Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (35)

Студентът
Четвъртък, 5 май

Когато Нилс Холгерсон пътуваше с дивите гъски из страната, в Упсала имаше един прекрасен млад студент. Той живееше в малка таванска стаичка и беше много пестелив. Хората казваха, че живее почти от въздуха. Учеше с любов и усърдие и си взимаше изпитите преди всички други. Но не беше книжен плъх и не странеше от другарите си, а умееше и да се забавлява с тях. Беше точно такъв, какъвто трябва да бъде един студент. Той просто нямаше недостатъци, като изключим това, че беше малко разглезен от съдбата. Но такова нещо може да се случи и на най-добрите. Щастието не се понася лесно, особено на младини.

Една сутрин той се бе събудил, но още лежеше и си мислеше колко му върви. „Всички ме обичат: и другарите ми, и професорите — казваше си той. — А колко лесно уча! Днес отивам да държа последния си изпит и скоро след това ще завърша. А като завърша навреме, веднага ще получа служба с голяма заплата. Чудно, какво щастие имам! Но и аз се старая толкова много, че не може и да бъде другояче.“

Студентите в Упсала не ходят на лекции и не учат заедно като ученици, а се готвят у дома си. Като приготвят един предмет, отиват при професора, който ги изпитва наведнъж върху целия материал. Такъв изпит се нарича „тентамен“ и днес студентът трябваше да държи последния и най-мъчния.

След като се облече и закуси, той седна на масата, за да прегледа още веднъж книгите. „Така добре съм подготвен, че това е съвсем излишно — мислеше си студентът, — но нека се помъча до последната минута, за да нямам за какво да се упреквам.“

И тъкмо зачете, на вратата се почука и при него влезе един студент с дебел том под мишница. Този студент много се различаваше от него. Беше стеснителен и мрачен и изглеждаше беден, дрехите му бяха износени. Той се ровеше все в книгите и от нищо друго не се интересуваше. За него казваха, че е много учен, но беше толкова плах и стеснителен, че не смееше да се яви нито на един изпит. Всички мислеха, че ще остане вечен студент, един от онези студенти, които стоят в Упсала години наред и непрекъснато учат, но от тях нищо не излиза.

Сега той искаше да помоли другаря си да прочете една книга, която той беше написал. Книгата не беше напечатана, а още в ръкопис.

— Ще ми направиш голяма услуга, ако надникнеш в нея — помоли той — и ми кажеш струва ли нещо.

Студентът, на когото вървеше във всичко, си помисли: „Не е ли истина, че всички ме обичат? Ето сега и този чудак, който не смее да покаже работата си никому, иска аз да я преценя.“

Той обеща да прочете ръкописа при първата възможност и другарят му го сложи на масата пред него.

— Пази го внимателно — помоли той. — Пет години съм работил върху него и ако пропадне, не мога да го напиша наново.

— Докато е у мен, нищо няма да му стане — отвърна студентът и другарят му си отиде успокоен.

Студентът посегна към дебелия том. „Какво ли е съчинявал толкова време? — каза си той. — Аха, историята на град Упсала! Това е съвсем сериозна работа.“

Този студент обичаше Упсала повече от всички други градове и беше много любопитен да узнае какво е написал вечният студент.

— Всъщност аз веднага мога да почна да чета историята му — промърмори той. — Няма смисъл да зубря до последната минута. Не ще науча нещо повече от това, което вече зная.

Студентът зачете и не вдигна очи от ръкописа, докато не го свърши. Като стигна до края, той беше съвсем изненадан. „Я гледай! Това е прекрасен научен труд! Когато книгата излезе, кариерата му е осигурена. Радвам се, че ще мога да му кажа колко е хубава!“

Той събра листата на ръкописа и ги подреди на масата. В този момент удари часовник.

— Ехе, време е да вървя при професора! — каза той и се спусна да вземе черните си дрехи, които бяха окачени в една стаичка на тавана.

Както често се случва, когато хората бързат, ключалката се заяде и докато се върне, мина доста време.

Като стигна на прага, той високо извика. На излизане беше оставил в бързината си вратата отворена, а прозорецът, до който стоеше масата, беше също отворен. Станало бе силно течение и сега студентът гледаше как листата на ръкописа излитат през прозореца. С един скок той премина стаята и натисна с ръка книгата, но от нея не беше останало много нещо. На масата имаше десетина-дванадесет страници. С останалите вятърът си играеше над градини и покриви.

