Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (22)

Колморден

На север от Бровикен, там, дето минава границата между Остерйотланд и Сьормланд, се издига една планина, десетки километри дълга и повече от десет километра широка. Ако височината й отговаряше на дължината и широчината, тя, щеше да е една от най-величествените планини на света; но тя не е висока.

Много често се срещат постройки, започнати в такъв голям мащаб, че собственикът им не може да ги довърши. Като се приближи до тях, човек вижда дебелите им основи, дълбоките зимници и грамадните сводове, но постройката няма нито стени, нито покрив; тя се издига над земята само няколко педи. Който види планината, без да иска, се сеща за някоя такава изоставена постройка, защото тя не прилича на завършена планина, а по-скоро на подножие на планина. Издига се в равнината със стръмни склонове, осеяни с купища камъни, които сякаш са предназначени за строеж на високи, грамадни зали. Всичко е могъщо, диво и грамадно, но няма нито един истински връх. Строителят се е уморил и е напуснал работата, преди да е стигнал до височините и върховете, които представляват стените и покрива на завършената планина.

Но вместо с върхове и каменни куполи тази планина винаги се е славела с високи, прекрасни гори. В подножието на планината и в долините растат дъбове и липи, езерата са обкръжени с брези и елхи, а навсякъде по стръмнините, дето има макар и шепа пръст, се издигат борове. Това е голямата гора Колморден, някога толкова опасна, че всеки, който е трябвало да мине през нея, е чел молитвата си и смятал, че е ударил последният му час.

Тази гора е толкова стара, че никой не знае кога е израсла. Отначало, разбира се, й е било трудно върху голите скали, но необходимостта да намери опора в твърдите камъни и храна от бедната почва я е направила още по-устойчива. С нея е станало това, което става с много хора, прекарали тежко детинство — те израстват здрави и силни. Когато гората пораснала, в нея имало дървета, които трима души едва обхващали; клоните били сплетени в непроходима мрежа, а земята била покрита с твърди и хлъзгави корени. Гората била прекрасно убежище за диви животни и за разбойници, които знаели как да се промъкват и да пълзят, за да минат през нея. Но за другите тя не била много привлекателна. Била тъмна и усойна, недостъпна и непроходима, пълна с бодливи храсти, а старите дървета с бради по клоните и с мъх по стъблата приличали на магьосници.

Когато хората почнали да се заселват в Сьормланд и Остерйотланд, гори имало почти навсякъде, но в равнините и плодородните долини те скоро били изсечени. Само в Колморден, където почвата е бедна, никой не се заел да сече гората. А колкото по-дълго стояла непокътната, толкова по-величествена ставала тя. Най-после заприличала на крепост, чиито стени ставали от ден на ден по-дебели, и ако някой искал да мине през нея, трябвало да си пробива път с брадва. Другите гори се боели от хората, а от Колморден пък хората се баели. Тя била толкова гъста и тъмна, че ловци и дървари много често се губели в нея и едва не загивали от глад, докато се измъкнат. А пътниците, които отивали от Остерйотланд в Сьормланд, направо се излагали на смъртна опасност. Те трябвало да се промъкват по тесните пътечки, утъпкани от животните, защото хората не можели да поддържат дори един път през гората. Нямало нито мостове над реките, нито салове през езерата, нито дървета през тресавищата. В цялата гора не могло да се намери никакво убежище за мирните хора, но бърлоги на диви животни и разбойнически скривалища имало, колкото искаш. Малцина преминавали гората, без да пострадат, но затова пък много хора пропадали в пропастите, затъвали в блатата, бивали ограбвани от разбойници или гонени от дивите зверове. Но и тия, които живеели край гората, макар че не влизали в нея, не били спокойни, защото мечки и вълци непрекъснато слизали от Колморден и задигали добитъка им, а нямало никаква възможност да ги изтребят при сигурните им скривалища в гъстата гора.

Разбира се, и на остйотци, и на сьормландци им се искало да изсекат Колморден, но до тази работа още не идвал ред, защото на други места имало достатъчно обработваема земя. И все пак малко по малко почнали да покоряват гората. Около нея изникнали чифлици и селца, прокарани били пътища, а при Крукек, в най-затънтената част на гората, построили манастир, където пътниците намирали сигурен подслон.

Но гората била все така величествена и опасна, докато един ден някакъв пътник проникнал дълбоко в недрата й и открил в скалите руда. Щом се разчуло това, рудокопачите се втурнали да завладеят богатствата й.

Това именно сломило мощта на гората. Хората започнали да копаят сред нея шахти, издигнали топилни и заводи. Но и това само по себе си нямало да й нанесе особена вреда, ако работата около шахтите не поглъщала грамадни количества дървен материал и въглища. Въглищари и дървари плъзнали из опасната стара гора и едва ли не я довършили. Около заводите тя била съвсем изсечена и земята била превърната в ниви. Придошли нови заселници и скоро там, където доскоро имало само леговища на мечки, изникнали нови села с черкви и свещенически жилища.

Дори и там, където гората не била съвсем унищожена, старите дървета били изсечени и гъсталаците разчистени. Навсякъде били прокарани пътища, а дивите зверове и разбойниците били прогонени. Като се видели господари на гората, хората почнали безмилостно да я секат и да я превръщат на въглища. Не били забравили старата си омраза към нея и като че ли искали съвсем да я унищожат.

За щастие на гората рудата в нея не била много и затова рудокопачите и работниците почнали да напускат мините. Намаляло и горенето на дърветата за въглища и гората могла да си отдъхне малко. Много от онези, които се били заселили край Колморден, останали без работа и едва се изхранвали. А гората почнала отново да расте и да се шири и скоро чифлици и заводи останали сред нея като острови сред морето. Жителите на Колморден опитали да се занимават със земеделие, но без особен успех. Старата горска почва предпочитала да отхранва грамадни ели и борове вместо цвекло и жито.

Хората обикаляли наоколо и хвърляли мрачни погледи към гората, която все повече укрепвала и ставала по-разкошна, докато те все повече обеднявали. Най-после им хрумнало, че могат да имат от нея друга полза, че сигурно и тя може да ги изхрани. Във всеки случай трябвало да се опита.

И те започнали да дялат греди и дъски от гората и да ги продават на жителите от равнината, които отдавна били изсекли своите гори, Скоро забелязали, че ако постъпват разумно, могат да изкарват от гората своето препитание не по-трудно, отколкото от нивите и мините. Тогава почнали да я гледат с други очи. Научили се да я ценят и да я обичат. Забравили старата вражда и започнали да виждат в нея най-добрия си приятел.

Кар

Около дванадесет години преди Нилс Холгерсон да започне пътуването си с дивите гъски, един собственик на мини в Колморден решил да се отърве от ловджийското си куче. Извикал горския пазач, казал му, че не иска да държи вече кучето, защото гонело всички овце и кокошки, които му се мернели, и помолил горския да вземе кучето със себе си в гората и да го застреля.

Пазачът вързал кучето и го повел към едно място в гората, където застрелвали и заравяли престарелите кучета от чифлика на господаря. Той не бил лош човек, но бил готов да застреля кучето, защото знаел, че то гони не само овци и кокошки. Много често ходело в гората и давело зайци и глухари.

Кучето било малко, черно, с кафяво петно на гърдите и кафяви предни лапи. Казвало се Кар и било толкова умно, че разбирало всичко, което говорят хората. Когато пазачът го повел, то много добре знаело какво го чака, но с нищо не се издавало. Нито навеждало глава надолу, нито свивало опашка между краката, а потичвало все така безгрижно както винаги.

