Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (53)

Вторник, 8 ноември

Денят беше мъглив и мрачен. Дивите гъски бяха пасли по нивите край черквата „Скюрюп“ и сега си почиваха. Ака се приближи до момчето.

— Мисля, че ще имаме няколко дни хубаво време — каза тя — и затова смятам утре сутринта да отлетим през Балтийско море.

— Така ли? — можа само да каже момчето, защото гърлото му се бе свило така, че не можеше да говори. Досега все още се надяваше, че ще го освободят от магията, докато е в Сконе.

— Не сме далеч от Западен Веменхьог — каза Ака — и аз си помислих, че може би ще искаш да си отидеш за малко в къщи. Инак сигурно ще мине доста време, докато видиш родителите си.

— Няма нужда — отвърна момчето, но по гласа му личеше, че това предложение го е зарадвало.

— Ако гъсокът остане при нас, не може да му се случи нищо лошо — каза Ака. — Мисля, че ще искаш да разбереш какво става у вас. Може би ще успееш да им помогнеш по някакъв начин, макар и да не си човек.

— Имаш право, майко Ака. Трябваше да се сетя за това по-рано — отговори момчето.

И веднага отлетяха с водачката към къщата на Холгер Нилсон. Скоро Ака кацна зад каменната ограда на двора.

— Чудно нещо! Всичко си е както преди — каза момчето, като се покатери бързо на оградата, за да се огледа наоколо. — Сякаш беше вчера, когато ви видях да летите над мен.

— Баща ти има ли пушка? — попита неочаквано Ака.

— Има — отвърна момчето. — Заради тая пушка останах в къщи, вместо да отида на черква онази неделя.

— Тогава аз не смея да те чакам тук — каза Ака. — Най-добре е да ни намериш утре рано сутринта при Смюгехук. Така ще можеш да прекараш нощта у дома си.

— Не си отивай още, майко Ака! — извика момчето и бързо слезе от оградата. Кой знае защо, струваше му се, че нещо ще се случи с дивите гъски или с него и че те никога вече няма да се срещнат. — Ти знаеш, че ми е мъчно, задето не мога да стана пак човек — продължи то. — Но искам да ти кажа, че никак не съжалявам, дето тръгнах с вас напролет. Бих предпочел да си остана винаги такъв, отколкото да пропусна това пътуване.

Ака въздъхна няколко пъти, преди да отговори.

— От дълго време искам да ти кажа нещо, но тъй като ти реши да не се връщаш при родителите си, аз си помислих, че няма защо да бързам. Но мога да ти го кажа и сега.

— Ти знаеш, че аз съм готов да направя всичко, което искате — отговори момчето.

— Палечко, ако си научил при нас някои хубави неща, може би си разбрал, че хората не живеят сами на земята — каза тържествено водачката. — Не забравяй, че страната ви е голяма и че спокойно можете да оставите няколко голи островчета, плитки езера и блата, няколко пусти планини и далечни гори, където ние, бедните животни, да живеем на спокойствие! Откакто съм се родила, все са ме гонили и преследвали. Добре би било и такива като мен да си имат едно малко царство.

— Много бих се радвал, ако можех да ви помогна — отвърна момчето, — но аз никога няма да имам влияние между хората.

— Хайде, стига вече! Разприказвали сме се, като че ли никога няма да се видим — каза Ака, — а още утре сутрин ще се срещнем. Сега трябва да се върна при ятото.

Тя размаха криле, но пак се върна, погали Палечко няколко пъти с човката си и чак тогава отлетя.

Беше посред ден, но на двора не се виждаше жива душа и момчето спокойно можеше да отиде, където си иска. То тръгна най-напред към обора, защото знаеше, че от кравите ще научи най-много новини. Оборът представляваше печална картина. През пролетта в него имаше три чудесни крави, а сега бе останала само една — Майроз, която явно тъгуваше за другарките си. Тя стоеше с наведена глава и не бе докоснала нито стръкче от сеното пред нея.

— Добър ден, Майроз! — каза момчето, като изтича безстрашно при кравата. — Как са мама и татко? Как са котката, гъските, кокошките и какво си направила с Шерна и Гул-Лиля?