Студентът се наведе през прозореца и погледна листовете. На покрива пред прозореца му бе кацнала една черна птица и го гледаше с комична тържественост. „Това не е ли гарван? — помисли си студентът. — Казват, че гарваните носят нещастие.“

На покрива имаше още няколко листа и той сигурно щеше да успее да спаси поне част от изгубеното, ако не трябваше да мисли за изпита си. Според него той трябваше да се грижи преди всичко за собствените си работи. „От това зависи цялото ми бъдеще“ — каза си той.

Облече се набързо и тръгна към дома на професора. По пътя мислеше само за изгубения ръкопис. „Ужасна история! — казваше си той. — Какво нещастие, че толкова бързам!“

Професорът започна да го изпитва, но той не можеше да откъсне мисълта си от ръкописа. „Какво ми каза този нещастник? — питаше се той. — Че е работил върху книгата пет години и че не може да я напише наново? Как ли ще имам смелост да му кажа, че тя е изчезнала?“

Беше толкова смутен от станалото, че не можеше да събере мислите си. Всичките му знания се бяха изпарили. Не чуваше какво го пита професорът и не знаеше какво отговаря. Професорът беше възмутен от невежеството му и не можеше да направи нищо друго, освен да го скъса.

Като излезе на улицата, студентът беше напълно съкрушен. „Пропадна ми службата — мислеше си той, — и то заради този книжен плъх! Защо трябваше да донесе ръкописа си тъкмо днес? Но така, е, когато човек е услужлив!“

В този момент срещу него се зададе другият студент. Разбира се, не можеше да му каже, че ръкописът е изгубен, преди да се опита да го намери, и реши да мине мълчаливо край него. Другарят му вървеше замислен и се безпокоеше какво ли ще каже студентът за книгата му. Ето защо, като видя, че той бърза да го отмине с неучтиво кимване, много се изплаши. Хвана го за ръката и го попита дали е прочел нещо.

— Излизам от изпит — отвърна студентът и се опита да продължи.

Но другарят му си помисли, че той го избягва, за да не трябва да му каже колко е лоша книгата му. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне. Значи, работата, която бе работил пет дълги години, не представлява нищо! В отчаянието си той каза на студента:

— Не забравяй какво ти казах! Ако книгата не е хубава, не искам повече да я видя! Прочети я, колкото можеш по-скоро, и ми кажи какво мислиш за нея! Но ако не струва, можеш да я изгориш. Аз не искам да я погледна.

И той бързо си тръгна. Студентът го изгледа, за миг поиска да го извика обратно, но после се разколеба и си тръгна за в къщи.

Той облече бързо всекидневните си дрехи и се спусна да търси ръкописа. Обиколи улиците, площадите и градините. Надникна из дворовете и стигна чак до края на града, но не можа да намери нито един лист.

След като търси няколко часа, той много огладня и реши да отиде да обядва. Но в ресторанта пак срещна приятеля си, който веднага дойде при него, за да го попита за книгата.

— Ще дойда довечера при теб, за да поговорим върху нея — каза той уклончиво. Не му се искаше да признае, че я е изгубил, преди да се убеди, че не може нищо да намери. Другарят му пребледня.

— Не забравяй да я унищожиш, ако не е хубава! — каза той и си отиде, убеден, че приятелят му не е харесал книгата.

Студентът пак тръгна из града и продължи да търси до мръкване, без да намери нещо. Като се прибираше, той срещна няколко свои приятели.

— Къде се криеш? Защо не идваш на празника на пролетта? — попитаха го те.

— Днес ли е празникът на пролетта? — учуди се студентът. — Съвсем бях забравил.

Докато говореше с приятелите си, край тях мина младо момиче, в което той беше влюбен. То не го и погледна, а продължи да разговаря и се усмихва мило на един друг студент, който го придружаваше. Тогава той си спомни, че го беше поканил за празника на пролетта и че не беше отишъл на срещата. Какво ли щеше да си помисли то за него?

Нещо го прободе в сърцето и той поиска да се спусне подире й, но един от приятелите му каза:

— Знаеш ли, че Стенберг, вечният студент, нещо е загазил. Тази вечер се е разболял.