То много държало да не се разбере, че го е страх тъкмо защото вървели през тази гора. Тя се издигала висока и дива. Както сред хората, така и между животните била известна с това, че от много години никой не бил отсякъл нито дръвче от нея. Господарят не позволявал дори да разчистят гъсталаците и тя си растяла на свобода. Една тъй добре пазена гора представлява естествено чудесно убежище за животните и те се били стекли в нея на големи стада. Наричали я Мирната гора и я смятали за най-сигурното място в цялата околност.

Като минавали през гората, кучето си спомнило какво страшилище е било за малките животни, които живеели в нея. „Колко ли ще са доволни, Кар, ако знаят накъде са те повели!“ — мислило си то, като размахвало опашка и лаело весело, за да не разберат колко го е страх.

„На какво щеше да прилича животът, ако не можех от време на време да отида на лов? — казвало си то. — Който иска, нека съжалява. Аз не съжалявам за нищо.“

Но в същия миг с него станала някаква промяна. Вдигнало глава нагоре, като че се готвело да почне да вие. Престанало да подскача около горския и тръгнало кротко след него. Ясно било, че си е спомнило нещо неприятно.

Било тъкмо в началото на лятото. Кошутите наскоро били родили малките си и предната вечер кучето успяло да отдели едно еленче на около пет дни от майка му и да го вкара в тресавището. Там то го гонило насам-натам не за да го хване, а просто да се позабавлява на страха му. Майката знаела, че тресавището е дълбоко и че не може да издържи голямо животно като нея, затова стояла на брега. Но тъй като Кар гонел еленчето все по-навътре и по-навътре, най-сетне и тя влязла в тресавището, изпъдила кучето, извикала рожбата си и тръгнала към брега. Кошутите са по-ловки от другите животни в изкуството да вървят по несигурна и опасна почва и известно време изглеждало, че ще успее да излезе благополучно на брега. Но когато била вече съвсем близо, една туфа, на която била стъпила, потънала надолу и тя хлътнала заедно с нея. Опитала се да се измъкне, но не могла да намери твърда опора и почнала да затъва все повече и повече. Кар стоял на брега и не смеел да си поеме дъх, но като разбрал, че кошутата няма да може да се спаси, хукнал да бяга с всички сили. Представил си какъв бой ще яде, ако разберат, че е подмамил кошута към гибел, и така се уплашил, че се спрял чак в къщи.

Това си спомнило сега кучето и то го натъжило повече от всички други злини, които било направило. То не желаело смъртта нито на кошутата, нито на малкото й и те загинали просто поради лекомислието му.

„Може би още са живи! — минало му изведнъж през ума. — Когато избягах, не бяха потънали съвсем. Може да са се спасили някак.“

Обхванало го непреодолимо желание да разбере, докато още не било късно, какво е станало с тях. Усетило, че пазачът не държи каишката много здраво, скочило внезапно настрана и се освободило. После се спуснало през гората към тресавището толкова бързо, че докато пазачът вдигне пушката и се прицели, то изчезнало.

На пазача не му оставало нищо друго, освен да тръгне по следите му и като го настигнал при тресавището, видял, че то стои на една туфа на няколко метра от брега и вие, колкото му глас държи. Решил да разбере какво значи това, хвърлил пушката и тръгнал на четири крака през тресавището. След малко видял кошутата, която лежала мъртва, а до нея се притискало малко еленче. То било още живо, но толкова изтощено, че не можело да се движи. До еленчето стоял Кар. Той ту се навеждал и го ближел, ту вдигал глава и високо виел за помощ.

Горският пазач занесъл малкото у дома си и го затворил в обора. После взел няколко души на помощ, за да извадят от тресавището умрялата кошута, и едва след като свършил това, се сетил, че трябвало да застреля Кар. Извикал кучето, което през всичкото време вървяло подире му, и отново тръгнал през гората.

Отначало пазачът вървял право към определеното място, но по пътя сигурно му дошло нещо на ум, завил и тръгнал обратно към чифлика.

Кар спокойно го следвал, но като забелязал, че отиват към къщи, почнал да се тревожи. Пазачът сигурно е разбрал, че Кар е причина за смъртта на кошутата и сега го води в чифлика, за да го накажат, преди да го застрелят.

Но за Кар боят бил по-лош и от смъртта и затова куражът му съвсем се изпарил. Той вървял с отпусната надолу глава, а като стигнал в чифлика, не смеел да вдигне поглед и се преструвал, че никого не познава.

Когато пристигнали в чифлика, господарят стоял на стълбата.

— Кое е това куче? — попитал той. — Да не би да е Кар? Та той отдавна трябваше да е мъртъв!

Тогава пазачът почнал да разказва за елените, а Кар се свил, колкото може повече, и се мушнал в краката му, като че ли искал да се скрие.

Но пазачът съвсем не представил работата така, както очаквало кучето. Той само хвалел Кар. Казал, че кучето трябва да е разбрало, че елените са в опасност и е искало да ги спаси.

— Правете, каквото искате, господарю, но това куче аз не мога да застрелям — завършил той.

Кучето се понадигнало и наострило уши. Просто не могло да повярва това, което чувало. Макар че не искало да покаже радостта си, все пак не могло да се въздържи и тихичко излаяло. Нима е възможно да остане живо само защото се е тревожело за съдбата на елените?

И господарят намирал, че Кар е постъпил добре, но не искал да го прибере отново и просто не знаел какво да реши.

— Ако ти искаш да го вземеш и отговаряш за него, че ще се държи по-добре от преди, нека остане жив — казал той след малко на пазача.

Пазачът се съгласил и по този начин Кар се преселил при него.

Бягството на Сивушко

От деня, в който се преселил у горския пазач, Кар съвсем престанал да ходи на лов в гората без позволение. Не че го било толкова страх, но не искал пазачът да му се разсърди. След като той му спасил живота, Кар го обичал повече от всичко. По цял ден вървял подире му и бдял над него! Когато пазачът излизал, Кар тичал напред и претърсвал пътя; а когато оставал в къщи, Кар лежал пред вратата и наблюдавал кой влиза и кой излиза.

Когато в къщи било спокойно и не се чували никакви стъпки по пътя, а пазачът се занимавал с малките дръвчета в разсадника, Кар си играел с еленчето.

Отначало той нямал никакво желание да се занимава с него. Но като следвал навсякъде господаря си, той го придружавал и в обора, когато носел мляко на еленчето, и седял пред оградката да го гледа. Пазачът нарекъл еленчето Сивушко, защото смятал, че не заслужава по-хубаво име, и Кар бил съгласен с него. Всеки път му се струвало, че никога не е виждал нещо по-грозно и безформено. Краката му били дълги и тънки, прилични на кокили. Главата му — голяма и набръчкана и стояла винаги наклонена настрана. Кожата му била също набръчкана и висела, като че ли било облякло шуба не по негова мярка. Винаги било тъжно и угрижено, но всеки път, когато виждало пред оградката Кар, бързо се изправяло на крака и като че ли се радвало на идването му.

На еленчето ставало все по-зле и по-зле, докато един ден нямало сили да стане дори когато видяло Кар. Тогава Кар скочил в оградката при него, а очите на горкото еленче заблестели, като че се изпълнило някакво негово голямо желание. Оттогава Кар почнал да ходи при него всеки ден и прекарвал там дълги часове: ближел козината му, играел и се закачал с него и му разказвал най-различни неща, които едно горско животно трябва да знае.

