезе точно когато секретарката на Райън надникна в стаята и каза:

— Съпругата на Дженингс е тук.

 

 

Тя беше просто едно дете.

Райън остави вратата на кабинета си отворена, за да може секретарката му да ги вижда и чува. Деби Дженингс беше дошла да пледира за невинността на съпруга си. Той й напомни, че не може да бъде принудена да свидетелства срещу съпруга си, а тя отвърна, че нямат какво да крият. Беше на двайсет и пет и беше бременна в седмия месец. Бяха се оженили преди две години и тя не знаеше за присъдата му от колежа.

— Това не означава, че е педофил — каза тя. — Гари никога не би направил нещо такова.

Изглеждаше така, сякаш не е спала след арестуването на съпруга й. Задъхваше се.

— Добре ли сте? — Тя кимна, но Райън не беше много сигурен. — Мисис Дженингс, къде беше Гари в петък вечерта?

— С мен. Прибра се малко след пет часа и отидохме на разходка — докторът ми каза да се разхождам всеки ден. После вечеряхме, гледахме телевизия. И избирахме име на бебето. Момиче е.

— Решихте ли?

— Какво да сме решили?

— Решихте ли как ще се казва?

— Сара.

— Хубаво име. — Пол Райън искаше да има внучка, но зет му, лекарят, искаше порше. — И Гари не е напускал апартамента онази нощ?

— Не.

— И вие също не сте излизали навън?

— Не.

— Има ли други свидетели?

— Обикновено гостите ни не остават да спят у нас. Някой друг освен съпругата ви може ли да потвърди къде сте били вие миналата нощ?

Тя имаше право.

— Вашите полицаи не откриха нищо, когато обискираха апартамента ни. Преровиха дори чекмеджето с бельото ми, за бога!

— Мисис Дженингс, знаете ли нещо за фланелката на Грейси, как може да е попаднала в колата на Гари?

— Не, хиляди пъти съм му казвала да заключва пикапа, но той винаги повтаряше, че сме напуснали града точно защото тук няма престъпност. Всеки може да я е сложил там.

— Не всеки, мисис Дженингс. Само похитителят. Защо би направил това?

— Не знам.

— Ами телефонните обаждания?

— Не знам.

— Гари някога споменавал ли е Грейси?

— Не. Единственият път, когато говори с мистър Брайс, беше на бдението.

Тя поклати глава.

— Гари работи там от шест месеца. Мистър Брайс прекарваше повечето време в Ню Йорк заради акциите.

— А защо Гари отиде на бдението?

— Тя беше дъщерята на шефа му. Целият град отиде.

— Поведението на Гари променило ли се е от петък вечер?

— Да, в два часа тази сутрин, когато полицаите разбиха вратата ни и насочиха пистолети срещу нас. Той полудя.

— Наскоро да е изхвърлял някакви дрехи?

— Не.

— Мил ли е колата си този уикенд?

— Не.

— Гари някога да е показвал необичаен интерес към деца?

— Не. Хлапетата го влудяват.

— Някога споменавал ли е, че децата са „чисти“ и „невинни“.

— Не. Той мисли, че децата на сестра ми са изпратени от сатаната. Господин началник, откъде измисляте тези въпроси, от наръчник за педофили ли?

Отново имаше право.

— Има ли приятели, които бихте описали като различни от обикновените хора или странни?

— Били ли сте в работата му? Хората там имат обеци по ушите, носовете, езиците, пъповете, зърната на гърдите, гениталиите. Това е странно.

Трябваше да се съгласи с нея.

— Мисис Дженингс, двамата с Гари имате ли… нормални съпружески отношения?

— Питате ме дали правим секс?

Той кимна.

— Да, инспекторе, правим секс. Гари обича да прави секс с жена си, не с малки момичета.

Райън се поколеба. Не стигаше до никъде с нея. Разбира се, още не й беше казал за снимката с детска порнография. Поколеба се дали да й каже, но реши, че така или иначе, тази информация ще изникне по време на процеса и дори по-рано. Следователно няма да излезе, че я тревожи умишлено. Тя може би щеше да осъзнае, че съпругът й е виновен, и щеше да го принуди да направи самопризнания. Пол Райън отчаяно се нуждаеше от самопризнания, за да запази работата си. Той извади снимката от чекмеджето на бюрото си и я постави в скута си.

— Мисис Дженингс, съпругът ви интересува ли се от порнография?

— О, не, никога не ме е карал да правя такива неща… Е, веднъж ме помоли за френска любов, но аз му отвърнах, че е грях. Оттогава не ме е молил.

— Не, ъъъ, искам да кажа, има ли порнографски материали вкъщи, нали се сещате, списания, филми?

— Не, той дори вече не получава „Плейбой“, откакто прие Господ в живота си.

— Някога притежавал ли е детска порнография?

— Не!

— Мисис Дженингс, открихме това в колата на Гари.

Райън постави снимката на бюрото и бавно я плъзна към нея. Очите й се впиха в образа, устата й се отвори, но от нея не излезе звук. Погледна към Райън, после обратно към снимката. Най-накрая проговори.

— Това е било намерено в колата на Гари?

— Да, госпожо.

Тя пребледня. Постави ръце на бюрото и се отблъсна от стола. Още не беше се изправила, когато изведнъж изохка и притисна закръгления си корем ниско долу. Присви се и изпищя от болка. После припадна.

Мили боже!

Райън се втурна към нея. По голите й крака имаше кръв.

— Извикай лекар! — изкрещя на секретарката си.