— Опасно ли е? — запита бързо студентът.

— Има нещо на сърцето. Получил е остра криза, която може да се повтори всеки момент. Докторът смята, че му тежи някаква грижа. Ако тя се премахне, може би ще му мине.

Малко по-късно студентът отиде у книжния плъх. Той лежеше бледен и изтощен и още не се бе съвзел от припадъка.

— Дойдох да поговорим за книгата ти — каза студентът. — Знаеш ли, че; работата ти е чудесна! Рядко съм чел такова хубаво нещо.

Вечният студент се изправи на леглото и го погледна с широко отворени очи.

— Ти защо се държа така особено днес на обяд?

— Бях в лошо настроение, защото ме скъсаха на изпит. Не знаех, че толкова държиш на мнението ми. Книгата ти много ми хареса.

Болният го гледаше изпитателно, убеден, че студентът крие нещо от него.

— Ти говориш така, защото си чул, че съм болен и искаш да ме успокоиш.

— Съвсем не. Бъди сигурен, че работата ти е прекрасна.

— Ти наистина ли не си я унищожил, както те помолих?

— Да не съм луд!

— Донеси я тогава! Докажи ми, че не си я унищожил и аз ще ти повярвам! — каза болният и падна на възглавницата така изтощен, че студентът се уплаши да не е получил нова криза.

Студентът се чувствуваше ужасно нещастен. Той хвана ръцете на болния и му разказа, че вятърът е отнесъл ръкописа му. Каза му колко нещастен е бил през целия ден, задето му е причинил такова зло.

Когато млъкна, болният поглади ръката му.

— Ти си наистина много мил. Но не съчинявай истории, за да ме утешаваш! Аз разбирам, ти си изпълнил желанието ми и си унищожил ръкописа, защото е бил лош, а сега не искаш да го признаеш. Сигурно мислиш, че няма да мога да понеса това.

Студентът го уверяваше, че говори истината, но приятелят му не му вярваше.

— Ако можеше да ми върнеш ръкописа, щях да ти повярвам — каза той.

Чувствуваше се все по-зле и по-зле и най-после студентът си отиде, защото разбра, че само влошава състоянието му.

Когато се прибра у дома си, той усещаше такава тежест и умора, че едва се държеше на крака. Свари си чай и веднага си легна. Като дръпна завивката, той си спомни колко щастлив се чувствуваше сутринта. Всичките му надежди бяха рухнали, но това лесно можеше да се понесе. „Най-лошото е, дето цял живот ще ми тежи на съвестта, че съм причинил нещастие на друг човек“ — каза си той.

Струваше му се, че тази нощ няма да може да мигне. Но щом сложи глава на възглавницата, той заспа, без дори да успее да изгаси лампата, която гореше на нощната масичка до него.

Празникът на пролетта

Когато студентът заспа, на покрива пред прозореца на таванската стая се показа малко хлапе с жълти кожени панталонки, зелено палтенце и бяла шапчица. То си мислеше колко щастливо би било, ако можеше да бъде на мястото на тоя, който спеше вътре на леглото си.

Само преди няколко часа Нилс Холгерсон лежеше и си почиваше между жълтурчетата край залива Еколсунд, а сега се намираше в Упсала. Виновник за това беше гарванът Батаки, който го беше подмамил да тръгне с него.

Момчето съвсем нямаше такива намерения. То си лежеше сред цветята и гледаше към небето, когато Батаки изведнъж долетя при него. Момчето дори поиска да се скрие, но Батаки го беше съгледал и в следния миг вече стоеше до него и му говореше като на стар приятел.

Макар че Батаки изглеждаше мрачен и тържествен, момчето забеляза в очите му дяволита искрица. Струваше му се, че гарванът е дошъл да се пошегува с него. И то реши да не вярва на думите му.

Гарванът каза, че понеже не му е открил къде се намира съкровището, трябва да се отплати с нещо друго. Той знаел как омагьосаните като него могат пак да станат хора и сега щял да му открие тази тайна.

Гарванът сигурно смяташе, че момчето веднага ще клъвне тази въдичка. Но то отговори, че това му е известно и че то отново ще стане човек, ако успее да заведе гъсока невредим до Лапландия и след това обратно в Сконе.