Но, чудно нещо, откакто Кар почнал да ходи при еленчето, то се почувствувало по-добре и взело да расте. А като тръгнало веднъж, за няколко седмици толкова пораснало, че вече не се събирало в малката оградка и трябвало да го преместят в една кошара. Няколко месеца по-късно краката му станали толкова дълги, че то можело да прескача кошарата, когато си поиска. Тогава господарят наредил на пазача да му издигне голяма и висока ограда. Там еленът живял много години и станал силно и красиво животно. Всяка свободна минута Кар прекарвал при него, но не вече от състрадание, а защото между двамата възникнало голямо приятелство. Еленът все още бил тъжен и като че ли нямал желание за нищо, но Кар умеел да го развесели и разиграе.

Сивушко бил преживял в дома на пазача пет лета, когато господарят получил писмо от една зоологическа градина на чужда страна, която искала да купи елена. Господарят нямал нищо против това, а пазачът се натъжил, но нямало какво да стори. И така, решили да продадат елена. Кар веднага разбрал какво се готви и изтичал при него да му каже, че ще го продават. Кучето много се бояло да не изгуби приятеля си, но еленът посрещнал новината съвсем спокойно и равнодушно.

— Ще се оставиш да те отведат, без да се съпротивяваш? — попитал го Кар.

— Каква полза от това? — отвърнал Сивушко. — Аз предпочитам да си остана тук, но щом са ме продали, ще трябва да вървя.

Кар стоял пред Сивушко и го измервал с поглед. Виждало се, че еленът още не е съвсем пораснал. Рогата му не били тъй широки, както на възрастните елени, гърбът му не бил тъй висок и гривата му — така гъста, но все пак бил достатъчно силен, за да се бори за свободата си. „Личи си, че цял живот е бил пленник“ — помислил си Кар, но не казал нищо.

Той отишъл отново при елена едва след полунощ, защото знаел, че Сивушко вече се е наспал и започва първата си закуска.

— Добре правиш, Сивушко, че се оставяш да те отведат — казал Кар, като се преструвал на спокоен и доволен. — Ще те държат затворен в една голяма градина и ще водиш безгрижен живот. Жалко само, че ще си отидеш оттук, без да си видял гората. Твоите роднини, елените, казват, че елените не могат без гората, а ти нито веднъж не си влизал в гора.

Сивушко оставил детелината, която ядял, и вдигнал глава.

— И аз искам да видя гората, но как да прескоча през оградата? — рекъл той с обикновеното си равнодушие.

— То се знае, че е невъзможно с тия къси крака — пошегувал се Кар.

Еленът погледнал накриво Кар, който прескачал оградата много пъти на ден, макар че бил толкова малък, приближил се до нея и с един скок се намерил на свобода, без сам да разбере как.

Кар и Сивушко се запътили към гората. Била ясна лунна нощ в края на лятото, но в гората било тъмно и еленът вървял съвсем бавно.

— Не е ли по-добре да се върнем? — подхвърлил Кар. — Ти никога не си ходил в гората и може да си счупиш някой крак.

Тогава Сивушко закрачил по-бързо и по-смело.

Кар завел елена на едно място в гората, дето грамадните борове растели толкова нагъсто, че никакъв вятър не можел да проникне през тях.

— Ето къде твоите роднини намират убежище от студа и вятъра — казал Кар. — Те прекарват тук под открито небе цялата зима. Но там, където отиваш, ти ще си много по-добре. Ще имаш покрив над главата си и ще живееш в обор като домашно животно.

Сивушко нищо не отговарял, само вдъхвал дълбоко силната борова миризма.

Тогава Кар го завел край едно голямо тресавище и му показал туфите и люлеещата се земя в него.

— През това тресавище бягат елените, когато ги преследва неприятел — казал Кар. — Не зная само как успяват да минат през него, без да потънат, като са толкова големи и тежки. През такова опасно място ти няма да можеш да минеш, но не ще се и наложи, защото теб ловец никога няма да те гони.

Сивушко нищо не отговорил, но с един голям скок се намерил в тресавището. Приятно му било, като чувствувал как се люлее почвата под него. Кръстосал тресавището и се върнал при Кар, без да затъне нито веднъж.

— Видяхме ли вече цялата гора? — попитал той.

— Още не — отвърнал Кар.

Тогава го завел на края на гората, дето растели грамадни широколистни дървета — дъбове, трепетлики и липи.

— Роднините ти идват тук, за да се хранят с листа и кори — казал Кар. — Те ги смятат най-хубавата храна, но в чужбина ти ще получаваш по-добра.

Сивушко огледал смаян грамадните дървета, които свеждали зелените си куполи над него. После опитал дъбовите листа и кората на трепетликата.

— Те са горчиви и вкусни — казал той. — По-хубави са от детелината.

— Добре, че поне веднъж ги опита — отговорило кучето.

После завело елена при едно малко горско езеро. То лежало съвсем спокойно и блестящо и забулените в тънка, светла мъгла брегове се оглеждали в него. Като го видял, Сивушко се спрял като закован.

— Какво е това, Кар? — попитал той. За пръв път виждал езеро.

— Езеро — отвърнал Кар, — много вода. Твоите роднини го преплуват от единия бряг до другия. От теб не може да се иска такова нещо, но ти би могъл поне да влезеш да се изкъпеш.

Кар влязъл във водата и заплувал. Сивушко дълго стоял на брега. Най-после и той последвал кучето. Дъхът му спрял от удоволствие, когато приятната, хладка вода обгърнала тялото му. Поискал да потопи и гърба си, навлязъл по-навътре, усетил, че водата го носи и заплувал. Обиколил няколко пъти около Кар и се почувствувал във водата като у дома си. Когато излезли отново на брега, кучето го попитало дали не е време да се връщат вече в къщи.

— Утрото е още далеч. Нека се поразходим още малко из гората — отговорил Сивушко.

Върнали се пак в боровата гора. Скоро стигнали до една малка, осветена от луната полянка, обрасла с бляскащи от росата цветя и треви. Сред полянката пасели няколко големи животни — семейство елени с няколко малки еленчета. Сивушко почти не обърнал внимание на кошутите и на еленчетата. Втренчил се в стария елен с широки разклонени рога, висок гръб и увиснала, обрасла с грива шия.

— Кой е този? — запитал той с треперещ от вълнение глас.

— Казва се Рогачко — отговорил Кар — и ти е роднина. Един ден и ти ще имаш такава грива, а ако останеш в гората, също ще водиш стадо.

— Щом ми е роднина, ще отида по-близо да го разгледам — казал Сивушко. — Никога не съм допускал, че едно животно може да бъде толкова красиво.

Сивушко тръгнал към елените, но много скоро се върнал при Кар, който стоял на края на поляната.

— Не те ли посрещнаха добре? — попитал Кар.

— Казах му, че за пръв път виждам роднини и помолих да остана при тях на поляната, но той ме изпъди, като ме заплаши с рогата си.

— Добре, че си избягал — казал Кар. — Млад елен, който още няма широки като лопата рога, трябва да се пази от старите. Всеки друг на твое място би се чувствувал опозорен в цялата гора, задето е избягнал борбата, но ти няма защо да се тревожиш, нали ще заминаваш в чужда страна.

