Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (41)

Петък, 17 юни

На другия ден рано сутринта орелът и момчето бяха вече на път. Горго се надяваше да отлетят надалеч, чак във Вестерботен, но случайно чу по пътя как момчето си каза, че в такава страна хора не могат да живеят.

Това беше южен Меделпад и в него наистина няма нищо друго освен глухи гори. Като чу думите на момчето, орелът веднага извика:

— Тук горите заместват нивите.

Момчето се замисли. Каква голяма разлика има между златистите ръжени ниви с нежните стъбълца, които узряват за едно лято, и тъмните борови гори с твърдите стъбла, на които трябваха години, за да узреят за жетва.

— Какво търпение трябва да има човек, ако чака да се изхрани от такава нива! — каза то.

Не говориха повече чак докато стигнаха до едно място, където гората беше изсечена и по земята се виждаха само пънове и окастрени клони. Като прелетяха над него, момчето пак каза, че тази местност е грозна и бедна.

— Това е нива, ожъната миналата зима! — извика орелът. Момчето си спомни как жетварите у тях тръгваха в хубавите летни утрини с машините и набързо ожънваха голяма нива. А тези ниви се жънеха през зимата. Дърварите навлизаха в недостъпните гори, затрупани със сняг, когато студът беше най-лют. Колко трудно е да отсечеш едно дърво! А за да изсечеш такова голямо пространство, сигурно трябва да прекараш в нея седмици наред.

— Хората, които жънат такива ниви, трябва да са много смели! — каза то.

Малко по-нататък съгледаха една къщурка край гората. Тя беше скована от груби, неодялани трупи и нямаше прозорци, а за врата й служеха няколко разковани дъски. Покрита беше с кори и клони, които бяха пропаднали, и момчето можа да види, че в хижата има само няколко големи камъка за огнище и две широки дървени скамейки. Като прелетяха над хижата, орелът чу, че момчето се питаше кой ли би могъл да живее в такава бедна къщурка.

— Тук са живели жътварите, които са жънали гората — отговори веднага той.

Момчето си спомни как у тях жетварите се връщаха от работа весели и бодри и как майка му ги гощаваше с най-хубавото, което имаше в килера. А тук след тежката работа хората трябваше да спят на твърдите скамейки, в хижа, по-лоша от барака. И с какво ли се хранеха?

— Сигурно за тези работници никой не устройва жетварски гощавки! — каза то.

Малко по-нататък видяха един ужасно лош път, който лъкатушеше през гората. Той беше тесен и неравен, пълен с камъни и дупки, и на много места го пресичаха потоци. Като летяха над него, орелът чу, че момчето се питаше какво ли могат да пренасят по такъв път.

— По този път пренасят горската реколта — каза орелът.

Момчето пак си спомни веселбите в къщи, когато големите жетварски коли с по два яки коня докарваха житото от нивите. Коларят седеше гордо на колата, конете се пъчеха, а децата, на които бяха разрешили да се качат в колата се смееха и викаха ту от радост, ту от уплаха, А тук тежки трупи се пренасяха по стръмнините. Конете сигурно се съсипваха, а коларите често пъти се отчайваха.

— Не ми се вярва този път да се чуват много шеги — каза момчето.

Орелът размаха силно криле и след малко стигнаха до брега на една река. Той беше покрит с трески, отсечени клони и кори. Орелът чу, че момчето се питаше какао ли е това.

— Тук са били складирани трупите! — извика, му той.

Момчето си спомни как у тях нареждаха кръстците близо до чифлиците като най-хубава украса. А тук донасяха реколтата до пустия бряг на реката и я изоставяха.

— Кой знае дали някой идва да брои кръстците си и да ги сравнява със съседските — каза то.

След малко стигнаха до голямата река Юнган, която тече в широка долина. Изведнъж всичко се промени така, като че ли бяха попаднали в друга страна. Мрачните борови гори бяха останали по стръмнините над долината, а склоновете виха, облечени със светли брези и трепетлики. Долината беше толкова широка, че на много места реката се разливаше като езеро. По бреговете се редуваха хубави чифлици, Като летяха над тях, орелът чу, де момчето се питаше как ли тези ниви изхранват толкова много народ.

— Тук живеят жетварите, които жънат гората! — извика той.

Момчето си спомни ниските къщурки и малките чифлици в Сконе. Тук селяните живееха, в истински господарски къщи.

— Изглежда, че работата в гората носи добри печалби — каза то. Орелът смяташе да продължи право на север, но като минаваха над реката, чу, че момчето се питаше кой се грижи за трупите, след като ги складират на брега, Тогава Горго зави и тръгна на изток, по течението на Юнган.

— Реката се грижи за тях и ги откарва в мелницата! — извика той.