Като чу гласа на момчето, Майроз се стресна и посегна да го мушне. Но тя не беше вече така пъргава и преди да го мушне, успя да го разгледа. Нилс Холгерсон беше все така малък, както преди да замине, и беше облечен по същия начин, но все пак изглеждаше съвсем другояче. Онзи Нилс Холгерсон имаше тежка и бавна походка, провлечен глас и сънливи очи, а този беше лек и пъргав, говореше бързо и очите му блестяха. Той се държеше така смело, че вдъхваше уважение, макар че беше толкова малък. И въпреки че не изглеждаше радостен, онези, които го виждаха, се радваха.

— Му-у! — измуча Майроз. — Разправяха, че си се променил, но на мен все не ми се вярваше. Добре дошъл в къщи, Нилс Холгерсон, добре дошъл в къщи! За мен това е такава радост, каквато много отдавна не съм изпитвала.

— Благодаря, Майроз! — отвърна момчето, зарадвано от доброто посрещане. — Кажи ми сега, как са татко и мама?

— Откакто си заминал, имат само неприятности — каза Майроз. — Най-лошото е, че този скъп кон цяло лято само стои и яде. На баща ти не му се иска да го застреля, а не може и да го продаде. Заради този кон продадоха Шерна, и Гул-Лиля.

Момчето искаше да знае съвсем друго нещо, но му беше неудобно да попита направо, затова само каза:

— Мама сигурно много се е ядосала, като е разбрала, че гъсокът Мортен е избягал.

— Тя нямаше да съжалява за гъсока, ако знаеше как е станало всичко. Беше й мъчно, че собственият й син е избягал от къщи, като е задигнал гъсока.

— Така ли? Значи, тя мисли, че аз съм откраднал гъсока? — изненада се момчето.

— Какво друго можеше да мисли?

— Татко и мама сигурно си представят, че съм се влачил цяло лято като скитник по пътищата!

— Те си мислят, че ти се е случило нещастие — каза Майроз — и тъгуват по теб, както тъгуват хората, когато загубят най-скъпото, което имат.

Като чу това, момчето бързо излезе от обора и тръгна към конюшнята. Тя беше малка, но хубава. По всичко личеше, че Холгер Нилсон се беше постарал конят да се чувствува добре в нея. Конят беше наистина чудесен и пращеше от здраве.

— Добър ден! — каза момчето. — Чух, че тук имало някакъв болен кон, а ти ми се виждаш съвсем здрав.

Конят обърна глава и изгледа внимателно момчето.

— Ти ли си синът на господаря? — попита той. — Много лоши работи чух за теб. А изглеждаш толкова добре, че аз не бих повярвал, ако не знаех, че тъкмо ти си превърнат на джудже.

— Знам, че се ползувам с лошо име тук — каза Нилс Холгерсон. — И родната ми майка мисли, че съм се измъкнал като крадец, но това ми е все едно, защото няма да остана дълго в къщи. Но преди да си отида, искам да разбера какво ти е.

— Жалко, че няма да останеш — каза конят. — Чувствувам, че щяхме да станем добри приятели. Аз съм съвсем здрав, само има нещо в копитото ми. Връхче от нож или нещо подобно. То е толкова дълбоко, че докторът не можа да го намери; а мене така ме боде, че просто не мога да пристъпя. Ако кажеш на Холгер Нилсон какво ми е, той сигурно лесно ще ми помогне. Ще бъда много щастлив, ако мога да му бъда полезен. Наистина ме е срам, че само стоя и ям, без да работя.

— Добре е, че не страдаш от някаква болест — каза Нилс Холгерсон. — Ще се опитам да наредя така, че да те излекуват. Нали няма да те боли, ако подраскам малко с ножчето си по копитото ти?

Тъкмо свърши с коня и на двора се чуха гласове. Нилс Холгерсон пооткрехна малко вратата на конюшнята и надникна. Баща му и майка му се прибираха в къщи. Виждаше се, че са много загрижени. Майка му се беше сбръчкала още повече, а косите на баща му бяха посивели. Майка му увещаваше баща му да се опита да вземе малко пари назаем от брат си.

— Не искам да вземам повече пари назаем — отговори баща му тъкмо когато минаваха край конюшнята. — Няма по-лошо нещо от това да си потънал в дългове. По-добре да продам къщата.

— Нямам нищо против — каза майка му, — ако не беше детето. Какво ще прави то, когато се върне някой ден бедно и дрипаво и не ни намери тук?