— Не е толкова лесно да опазиш един гъсок, докато прелети цялата страна — каза Батаки. — А не е лошо да знаеш за всеки случай и друг начин да се превърнеш пак в човек. Но щом не искаш, аз няма да ти кажа.

Тогава момчето отговори, че няма нищо против Батаки да му открие тайната.

— Ще го направя — съгласи се Батаки, — но като му дойде времето. Качи се сега на гърба ми и ела да направим една разходка, да видим няма ли да ни се удаде такава възможност!

Момчето пак се разколеба, защото не знаеше какво е намислил Батаки.

— Ти сигурно не смееш да ми се довериш — каза гарванът.

Но момчето не можеше да търпи да го смятат за страхливец и следния миг седеше на гърба на гарвана.

После Батаки го заведе, в Упсала. Остави го на един покрив, накара го да се огледа и го попита знае ли кой живее в този град и кой го управлява.

Момчето огледа града. Той беше доста голям, красиво разположен сред просторна разработена равнина. Къщите бяха хубави, а на един хълм, обграден със стени, се издигаше замък с две масивни кули.

— Да не би тук да живее кралят със свитата си? — попита момчето.

— Не си далеч от истината — отговори гарванът. — Някога този град е бил столица, но сега вече не е.

Момчето отново се огледа и видя голямата катедрала, която блестеше на вечерното слънце с трите си високи камбанарии, с красивите портали и украсените стени.

— Да не би тук да живее епископът със своите свещеници? — попита то.

— Не си далеч от истината — отговори гарванът. — Някога тук са живели архиепископи, чиято власт е била не по-малка от кралската, а и днес има архиепископ, но не той владее града.

— Тогава не мога да отгатна — каза момчето.

— В тоя град владее науката. Големите здания, които виждаш навсякъде, са издигнати за нея.

На момчето това се стори невероятно.

— Ела с мен и ще се убедиш! — каза гарванът и го поведе към големите здания.

На много места прозорците бяха отворени. Момчето можа да надникне тук-там и се убеди, че гарванът има право.

Батаки му показа голямата библиотека, пълна с книги от зимника до тавана. Заведе го до гордата университетска сграда и му показа разкошните аудитории. Минаха край старата постройка, наречена Густавианум, и през прозорците момчето видя препарирани животни. Прелетяха над големите зимни градини, пълни с чуждоземни растения, и погледнаха обсерваторията с големите телескопи, насочени към небето.

Прелетяха и покрай много прозорци и видяха стари хора с очила на носа, които седяха и пишеха или четяха. Стените на стаите им бяха покрити с книги. Минаха и край тавански стаички, където студенти лежаха на леглата си и се ровеха в дебели томове. Най сетне гарванът кацна на един покрив.

— Видя ли, че в този град наистина владее науката? — каза той и момчето трябваше да признае, че има право.

— Ако не бях гарван — продължи Батаки, — а човек като теб, щях да се заселя тук. Ще стоя ден и нощ в една такава стая, пълна с книги, и ще науча всичко, написано в тях. Не ти ли се иска и на теб същото?

— Не, на мен като че ли повече ми се пътува с дивите гъски — отговори момчето.

— Не ти ли се иска да лекуваш болестите? — попита гарванът.

— Да, май че ми се иска.

— Не ти ли се иска да знаеш какво става по света, да говориш всички езици и да можеш да обясниш какъв е пътят на слънцето, луната и звездите по небето? — попита гарванът.

— Да, и това няма да е лошо.

— Не ти ли се иска да се научиш да различаваш доброто и злото, истината и лъжата?

— И това би било полезно — отговори момчето, — аз неведнъж съм го забелязвал.

— А не ти ли се иска да станеш свещеник и да четеш проповеди във вашата черква?

— Колко доволни щяха да са татко и мама, ако можех да се издигна дотам — отвърна момчето.

По този начин гарванът обясни на момчето, че онези, които живеят и учат в Упсала, са щастливи, но то все още не искаше да бъде между тях.

Случи се така, че големият празник на пролетта, който се чествува всяка година в Упсала, беше тази вечер.