Момчето си спомни как в къщи внимават да не разсипят нито едно зрънце. Тук в реката плуваха толкова много трупи и никой не се грижеше за тях. Като ги гледаше, то си мислеше, че едва ли и половината стигат дотам, докъдето трябва да стигнат. Някои плуваха по течението и с тях всичко свършваше благополучно, но други се отклоняваха към бреговете и там се спираха или оставаха да плуват в тихата вода на заливчетата. В езерата се събираха такива купища трупи, че покриваха цялата им повърхност. Те лежеха и си почиваха тук, колкото си искат. Спираха се при мостовете и се натрупваха по камъните в бързеите, като образуваха високи люлеещи се купища.

— Кой знае колко време й трябва на тази реколта, за да стигне до мелницата! — каза момчето.

Орелът продължи да лети бавно над реката. На много места той се спираше с разперени криле, за да може момчето да види как се работи тук.

След известно време стигнаха до едно място, където работници отправяха трупите. Орелът чу, че момчето се питаше какви ли са тия хора, които тичат край бреговете.

— Тия хора се грижат за реколтата, закъсняла по пътя — извика той.

Момчето си спомни колко спокойно караха житото на мелницата у тях. Тук работниците тичаха по брега с дълги куки в ръце и е мъка оправяха трупите. Газеха във водата край брега и излизаха целите мокри. Скачаха от камък на камък далеч в бързеите и се разхождаха по люлеещите се купища дървета така спокойно, като че ли се намираха на земята. Те бяха смели и съобразителни.

— Тия хора ми напомнят на работниците в железариите, които така смело работеха с огъня — каза момчето. — Тези тук си играят с водата, като че ли са нейни господари. Те така са я подчинили на волята си, че тя вече не смее да им напакостява.

Постепенно се бяха приближили до устието на реката и пред тях блесна Ботническият залив. Но Горго не продължи напред, а зави на север край брега. Скоро под тях се показа дъскорезница, голяма колкото цяло градче. Като почнаха да кръжат над нея, момчето запита какво е това голямо и хубаво селище.

— Това е голямата мелница за дървета „Свартвик“! — извика орелът.

Момчето си спомни вятърните мелници в родното си място, потънали в зеленина, които бавно въртяха криле. Мелницата, в която се мелеше горската реколта, лежеше край брега. Във водата пред нея плуваха много трупи. Извличаха ги един по един с железни вериги и ги вкарваха в една постройка, която приличаше на грамаден хамбар. Момчето не можеше да види какво става вътре, но чуваше силен шум. От другата страна на постройката излизаха непрекъснато малки вагончета, натоварени с бели дъски. Вагончетата отиваха по релсите към широк двор, където нареждаха дъските на големи фигури, с улички помежду им като къщи в град. Някъде правеха нови фигури, другаде разваляха старите и товареха дъските на големи кораби, които чакаха на кея. Наоколо гъмжеше от работници, а оттатък дъскорезницата, към гората, се виждаха жилищата им.

— Тук работят толкова бързо, че скоро от горите в Меделпад няма да остане нищо — каза момчето.

Орелът размаха криле и скоро те видяха нова дъскорезница, също толкова голяма, с двор, кейове и работнически жилища.

— Ето ти още една мелница! Тя се казва Кюбйкенборг — извика орелът.

— Виждам, че гората дава по-богата реколта, отколкото съм си представял — каза момчето. — Но повече такива мелници няма, нали?

Орелът раздвижи бавно крила, прелетя над още няколко дъскорезници и стигна до един голям град. Като чу, че момчето пита кой е този град, той отговори:

— Това е Сундсвал, главният град на горската област. Момчето си спомни старите сиви, тъжни градове в Сконе. А тук, в студения север, Сундсвал лежеше на брега на красив залив нов, весел и блестящ. Наблюдаван отгоре, той действително изглеждаше малко смешен. В средата му имаше високи каменни къщи, с които и стокхолмските не можеха да се мерят по хубост. Около тях се виждаше доста голямо празно пространство и чак след това почваше венец от дървени къщи, красиви и кокетни с малките си градинки. Те като че ли съзнаваха колко по-прости бяха от каменните къщи, та не смееха да се приближат до тях.

— Какъв хубав и богат град! — възкликна момчето. — Възможно ли е да го е създала бедната почва на гората?

Орелът размаха криле и прелетя над остров Алньо, точно срещу Сундсвал. Момчето много се изненада, като видя дъскорезниците. И по острова, и по крайбрежието те се нижеха една след друга. Момчето наброи най-малко четиридесет, но беше сигурно, че са много повече. — Колко чудно е да види човек такива неща в далечния север! — каза то. — Толкова живот и такова оживление не можах да видя никъде през цялото си пътуване. Прекрасна е страната ни! Хората навсякъде намират с какво да се прехранват.