— Това е така — отговори баща му, — но можем да помолим тия, дето ще купят къщата, да го посрещнат любезно и да му кажат, че винаги е добре дошъл у нас. Няма да споменем нито една лоша дума за него, нали, майко?

— Разбира се, че няма! Само да се върне веднъж, да знам, че не гладува и не мръзне по пътищата, нищо друго няма да искам!

После баща му и майка му влязоха в къщи и момчето не можа да чуе нищо повече. Но то много се трогна и зарадва, като разбра колко го обичат, макар и да мислят, че е тръгнал по лош път. Поиска му се веднага да изтича при тях. „Но може би ще им стане още по-мъчно, като ме видят такъв, какъвто съм сега“ — помисли си то.

Докато се чудеше какво да прави пред портата спря кола. Момчето едва не извика от изненада; от колата слязоха гъсарката Оса и баща й. Те вървяха към къщи, като се държаха за ръка. Бяха мълчаливи и сериозни, но очите им сияеха от щастие. Като стигнаха до средата на двора, гъсарката Оса се спря и каза на баща си:

— Татко, нали запомни, че не трябва да споменаваш пред тях нищо нито за дървената обувчица, нито за дивите гъски, нито за джуджето, което толкова приличаше на Нилс Холгерсон.

— Да, разбира се — отвърна Йон Асарсон. — Ще кажа само, че докато ти си ме търсела, техният син на няколко пъти много ти е помогнал и че сме дошли да попитаме дали и ние не можем да им услужим с нещо. Сега, когато открих онази мина на север, аз имам повече пари, отколкото ми трябват.

— Знам, че ти ще им разкажеш само хубави работи — прекъена го Оса. — Исках само да те помоля да премълчиш тези неща.

Те влязоха в къщата и на момчето много му се искаше да чуе разговора им, но не посмя да излезе на двора. Не мина много време и те си тръгнаха. Баща му и майка му ги изпроводиха до портата. Просто невероятно беше колко весели изглеждаха родителите му сега. Някой като че ли им беше вдъхнал нов живот.

Когато гостите си отидоха, баща му и майка му дълго гледаха подир тях.

— След като чух толкова хубави работи за Нилс, вече никак не ми е мъчно — каза майка му.

— Всъщност те не ни разказаха много неща за него — каза баща му замислено.

— Не ти ли стига, че дойдоха тук да ни предложат помощ, защото нашият Нилс им е помагал толкова много? Според мен ти трябваше да приемеш предложението им!

— Не, майко. Не искам пари от никого, нито назаем, нито като подарък. Искам първо да се отърва от дълговете си; тогава пак ще се оправим. Още не сме толкова стари, нали, майко?

Като каза това, баща му за пръв път се засмя от сърце.

— Сигурно се радваш, че ще продадеш имота, в който сме вложили толкова труд! — каза майка му.

— Знаеш ли защо се смея? — отвърна баща му, — Мисълта, че момчето е пропаднало, ми тежеше така, че просто не можех да работя. Сега, когато знам, че то е живо и здраво, ще видиш на какво е способен Холгер Нилсон!

Майка му си влезе в къщи, а Нилс Холгерсон бързо се мушна в една дупка, защото баща му дойде в конюшнята. Той се приближи до каня и както обикновено вдигна крака му, за да разгледа копитото и види какво му е.

— Какво значи това? — провикна се той, като видя, че на копитото са надраскани няколко букви. „Извади желязото от копитото!“ — прочете той и се огледа в недоумение, но веднага почна да опипва крака на коня и да го разглежда. — Тук като че ли наистина има нещо остро — промърмори, той след малко.

Докато бащата се занимаваше с коня, а момчето стоеше свито в дупката, в двора влязоха нови гости. Гъсокът Мортен като разбра, че се намира толкова близо до предишното си жилище, не можа да се стърпи и доведе Дюнфин и гъсетата да ги покаже на старите си другари.

Когато гъсокът пристигна, на двора нямаше никого. Той кацна доверчиво и тръгна спокойно да показва на Дюнфин колко хубаво е живял като домашна гъска. След като обиколиха целия двор, той забеляза, че вратата на обора е отворена.