Кар не бил още свършил, когато Сивушко се обърнал и се запътил към поляната. Старият елен също тръгнал към него и борбата веднага почнала. Навели се двамата, сплели рога и старият започнал да избутва Сивушко назад през цялата поляна. Сивушко като че ли не знаел как да използува силата си. Но като стигнал до края на гората, той забил копита в земята, натиснал с рогата си и почнал да избутва Рогачко назад. Сивушко се борел мълчаливо, а Рогачко пъхтял и сумтял. Сега старият елен отстъпвал заднишком през поляната. Изведнъж се чул силен трясък. Счупил се един връх от рогата на стария елен. Той се дръпнал бързо, освободил се от Сивушко и избягал в гората.

Кар още стоял на края на поляната, когато Сивушко се върнал.

— Сега видя какво има в гората — казал Кар. — Искаш ли вече да си тръгваме?

— Да, време е — отговорил еленът.

На връщане и двамата мълчали. Кар въздишал от време на време, като че ли се бил измамил в очакванията си, а Сивушко крачел с високо вдигната глава и изглеждал много доволен от разходката. Вървял без никакво колебание, докато стигнали до оградата, но там изведнъж спрял. Огледал тясната кошара, в която бил живял дотогава, утъпканата земя, увехналата детелина, коритцето, от което пиел вода, и тъмната барачка, дето спял.

— Елените не могат без гората — извикал той изведнъж, отхвърлил глава така, че шията му докоснала гърба, и се спуснал стремглаво към гората.

Безпомощния

Дълбоко в Мирната гора, в един боров гъсталак, всяка година през август се мяркали няколко сивобели нощни пеперудки от онези, които наричат калугерички. Те били дребни и малко на брой и почти никой не ги забелязвал. Повъртявали се няколко нощи из гората, снасяли с хиляди яйца по стъблата на дърветата и скоро след това падали безжизнени на земята.

С настъпването на пролетта от яйцата изпълзявали малки пъстри гъсенички и почвали да гризат боровите игли. Те били много лакоми, но не успявали да нанесат голяма вреда на дърветата, защото птиците много ги преследвали. Едва ли няколкостотин гъсенички се спасявали от преследвачите.

Онези гъсенички, които успявали да пораснат, плъзвали по клоните, обвивали се в бели пашкули и престоявали така няколко седмици. През това време повече от половината обикновено загивали. Ако през август излитали стотина калугерички, годината можела да се смята добра за тях.

Много години калугеричките водели в Мирната гора такова несигурно и незабележимо съществувание. Никое друго племе насекоми не било толкова малобройно. И те щели да продължат да бъдат все така слаби и безвредни, ако не били намерили съвсем неочакван помощник.

А да намерят помощник, им помогнал еленът, който бил избягал от къщата на горския пазач. След бягството Сивушко цял ден обикалял из гората, за да се запознае с нея. Късно след обед той се промъкнал през един гъсталак и се озовал на едно мочурище. То било заобиколено с високи борове, чиито вейки били оголени от старост, а в средата тъмнеело мътно блато. Мястото не харесало на Сивушко и той тъкмо се канел да си върви, когато забелязал край блатото няколко светлозелени листа змийско биле.

Като навел глава над листата, той събудил една голяма черна змия, която спяла под тях. Кар му бил разказвал, че в гората имало отровни змии и когато змията вдигнала глава, показала раздвоения си език и засъскала срещу него, той разбрал, че е налетял на много опасно животно. Изплашен, Сивушко вдигнал крак, ударил с копитото и смачкал главата на змията. После бързо избягал в гората.

Щом изчезнал между дърветата, от блатото се показала друга, също така дълга и черна змия. Тя допълзяла до убитата и прекарала език по смачканата й глава.

— Наистина ли си мъртва, мила Безобидна? — изсъскала змията. — А ние с теб прекарахме толкова години заедно! И толкова добре ни беше край блатото, че надживяхме всички други смоци в гората! Това е най-голямото нещастие, което можеше да ми се случи.

Смокът бил толкова отчаян, че се свил на кълбо като ранен. Дори и жабите, които живеели в непрекъснат страх от него, почнали да го съжаляват.

— Колко зло трябва да е това животно, за да убие един злочест смок, който не може да се защити! — съскал смокът. — То заслужава най-тежко наказание! — Известно време той лежал и се гърчел от мъка, а после изведнъж вдигнал глава. — Както е истина, че се казвам Безпомощния и че съм най-старият смок в гората, така е истина, че ще отмъстя! Няма да намеря покой, докато този елен не се простре мъртъв на земята като моята мила Безобидна.

Като си дала такъв обет, змията се свила на кълбо и потънала в размисъл. Но за един нещастен смок едва ли има нещо по-трудно от това да измисли как да си отмъсти на един голям, силен елен и старият смок мислил дълги дни и нищи, без да се спре на нещо.

И ето една нощ, като лежал буден и си мислел за отмъщение, той чул над главата си лек шум. Погледнал нагоре и видял няколко светли калугерички, които си играели между дърветата. Дълго ги следил с поглед, после почнал да съска високо и накрая заспал, доволен от онова, което му хрумнало.

На другата сутрин той отишъл при пепелянката Крюле, която живеела на едно високо каменисто място в Мирната гора. Разправил й за смъртта на старата си другарка, припомнил й колко отровно е ухапването й и я помолил да отмъсти за него. Но Крюле не била склонна да влиза в разправии с елените.

— Ако нападна някой елен — казала тя, — той веднага ще ме смачка. Старата Безобидна е мъртва и не можем вече да я съживим. Защо тогава да се излагам на опасност заради нея?

Като чул това, смокът надигнал глава на цяла педя от земята и засъскал страшно:

— Виш, ваш! Виш, ваш! Жалко, че си толкова страхлива, та не можеш да употребиш оръжието, което имаш.

При тези думи пепелянката се ядосала.

— Я си върви по пътя! — изсъскала тя. — Зъбите ми се наливат с отрова, но не искам да убивам роднина!

Но смокът не се помръднал и дълго време змиите стояли една срещу друга и си съскали обиди. Когато Крюле се разсърдила толкова, че вече не можела и да съска, а само си вадела и прибирала езика, смокът изведнъж обърнал разговора и започнал със съвсем друг тон.

— Всъщност имах още една работа — рекъл той шепнешком, — но сега така те разсърдих, че ти няма да искаш да ми помогнеш.

— Ако не ме молиш пак за някоя глупост, защо да не ти помогна? — По боровете край моето блато — започнал смокът — живее едно племе пеперуди, които летят нощем късно през лятото.

— Знам ги — пресякла го Крюле — Какво има?

— Те са най-малките насекоми в гората — продължил смокът — и най-безвредните от всички, защото гъсеничките им се задоволяват само с борови иглици.

— Знам и това — потвърдила Крюле.

— Страх ме е, че това племе пеперуди скоро съвсем ще изчезне — казал смокът. — Пролетно време гъсеничките им имат толкова много врагове.

Сега Крюле разбрала, че смокът иска да запази гъсеничките, защото сигурно си е наумил нещо, и предложила любезно:

— Ти навярно искаш да кажа на кукумявките да оставят на мира гъсеничките?

— Добре ще направиш, ако им кажеш — отговорил смокът. — Твоята дума се чува в гората.

— Може и на косовете да кажа някоя добра дума за тия гъсенички — рекла пепелянката. — Винаги съм готова да ти услужа, щом не искаш нещо съвсем невъзможно.

— Ти ми даде надежда, Крюле — отвърнал смокът, — и аз съм доволен, че дойдох при теб.

Калугеричките

Минали много години. Една сутрин Кар спял на къщния праг. Било ранно лято — времето на късите нощи, и съвсем светло, макар че слънцето не било още изгряло. По едно време Кар се събудил, счуло му се, че някой го вика по име.