Така Нилс Холгерсон можа да види студентите, които дойдоха в Ботаническата градина, където щеше да се чествува празникът. Те пристигнаха в дълго шествие с бели шапки на главите и улицата приличаше на тъмна река, пълна с бели водни лилии. Студентите носеха бели копринени знамена, бродирани със сърма, и пееха пролетни песни. Но на Нилс Холгерсон се струваше, че не те пеят, а че песента се носи над главите им. Струваше му се, че не студентите пеят за пролетта, а пролетта, скрита някъде, пее за студентите. Не му се вярваше, че пеенето на хората може да звучи така то приличаше на шепота на вятъра във върховете на боровете, на звъна на стоманата, на песента на дивите лебеди край морето.

Когато стигнаха в градината, където поляните сияеха в светла и нежна пролетна зеленина, а дърветата развиваха листата и разпукваха пъпките си, студентите се спряха пред една трибуна. Красив млад човек се качи на трибуната и заговори.

Тя беше издигната на стълбите на голямата зимна градина и гарванът остави момчето на покрива й. То седеше там спокойно и слушаше всички речи. Най-после на трибуната се качи един стар човек. Той каза, че най-хубавото нещо на света е да бъдеш млад и да можеш да прекараш младините си в Упсала. Говори за прелестта на спокойната работа над книгите и за светлите юношески радости, които са най-приятни тук, сред толкова много другари. Той непрекъснато повтаряше какво голямо щастие е да живееш между весели и добри приятели. Това облекчава труда, помага да се забравят грижите и съживява надеждите.

Момчето гледаше наредените в полукръг студенти и почваше да мечтае колко хубаво би било да бъде един от тях. В тяхната среда човек като че е нещо повече, отколкото ако живее сам.

След речите последваха песни, а след песните дойдоха нови речи. Момчето никога не бе предполагало, че думите могат така да затрогват, да радват и да веселят. То забеляза, че студентите не са сами в градината. Имаше и много млади момичета със светли дрехи и хубави пролетни шапки, а също и много други хора. И те като него бяха дошли само за да погледат студентите.

Понякога между речите и песните имаше почивка и тогава тълпата се разпръсваше из цялата градина. Но скоро се явяваше нов оратор и около него веднага се събираха слушатели. Така продължи до късно през нощта.

Когато всичко се свърши, момчето въздъхна дълбоко и разтърка очи, като че ли се събуждаше от сън. То бе надникнало в една страна на живота, която досега не познаваше и където щастието, надеждите и жизнерадостта сякаш бяха заразителни. За миг момчето се бе почувствувало като всички други. Но когато отзвуча и последната песен, то отново осъзна колко тъжен е неговият живот и с мъка се върна към света на бедните си спътници.

Гарванът, който седеше до момчето, изграка в ухото му:

— Палечко, сега ще ти кажа как можеш отново да станеш човек.

Ще чакаш, докато някой ти каже, че иска да бъде на твое място и да пътува с дивите гъски. Тогава ти ще му отговориш…

И Батаки каза на момчето няколко всесилни думи, които не биваше да се произнесат високо, а само да се пошепнат.

— Това е достатъчно, за да станеш отново човек — завърши Батаки.

— Вярвам — каза момчето, — но никога няма да срещна човек, който да поиска да бъде на мое място.

— Това не е толкова невъзможно — отвърна гарванът.

После той отнесе момчето в града и го остави на покрива пред един тавански прозорец. В стаята гореше лампа, прозорецът беше полуотворен и момчето дълго стоя отвън, като си мислеше колко ли трябва да е щастлив студентът, който спеше там!

Изпитанието

Студентът изведнъж се събуди и видя, че лампата на нощната му масичка гори. „Я гледай, забравил съм да изгася лампата!“ — помисли си той и се надигна на лакът, за да я угаси. Но преди да направи това, забеляза, че на масата му нещо мърда.

Стаята беше малка. Масата не беше далеч от леглото и той ясно виждаше книгите, листовете, мастилницата и снимките върху нея. Спиртникът и чайникът си стояха така, както ги беше оставил на масата. Но чудно нещо: той ясно виждаше и едно малко човече, което се бе навело над купата с маслото и си мажеше резенчета хляб.

През деня студентът толкова много бе преживял, че сега нито се изплаши, нито се учуди. Стори му се съвсем естествено, че джуджето е дошло при него да си хапне нещо.