— Ела да погледнеш къде спях по-рано! — каза той. — Не прилича на блатата и езерата, в които сега спим.

Гъсокът стоеше на прага и надничаше в обора.

— Няма никого — каза той. — Ела, Дюнфин, да видиш отделението на гъските! Не се бой! Няма никаква опасност.

И гъсокът, Дюнфин и шестте гъсета влязоха да видят в какъв разкош е живял той, преди да тръгне с дивите гъски.

— Да, така живеехме. Ей тук беше моето място, а там стоеше паничката, винаги пълна с овес и вода. Чакай, в нея още има малко храна! — И той се спусна й почна да се тъпчи с овес.

Но Дюнфин беше неспокойна.

— Да си вървим! — каза тя.

— Още няколко зрънца! — отвърна гъсокът. В същия момент той изкрещя и се спусна към вратата, но беше вече късно. Вратата се блъсна, господарката закачи отвън куката и те останаха затворени!

Бащата тъкмо беше извадил едно остро парче желязо от копитото на коня и галеше доволен животното, когато майката влезе бързо в конюшнята.

— Ела да видиш кого хванах! — каза тя.

— Чакай, майко, чакай! Погледни първо това! — отвърна бащата. — Сега разбрах какво му е било на коня.

— Струва ми се, че щастието пак ни се усмихва! — каза майката. — Представи си, големият гъсок, който изчезна през пролетта, трябва да е бил избягал с дивите гъски! Той се върна сега със седем диви гъсета. Влязоха в обора и аз ги затворих всичките.

— Чудесно! — възкликна Холгер Нилсон. — А най-важното е, че сега не можем да обвиняваме момчето, че е задигнало гъсока, когато е напуснало къщата.

— Така е. Но за съжаление ще трябва да ги заколим още тази вечер. След два дни е празникът Свети Мортен и ако ще ги продаваме в града, трябва да побързаме.

— Жалко е да заколим гъсока, щом се е върнал в къщи с цяло семейство! — каза Холгер Нилсон.

— Ако беше друго време, щях да го оставя жив. Но нали ще се местим оттук, затова не можем да държим гъски.

— Вярно — съгласи се бащата.

— Ела ми помогни да ги отнесем в къщи! — каза майката. Те излязоха й след малко момчето видя как баща му влезе в къщи с Дюнфин и Мортен под мишница.

— Палечко, ела ми на помощ! — викаше гъсокът както обикновено, когато се намираше в опасност, макар и да не знаеше, че момчето е толкова близо.

Нилс Холгерсон го чу, но не се помръдна От вратата на конюшнята. Бавеше се не защото щеше да бъде по-добре, ако заколят гъсока — това и през ум не му мина! — а защото, за да го спаси, трябваше да се покаже пред родителите си. Беше му много неприятно. „И без това им е тежко — мислеше си той. — Защо да им причинявам и тази нова скръб?“

Но когато вратата се затвори след гъсока, момчето се сепна. То се спусна през двора, прескочи дъбовия праг на вратата и се намери в пруста. Тук по стар навик свали дървените си обувки и се приближи до вратата на стаята. Толкова му беше неприятно да се покаже пред родителите си, че не се решаваше да почука. „От това зависи животът на гъсока Мортен — помисли си то, — най-добрия ти приятел, откакто напусна къщата.“ И в един миг то си спомни преживяното с гъсока по заледените езера, над бурното море и сред хищните зверове. Сърцето му се изпълни с благодарност и обич. То направи усилие над себе си и почука на вратата.

— Кой е? — попита баща му и отвори.

— Мамо, не коли гъсока! — извика момчето. В този миг гъсокът и Дюнфин, които лежаха вързани на скамейката, изкрякаха от радост и то разбра, че са живи.

Майка му също извика от радост:

— Колко си пораснал и колко си се разхубавил! Момчето продължаваше да стои на прага, защото не знаеше как ще го приемат.

— Слава богу, че се върна! — викаше майка му. — Влез! Влез!

— Добре дошъл! — поздрави го баща му и не можа да каже повече нито дума.

Но момчето все още стоеше на прага. То не разбираше как могат да се радват на такова джудже като него. Майка му се приближи, прегърна го и го привлече в стаята и чак тогава то забеляза какво е станало с него.

— Мамо, татко, аз съм голям, аз пак станах човек! — извика то.