— Ти ли си, Сивушко? — попитал Кар, защото бил свикнал еленът да идва да го поздравява почти всяка нощ. Отговор не получил, но отново чул, че някой го вика. Сторило му се, че разпознава гласа на Сивушко и се спуснал натам, отдето идел гласът.

Кар чувал, че еленът тича пред него, но не можел да го настигне. Той тичал направо през най-гъстата гора, без всякакъв път. Кар едва успявал да държи следата.

— Кар, Кар! — викало се от време на време и това бил гласът на Сивушко, макар че в него звучала нотка, която кучето не познавало.

— Идвам, идвам. Къде си? — отговаряло кучето.

— Кар, Кар, не виждаш ли как все падат и падат? — попитал Сивушко.

Тогава Кар видял, че иглиците на боровете валели като дъжд.

— Виждам как падат — извикал той и се спуснал да търси елена. Сивушко пак затичал напред през гъсталака и Кар едва не загубил следите му.

— Кар, Кар! — почти изревал Сивушко. Не усещаш ли как мирише в гората?

Кар се спрял и почнал да души. По-рано това не му правело впечатление, но сега усетил, че миризмата, която се носи около боровете, е много по-силна от преди.

— Подушвам — отговорил той, но не се замислил какво означава това, а отново се спуснал след Сивушко.

Еленът избягал пак така бързо, че кучето не могло да го настигне.

— Кар, Кар — извикал той след малко, — не чуваш ли как попукват дърветата?

Гласът му този път бил толкова жален, че можел да стопи дори камък. Кар се ослушал и доловил слаб, но ясен пукот, идещ от дърветата. Той приличал на цъкане на часовник.

— Чувам как попуква — извикал Кар и останал на мястото си. Разбрал най-сетне, че еленът не иска той да върви подир него, а да обърне внимание на нещо, което става в гората.

Кар стоял под един бор с разкошни нависнали клони и дебели тъмнозелени иглици. Вгледал се в дървото и му се сторило, че игличкте се движат. Като се приближил, видял, че дървото е покрито с гъсенички, които пълзели по клоните и ядели иглиците. Те били нападнали всичките клони и непрекъснато дъвчели. Пукотът идел от малките им неуморни челюсти. На земята непрекъснато падали преядени иглици, а горките дървета издавали такава силна миризма, че на кучето едва не му прилошало.

„На този бор няма да му останат много иглици — помислило си то и обърнало поглед към съседния. Той също бил голям, хубав бор, но също така сега приличал на първия. — Какво ли е това? — мислел си Кар. — Жалко за хубавите дървета! От красотата им скоро нищо няма да остане.“

Тръгнал той от дърво на дърво, за да види навсякъде ли е така. „Ето една ела. Може би нея не са нападнали“ — казвал си той. Но и елата била нападната. „Ето и една бреза. Охо, и тука, и тука! Горският пазач няма да се зарадва много!“

Той продължил из гъсталака, за да види докъде е стигнала тази напаст. Където и да отидел, чувал същото попукване, усещал същата миризма, виждал същия дъжд от иглици. Нямало защо да спира, за да разглежда подробно. По тези белези разбирал истинското положение. Гъсенички имало навсякъде. Те просто изяждали цялата гора.

Изведнъж попаднал на едно място, дето не се чувствувала миризма и било тихо и спокойно. „Тук им се свършва царството“ — помислил си той, спрял и се огледал. Но тук било още по-лошо, защото гъсеничките вече били свършили опустошителната си работа и дърветата били съвсем оголени. Изглеждали като мъртви и единственото нещо, което се виждало по тях, била мрежата от изпокъсани нишки, изтъкани от гъсеничките, за да им служат като мостове и пътища.

Тук, между мъртвите дървета, стоял Сивушко и чакал Кар. Но той не бил сам, а до него имало четири стари елена, най-известните в гората. Кар ги познавал. Това били: Гърбушко — малък, но с най-голямата гърбица от всички, Рогачко, най-красивият в цялото еленско племе, Рошльо с гъстата козина и един стар, дългокрак елен на име Юнака, който бил много избухлив и постоянно налитал на бой, докато при последния лов миналата есен го ранили с куршум в бедрото.

— За бога, какво става с тая гора? — попитал Кар, като се приближил до елените, които стояли замислено, с наведени глави и увиснали муцуни.

— Никой не знае — отговорил Сивушко. — Тези насекоми бяха най-кротките в гората и никога не правеха пакости, но през последните години много се увеличиха и сега като че ли ще унищожат цялата гора.

— Да, лоша е работата — казал Кар, — но виждам, че най-мъдрите в гората са се събрали на съвет и може би ще измислят нещо.

При тези думи Гърбушко вдигнал тържествено тежката си глава, размърдал дългите си уши и казал:

— Извикахме те тук, Кар, за да те попитаме дали хората знаят за тази напаст.

— Не — отвърнал Кар, — в тези гъсталаци хората идват само по време на лов. Те дори не подозират за това бедствие.

— Ние, най-старите обитатели на гората — обадил се Рогачко, — изгубихме надежда, че ще можем сами да се справим с насекомите.

— Ние смятаме, че едното нещастие е не по-малко от другото — казал Рошльо.

— Но не можем да оставим гората да загине — допълнил Юнака. — Просто нямаме избор.

Кар разбрал, че на елените им е трудно да кажат какво искат и се опитал да им помогне.

— Може би искате да кажа на хората какво става тук? Тогава старите елени закимали с глави.

— Голямо нещастие ще е за нас да искаме помощ от хората, но няма какво друго да правим.

Малко след това Кар си тръгнал за в къщи. Като вървял, много загрижен за гората, изведнъж видял да се задава насреща му голям черен смок.

— Добра среща! — изсъскал смокът.

— Добра среща! — изджавкал Кар и отминал, не се спрял. Но змията тръгнала след него и се опитала да го настигне. „Може би и тя се безпокои за гората“ — помислил Кар и спрял. Смокът веднага почнал да му разказва за голямата напаст.

— Но ако извикаме хората, ще се тури край на мира и спокойствието в гората — завършил той.

— И аз се боя от това — отговорил Кар, — но старите жители на гората знаят какво правят.

— Мога да им дам по-добър съвет, ако само изпълнят онова, което аз искам.

— Тебе ли те наричаха Безпомощния? — попитало с известно подозрение кучето.

— Аз съм отдавна в гората — отговорил смокът. — Знам как можем да се отървем от тези гадинки.

— Само да ги махнеш веднъж — казал Кар, — не вярвам да се намери някой, който да откаже да изпълни желанието ти.

Тогава смокът се мушнал под един корен и продължил разговора едва след като се скрил в тясната дупка.

— Поздрави тогава Сивушко и му кажи, че ако напусне Мирната гора и отиде толкова далеч на север, дето няма нито един дъб в гората, и не се връща, докато аз съм жив, ще пратя болест и смърт на всички, които пълзят и гризат дърветата!

— Какво казваш? — попитал Кар и козината на гърба му почнала да настръхва. — Какво зло ти е сторил Сивушко?

— Той уби онази, която обичах най-много от всичко — отвърнал смокът, — и аз искам да му отмъстя.

Още преди да свърши, Кар се хвърлил към него, но смокът се бил скрил добре под корена.

— Лежи си там, колкото щеш! — казал най-после Кар. — Ние ще се справим с гъсениците и без тебе!