Той не угаси лампата, легна си пак и продължи да гледа джуджето с полузатворени очи. То се бе разположило блажено на една преса за книги и се наслаждаваше на остатъците от вечерята на студента. Виждаше се, че се мъчи да удължи яденето колкото може повече, въртеше очи и мляскаше с език. Сухите корички и парченцата сирене му се струваха голямо лакомство.

Студентът не искаше да го смущава, докато яде, но като се нахрани, той му извика:

— Хей! Ти кой си?

Джуджето подскочи и хукна към прозореца, но като видя, че студентът си лежи в леглото и не го гони, се спря.

— Аз съм Нилс Холгерсон от Западен Веменхьог — отвърна то. — И аз съм човек като теб, но ме омагьосаха в джудже и сега пътувам с дивите гъски.

— Каква странна история! — възкликна студентът и почна да разпитва момчето, което му разказа всичко, каквото бе преживяло досега.

— Блазе ти — каза студентът. — Колко ли е хубаво да бъде човек на твое място и да се отърси от всички грижи!

Гарванът Батаки, който стоеше отвън, при тези думи почука с човка по стъклото. Момчето разбра, че иска да му напомни какво да направи, ако студентът каже очакваните думи.

— Да не би да искаш да бъдеш на моето място? — отвърна момчето. — Един студент не може да иска да се смени с когото и да било.

— И аз мислех същото, когато се събудих отзарана — каза студентът. — Но само да знаеш какво ми се случи днес! Аз съм загубен. За мен наистина ще е най-добре да мога да тръгна с дивите гъски.

Батаки отново почука по стъклото, а на момчето му се зави свят от вълнение и сърцето му силно затупа, защото студентът като че ли беше готов да каже очакваните думи.

— Аз ти разказах всичко за себе си — рече му то. — Разкажи ми сега и ти твоята история!

Студентът се зарадва, че ще може да се довери на някого и разказа какво му се беше случило.

— Другото няма значение — завърши той. — Но не мога да понеса това, че съм направил нещастен един другар. За мен би било много по-добре да бъда на твое място и да пътувам с дивите гъски.

Батаки зачука силно по стъклото, но момчето продължи да стои мълчаливо, загледано пред себе си.

— Почакай малко! Ей сега ще се върна — каза то тихо, тръгна с несигурни крачки по масата и излезе през прозореца. Когато се намери на покрива, слънцето изгря и червената му светлина заля Упсала. Всички кули и стени блеснаха и момчето пак си каза, че това наистина е градът на радостта.

— Какво направи? — попита го гарванът. — Пропусна случая да станеш отново човек!

— Никак не ми се иска да се сменя с този студент — отговори момчето. — Ще имам само неприятности заради загубените листове.

— Няма защо да се грижиш за това — каза Батаки. — Аз мога да ги събера.

— Знам, че можеш — отговори момчето, — но не съм сигурен дали ще го направиш. Искам първо да се уверя в това.

Без да каже нито дума, Батаки разпери криле и отлетя, а след малко се върна с няколко листа от ръкописа. Цял час хвърча той насам-натам и се връща, работлив като ластовичка, която си прави гнездо, като носеше на момчето лист по лист.

— Мисля, че това е всичко — каза той най-сетне, като кацна запъхтян до прозореца.

— Благодаря ти! — рече момчето. — Сега ще вляза и ще поговоря със студента.

Батаки погледна в стаята и видя, че студентът подрежда смачканите листове.

— Ти си най-големият глупак, който съм срещал! — изграка той на момчето. — Защо му даде ръкописа? Сега няма смисъл да влизаш при него. Той вече никога няма да ти каже, че иска да бъде на твое място.

Момчето не сваляше очи от студента, който беше толкова щастлив, че танцуваше по риза в малката си стаичка. После се обърна към гарвана.

— Сега разбирам, Батаки, че ти ме постави на изпитание — каза то. — Сигурно си мислел, че ще изоставя гъсока Мортен сам в това тежко пътуване, щом мога да се наредя добре. Но когато студентът ми разказа историята си, аз разбрах колко грозно е да изоставиш приятеля си в нужда. Такова нещо не искам да направя!

Батаки почна да се чеше засрамено с крак по врата. Без да каже нещо, той взе момчето и отлетя право при дивите гъски.