На другия ден господарят и горският пазач вървели по пътя през гората. Отначало Кар подскачал около тях, но по едно време изчезнал и малко след това откъм гората се чул силният му лай.

— Кар пак тръгна на лов — казал господарят. Но на пазача не му се вярвало.

— От много години Кар вече не гони дивеч сам — отговорил той и хлътнал в гората, за да види какво значи този лай. Господарят се спуснал подире му.

Те следвали лая до онова място, дето гората е най-гъста, и там той изведнъж пресекнал. Спрели да се ослушат и в тишината доловили как работят челюстите на гъсеничките, видели дъжда от иглици и усетили силната миризма. Тогава забелязали, че дърветата са покрити с гъсенички на калугеричките, малките врагове на дърветата, които могат да унищожат десетки километри гора.

Голямата война с калугеричките

На следната пролет Кар тичал една сутрин през гората.

— Кар, Кар! — извикал го някой.

Кар се обърнал и видял, че го вика една стара лисица, застанала пред дупката си.

— Кажи ми, моля ти се, хората ще направят ли нещо за гората? — попитала тя.

— Бъди сигурна, че ще направят! — отвърнал Кар. — Те работят с всички сили.

— Те избиха целия ми род и сигурно ще убият и мен — продължила лисицата. — Но простено да им е, само да помогнат на гората.

През цялата тази година всеки път, когато Кар минавал през гъсталака, някой го питал дали хората ще помогнат на гората. На Кар не му било лесно да отговаря, защото и хората сами не знаели ще успеят ли да победят калугеричките.

Като си спомнел само човек колко се боели някога от старата Колморденска гора и колко я мразели, чудно му ставало, като виждал как всеки ден повече от сто души отивали в гората и работели, за да я спасят от тази напаст! Сечели ония дървета, които били пострадали най-много, разчиствали гъсталаците и махали най-долните клони, за да не могат гъсеничките да пълзят от дърво на дърво. Изсичали широки ивици около пострадалата гора и издигали намазани с лепило огради, за да не позволят на гъсеничките да нападнат и други места. Като направили това, започнали да мажат с лепило стъблата на дърветата на ивици. Смятали, че по този начин ще попречат на гъсеничките да слязат от дърветата, които вече са изгризали, ще ги принудят да останат там, където са, и да измрат от глад.

Тази работа продължила до късна пролет. Хората били изпълнени с надежда и с нетърпение очаквали да се излюпят новите гъсенички. Сигурни били, че така добре обградените насекоми няма да останат живи.

В началото на лятото гъсеничките се излюпили и били много повече от предишната година. Хората били спокойни, нали ги били затворили и те нямало с какво да се хранят!

Но не станало така, както се надявали. Много гъсенички се налепили по оградата и цели купища останали по дърветата, защото не можели да слязат от тях. Но никой не можел да каже, че са ги ограничили. Имало ги и вътре, имало ги и вън. Имало ги навсякъде. Те пълзели по пътищата, по оградите на нивите, по стените на къщите. Излизали от Мирната гора и нападали други части на Колморден.

— Те няма да се свършат, преди да унищожат цялата гора — казвали хората. Те били много разтревожени и не можели да сдържат сълзите си, когато отивали в гората.

Кар така се отвращавал от тези пълзящи гадинки, че почти не излизал от вратата навън. Но един ден решил, че трябва да отиде да види какво прави Сивушко. Тръгнал по най-късия път, като тичал с наведена до земята муцуна. Когато стигнал до корена, където миналата година разговарял със смока, Безпомощния пак го извикал.

— Каза ли на Сивушко онова, което ти поръчах при миналата ни среща? — попитал смокът.

Кар само изджавкал и продължил пътя си.

— Кажи му все пак! — извикал подире му смокът. — Нали виждаш, че хората нищо не могат да направят против тази напаст!

— И ти нищо не можеш! — отвърнал Кар и затичал нататък. Кар намерил Сивушко, но еленът бил толкова мрачен, че едва отвърнал на поздрава му. Веднага заговорил за гората.

— Какво не бих дал, за да се тури край на това бедствие — казал той.

— Тогава ще ти кажа как можеш да спасиш гората — отговорил Кар и му предал думите на смока.

— Ако беше за някой друг, веднага щях да напусна гората — рекъл еленът. — Но откъде ще намери сили да я спаси един нещастен смок?

— Това са, разбира се, празни приказки — казал Кар. — Смоците винаги си дават вид, че знаят повече от другите животни.

Когато Кар си тръгнал за в къщи, Сивушко го придружил малко по пътя. По едно време Кар чул един кос да вика от върха на една борика:

— Ето го Сивушко, който унищожи гората! Ето го Сивушко, който унищожи гората!

Кар не повярвал на ушите си, но малко след това един заек прекосил пътеката пред тях. Като ги видял, заекът се спрял, размахал уши и извикал:

— Ето го Сивушко, който унищожи гората! — После хукнал да бяга, колкото му държат краката.

— Какво искат да кажат? — попитал Кар.

— Не знам — отвърнал Сивушко. — Мисля, че дребните животни в гората са недоволни от мен, защото аз ги посъветвах да потърсим помощ от хората. Когато разчистиха гъсталаците, те загубиха всичките си скривалища и леговища.

Повървели още малко заедно и Кар чувал как от всички страни викат:

— Ето го Сивушко, който унищожи гората!

Сивушко се преструвал, че нищо не чува, но сега Кар разбрал защо приятелят му бил толкова мрачен. И изведнъж го попитал:

— Слушай, Сивушко, защо смокът казва, че си убил онази, която той обичал най-много от всичко?

— Отде да зная — отвърнал Сивушко. — Ти знаеш, че аз никого не мога да убия.

Малко след това срещнали четирите стари елена: Гърбушко, Рогачко, Рошльо и Юнака. Те вървели бавно и замислено.

— Добра среща! — извикал им Сивушко.

— Добра среща! — отговорили елените. — Тъкмо те търсехме, Сивушко, за да се посъветваме с теб за гората.

— Научихме се — казал Гърбушко, — че в гората е било извършено злодеяние и че тя сега загива, защото злосторникът не е наказан.

— Какво злодеяние?

— Някой е убил безвредно животно, което не му е послужило за храна. Тук, в Мирната гора, това се смята за злодеяние.

— Кой го е извършил? — попитал Сивушко. — Извършил го бил някой елен и ние искаме да те попитаме не знаеш ли кой е той.

— Не — отвърнал Сивушко. — Никога не съм чувал елен да е убил безвредно животно.

Сивушко се разделил със старите елени и продължил пътя си с Кар, но ставал все по-мълчалив и все по-ниско навеждал глава. Минали край пепелянката Крюле, която лежала на камъка си.

— Ето го Сивушко, който унищожи гората! — изсъскала и Крюле като останалите. Сега Сивушко изгубил търпение. Той се приближил до змията и вдигнал крак.

— И мен ли искаш да убиеш, както уби жената на стария смок? — казала Крюле.

— Кога съм убивал смок? — попитал Сивушко.

— Първия ден, когато пристигна в гората, ти уби жената на Безпомощния — отговорила Крюле.

Сивушко бързо отстъпил назад и продължил пътя си с Кар. Изведнъж той се спрял.

— Кар, аз съм извършил това злодеяние. Аз съм убил едно безвредно животно. Заради мен загива гората.

— Какво приказваш?! — прекъснал го Кар.

— Кажи на Безпомощния, че Сивушко тази нощ напуска гората!

— Такова нещо никога няма да кажа! — отвърнал Кар. — Страната на север е опасна за елените.

— Мислиш ли, че мога да остана на това място, след като съм му навлякъл такова нещастие? — рекъл Сивушко.

— Не прибързвай. Почакай до сутринта и тогава решавай!

— Ти си ми казвал, че елените не могат без гората — отвърнал Сивушко и с тези думи се разделил с Кар.

Кар се прибрал много обезпокоен от този разговор и още на сутринта отишъл пак в гората да търси елена. Но Сивушко никъде го нямало и кучето не го търсило дълго. То разбрало, че Сивушко е послушал, смока и е отишъл в изгнание.

Кар си тръгнал в много лошо настроение. Не можел да разбере как Сивушко се е оставил да бъде прогонен от този проклет смок. Такава глупост Кар никога не допускал. Каква власт може да има Безпомощния?

Като вървял така, потънал в мислите си, Кар видял горския пазач, който гледал към едно дърво.

— Какво гледаш? — попитал го човекът, който стоял до него.

— Някаква болест, е налегнала гъсеничките — отговорил пазачът.

Кар много се учудил, а още повече се ядосал, че смокът е имал сила да сдържи думата си. Сега Сивушко ще трябва да стои в изгнание цяла вечност, защото този смок изглеждал безсмъртен.

Но както се ядосвал, хрумнало му нещо, което малко го утешило. „Смокът може и да не живее толкова дълго. Няма все да лежи скрит в корените я! Нека само изчисти гъсениците, аз знам кой ще му прегризе врата.“

Сред гъсеничките наистина се явила някаква болест, но първото лято тя не се разпространила много. Едва избухнала и гъсеничките се увили в пашкули. От тях излезли милиони пеперудки. Нощем те летели като снежинки между дърветата и снасяли безброй яйца. На следната година трябвало да се очаква още по-голямо бедствие.

Бедствието дошло, но не само над гората, а и между гъсеничките. Болестта бързо се разнасяла от една област в друга. Болните гъсенички преставали да ядат, изпълзявали на върховете на дърветата и там умирали. Голяма радост настъпила между хората, но между животните тя била още по-голяма.

Кар изпитвал някакво мрачно задоволство, като си мислел за часа, когато ще може да прегризе врата на Безпомощния.

Но гъсеничките били плъзнали на десетки километри из боровата гора, та и през това лято болестта не засегнала всички, а много от тях останали живи и се превърнали в пашкули и пеперуди.

Прелетните птици носели на Кар поздрави от Сивушко, който пращал известие, че е жив и здрав. Но птиците разказвали на Кар, че Сивушко много пъти бил преследван от ловци и едва успявал да се спаси.

Кар живеел в тревога, мъки и копнеж. Но трябвало да изчака още две лета. Едва тогава гъсеничките изчезнали.

Щом чул от горския пазач, че гората е в безопасност, той тръгнал да дири Безпомощния. Но като стигнал до гъсталака, направил ужасно откритие. Не го бивало вече за лов, не можел да тича, не можел да души следите на врага си, а и нищо не виждал. През тия години на дълго чакане старостта се промъкнала тайно при него. Кар остарял, без да забележи. Не можел да прегризе дори врата на смок. Нямал сили да освободи приятеля си Сивушко от неговия враг.

Отмъщението

Един следобед Ака от Кебнекайзе и ятото й кацнаха на брега на едно езеро сред гората. Те бяха още в Колморден, но бяха напуснали Остерйотланд и сега се намираха в областта Йонокер в Сьормланд. Пролетта бе позакъсняла, както често се случва в планинските области, и езерото беше почти цялото покрито с лед, с изключение на една ивица вода около брега. Гъските веднага се втурнаха във водата да се къпят и да си търсят храна. Нилс Холгерсон, който сутринта си бе изгубил едната обувка, тръгна между елхите и брезите край езерото, за да потърси нещо, с което да я замести.

Докато намери подходящо парче кора, момчето доста се отдалечи, като се оглеждаше неспокойно, защото в гората не се чувствуваше много добре. „В равнината или край езерото е по-добре — казваше си то. — Там виждаш какво има насреща ти. Да беше букова гора, в нея поне земята е гола. А в тия брезови и борови гори, диви и изоставени, просто не може да се ходи. Ако беше моя, щях цялата да я изсека!“ Най-сетне то съгледа парче брезова кора и тъкмо когато го мереше на крака, чу зад гърба си шум. Обърна се и видя, че една змия бързо пълзи през храстите към него. Тя беше необикновено дълга и дебела, но момчето веднага съгледа двете бели петна отстрани на главата и остана спокойно на мястото си. „Това е смок — помисли си то. — Нищо няма да ми направи.“

Но следния миг змията така го блъсна в гърдите, че то се претърколи. После скочи на крака и бързо побягна, а змията се спусна подир него. Земята беше покрита с камъни и клони и момчето не можеше да тича бързо, тъй че змията го следваше по петите.

Точно на пътя му се изпречи голям стръмен камък и то почна да се катери по него. „Тук смокът едва ли ще успее да се изкачи“ — помисли си момчето, но като се обърна, видя, че змията се опитва да го последва и там.

На върха на каменния блок имаше друг камък, почти кръгъл и голям колкото човешка глава. Той се крепеше само на единия си тесен ръб. Просто чудно, че не беше паднал. Когато змията се приближи, момчето скочи зад кръглия камък и силно го блъсна. Той се търколи надолу право към змията, събори я на земята и й смачка главата.

„Хубава работа свърши тоя камък — рече си момчето и въздъхна облекчено, като видя как змията трепна няколко пъти и замря. — Това беше най-голямата опасност, която срещам, откакто сме тръгнали.“

Едва беше дошло на себе си, когато чу отгоре плясък на криле и видя как една птица кацна до змията. По големина и форма тя приличаше на гарван, но беше облечена с красиви черни, блестящи като метал пера. Момчето се скри предпазливо в една вдлъбнатина в камъка. То още помнеше как го бяха отвлекли гарваните и предпочиташе да не се показва много-много.

Черната птица закрачи около трупа на змията, като от време на време я обръщаше с човката си. После плесна с криле и извика с креслив, пронизителен глас:

— Няма никакво съмнение, Безпомощния е мъртъв.

Птицата още веднъж заобиколи змията, после се спря и дълбоко се замисли, като се чешеше с крак по врата.

— Не може да има втора такава голяма змия в гората — каза тя. — Сигурно е той.

След това вдигна човка, за да я забие в трупа на змията, но изведнъж спря.

— Не ставай глупак, Батаки — каза тя. — Как ще изядеш змията, преди да си извикал Кар? Ако той не се увери сам, никога няма да повярва, че Безпомощния е мъртъв.

Нилс се мъчеше да стои тихо, но птицата, която се разхождаше и говореше тържествено, беше толкова смешна, че той се разсмя.

Птицата го чу и с един скок се намери на камъка. Момчето бързо излезе и тръгна към нея.

— Ти не си ли гарванът Батаки, който е добър приятел с Ака от Кебнекайзе? — попита то.

Птицата го разгледа внимателно и кимна три пъти.

— А ти да не си оня, дето лети с дивите гъски и се нарича Палечко?

— Точно така е — потвърди момчето.

— Добре, че те срещнах. Може би ти знаеш кой е убил този смок?

— Уби го камъкът, който търколих към него — каза момчето и разказа цялата случка.

— Много храбро си постъпил, макар че си толкова мъничък — похвали го гарванът. — Аз имам наблизо един приятел, който много ще се зарадва, че змията е убита и затова искам да ти се отплатя.

— Кажи ми тогава защо толкова се зарадва на смъртта на смока? — попита момчето.

— О — отвърна гарванът, — това е дълга история. Няма да имащ търпение да я изслушаш.

Но момчето настоя и гарванът му разказа цялата история за Кар, Сивушко и Безпомощния. Когато свърши, момчето стоя известно време замислено.

— благодаря ти — каза то. — След като чух тази история, като че им по-добре разбирам гората. Останало ли е още нещо от Мирната гора — По-голямата част е унищожена — отговори Батаки. — Дърветата изглеждат така, сякаш над тях е минал пожар. Трябва да ги изсекат и ще минат много години, докато гората стане това, което беше.

— Тая змия е заслужавала да умре — каза момчето. — Не ми е ясно само как е могла да прати болест между гъсениците.

— Може би е знаела, че те страдат от такива болести — отговори Батаки.

— Може и да е така, но аз мисля, че тя е била умно животно.

Момчето замълча. Гарванът не го слушаше, а стоеше с наведена глава и наострени уши.

— Чуваш ли? — копита той. — Кар е наблизо. Колко ще е доволен, като види, че Безпомощния е мъртъв.

Момчето обърка глава по посока на шума.

— Разговаря с дивите гъски — каза то.

— Да, домъкнал се е до брега, за да научи новини за Сивушко. Момчето и гарванът скочиха от камъка и забързаха към брега.

Гъските бяха излезли от водата и разговаряха с едно старо куче, толкова немощно, като че ли всеки момент щеше да падне мъртво.

— Ето го и Кар — каза Батаки на момчето. — Нека първо чуе какво ще му кажат дивите гъски. После ще му съобщим, че смокът е мъртъв.

Ака разказваше на Кар:

— Това беше миналата година, при пролетното ни пътуване. Бяхме тръгнали една сутрин от Силян в Даларна с Юкси и Какси и летяхме над големите гори на границата между Даларна к Хелзингланд. Под нас се простираха само чернозелените борови гори. Между дърветата снегът беше още дълбок, реките бяха замръзнали, само тук-там се чернееше вода и на някои места край бреговете снегът се беше стопил. Не виждахме почти никакви села или чифлици, само сиви овчарски хижи, изоставени през зимата. Тук-там се виждаха тесни криволичещи пътеки, по които хората бяха смъквали трупи. Край реките имаше големи купища такива трупи.

Както летяхме, изведнъж съгледахме трима ловци, които вървяха през гората. Те бяха със ски, водеха вързани кучета и имаха ножове на пояса, но пушки не носеха. Снегът беше хванал твърда ледена кора и те не следваха лъкатушните горски пътеки, а вървяха направо, като че ли знаеха добре къде ще намерят онова, което търсят.

Ние летяхме високо и виждахме ясно цялата гора. Като забелязахме ловците, поискахме да разберем какъв дивеч гонят. Почнахме да летим напред-назад и да се заглеждаме между дърветата. В един гъсталак видяхме нещо, което приличаше на големи, обрасли с мъх камъни. Но това не можеше да бъде камъни, защото по тях нямаше сняг.

Спуснахме се бързо надолу и кацнахме в гъсталака. Тогава трите камъка се размърдаха. Бяха един елен и две кошути; те лежаха в мрака на гората, Като кацнахме, еленът, стана и дойде при нас. Това беше най-голямото и най-красиво животно, което сме виждали. Но като видя, че са го събудили някакви си диви гъски, той пак легна.

„Не, старче, недей ляга да спиш! — казах му аз. — Бягайте, колкото ви държат краката! Има ловци в гората и те вървят право към вашето леговище.“

„Благодаря, бабко — отвърна еленът и изглеждаше като че ли ще заспи още докато говори, — но ние знаем, че по това време на годината ловът на елени е забранен. Ловците сигурно са излезли на лов за лисици.“

„Гората е пълна с лисичи следи, но ловците не ги и поглеждат. Повярвай ми! Те знаят, че сте тук и идват да ви нападнат. Не носят пушки, само копия и ножове, защото не смеят да стрелят по това време.“

Еленът продължи да си лежи спокойно, но кошутите се разтревожиха.

„Гъските сигурно имат право“ — казаха те и почнаха да се надигат.

„Не се тревожете — рече им еленът. — Тук, в леговището, няма да дойдат никакви ловци. Бъдете сигурни.“

Нямаше какво да правим и ние пак отлетяхме. Но продължихме да кръжим над това място, за да видим какво ще стане с елените.

Едва се бяхме издигнали и видяхме, че еленът излиза от гъсталака. Той се огледа и тръгна право към ловците, като стъпваше по сухите клони, тъй че се чуваше силно прашене. Като стигна до едно голямо голо тресавище, той се спря; тук нищо не го прикриваше.

Еленът стоя там, докато ловците се показаха на края на гората. Тогава побягна към противоположна на леговището посока. Ловците пуснаха кучетата и се втурнаха, след него.

Еленът беше прилепил глава на гърба си и тичаше много бързо.

Снегът отхвърчаше така, като че ли около него имаше вихрушка. И, кучетата, и ловците изостанаха далеч назад. Тогава той пак се спря, като че ли за да ги дочака, и когато отново се показаха, той отново хукна да бяга. Разбрахме, че иска да подмами ловците далеч от леговището, където спяха кошутите. Той беше много храбър, излагаше се на опасност, за да запази близките си. Ние не искахме да си отидем, преди да видим как ще свърши това.

Ловът продължи така няколко часа. Чудехме се защо ловците се трепят да преследват елена, като нямат, пушки. Те едва ли можеха да си въобразяват, че ще успеят да изморят бегач като, него.

Но после забелязахме, че той вече не тича така бързо. Мъчеше се да стъпва по-внимателно. А когато измъкваше краката си от снега, по него оставаха кървави следи.

Тогава разбрахме защо ловците са толкова търпеливи. Те разчитаха на снега. Еленът беше тежък и при всяка стъпка затъваше до дъното на преспите. А твърдата ледена кора нараняваше краката му. Тя ожулваше козината и смъкваше кожата и при всяка крачка той изпитваше силни болки.

Ловците и кучетата бяха по-леки, можеха да ходят върху ледената кора и затова продължаваха да го преследват. Той още бягаше, но стъпките му ставаха все по-несигурни и започваше да се препъва. Освен това силно се задъхваше. Не бяха само болките, дълбокият сняг също го уморяваше.

Най-сетне той загуби търпение и спря, за да дочака кучетата и ловците и да се пребори с тях. Докато чакаше, той погледна нагоре и като ни видя, извика:

„Почакайте, гъски, докато всичко се свърши! И когато следният път минете над Колморден, потърсете кучето Кар и му кажете, че неговият приятел Сивушко е умрял геройски!“

При тези думи старото куче стана и се приближи до Ака.

— Сивушко живя геройски — каза то. — Той ме познава. Знае, че и аз съм храбро куче и ще съм доволен, задето е умрял като герой. Разкажи ми сега как…

То вирна опашка и вдигна глава, за да вземе горда стойка, но пак легна.

— Кар! Кар! — чу се глас откъм гората. Старото куче побърза да стане.

— Вика ме господарят — каза то — и аз трябва да го последвам. Преди малко видях, че напълни пушката и сега ние двамата ще отидем в гората за последен път. Благодаря ви, диви гъски. Сега знам всичко и мога да посрещна доволен смъртта.