Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (18)

Петък, 15 април

Момчето стоя будно цяла нощ; заспа чак на разсъмване и сънува баща си и майка си. Едва можа да ги познае. Косите им бяха посивели, лицата — състарени и сбръчкани. То ги попита защо са така променени, а те отговориха, че са остарели от мъка по него. Момчето се и трогна, и учуди, защото винаги беше смятало, че те ще се радват, ако го няма в къщи.

Когато се събуди, беше хубава и ясна сутрин. То хапна първо парче хляб, който намери в къщата, после нахрани двете гъски и кравата и отвори вратата на обора, за да може кравата да отиде в съседния чифлик. Като я видеха сама, съседите щяха да разберат, че с господарката й се е случило нещо, и щяха да побързат да дойдат в усамотения чифлик, за да проверят какво има. Тогава щяха да я намерят и да я погребат.

Щом се издигнаха във въздуха, гъските и момчето видяха една висока скала с почти отвесни стени и отсечен връх отгоре; те разбраха, че това трябва да е Таберг. На върха стояха Ака с Юкси и Какси, Колме и Нелйе, Вииси и Кууси и шестте млади гъски и ги чакаха. Не може да се опишат радостта им, квакането, викането и махането с криле, когато-разбраха, че гъсокът и Дюнфин са успели да намерят Палечко.

Склоновете на Таберг бяха обрасли почти догоре с гори, но самият връх беше гол и от него се виждаше цялата околност. На изток, на юг и на запад се простираше бедно откъм растителност плато с тъмни борови гори, кафяви блата, покрити с лед езера и синеещи се планински вериги. Момчето само се увери, че това, което разказваха, беше вярно: който е създавал тази страна, не си е дал много труд, а я е направил набързо. На север обаче картината беше съвсем друга. Там страната като че ли беше създавана с много любов и грижа. Навсякъде се виждаха красиви планини, закътани долини и тихи рекички, криволичещи към голямото езеро Ветер. По него нямаше нито следа от лед и то блестеше така, като че ли беше пълно не с вода, а с някаква синя светлина.

Именно Ветер правеше гледката на север толкова хубава. Синьото сияние сякаш се издигаше от езерото и заливаше цялата страна. Горите и хълмовете, покривите и кулите на града Йончьопинг, който се виждаше на брега на Ветер, бяха обвити в светла синевина, от която боляха очите. „Ако има земя на небето — мислеше си момчето, — тя сигурно ще е така синя.“ Сега то имаше представа как изглежда раят. Към края на деня гъските продължиха пътя си над сините долини. Те бяха в чудесно настроение, крякаха и вдигаха такъв шум, че всички, които можеха да чуват, ги забелязваха.

Това беше първият истински хубав пролетен ден в тази местност. Досега пролетта си беше вършила работата в дъжд и вятър и когато изведнъж настъпи хубавото време, всички почнаха да мечтаят за лятна топлина и зелени гори. И когато дивите гъски прелитаха високо над земята, волни и безгрижни, всички зарязваха работата си и ги проследяваха с поглед.

Първи забелязаха гъските през този ден миньорите при Таберг, които копаеха руда на повърхността на земята. Като чуха квакането, те престанаха да копаят и един от тях викна към птиците:

— Къде отивате? Къде отивате?

Гъските не разбраха какво казва, но момчето се наведе от гьрба на гъсока и отговори:

— Там, където няма нито търнокопи, нито чукове! Когато чуха тези думи, миньорите си помислиха, че техният копнеж е превърнал квакането на гъските в човешки глас:

— Нека дойдем и ние! Нека дойдем и ние! — развикаха се те.

— Догодина! — отговори момчето. — Догодина!

Дивите гъски летяха по реката Таберг към езерото Мунк и навсякъде вдигаха същата врява. На тясната ивица земя между езерото Мунк и Ветер се намираше Йончьопинг с големите си заводи. Дивите гъски прелетяха най-напред над книжната фабрика край езерото Мунк. Обедната почивка тъкмо се беше свършила и големи групи работници се стичаха към вратата на фабриката. Като чуваха дивите гъски, те се спираха за миг, за да ги погледат.

— Къде отивате? Къде отивате? — извика един работник. Дивите гъски не го разбраха, но момчето отговори:

— Там, където няма нито машини, нито парни котли! Когато чуха тези думи, работниците си помислиха, че техният копнеж е превърнал квакането на гъските в човешки глас.

— Нека дойдем и ние — провикнаха се неколцина от тях. — Нека дойдем и ние!

— Догодина! — отвърна момчето. — Догодина!

После гъските прелетяха над прочутата кибритена фабрика на брега на Ветер, голяма като крепост, забила високите си комини-в небето. Из дворовете не се мяркаше жива душа, но в една голяма зала седяха млади работнички и пълнеха кутии с кибритени клечки. Заради хубавото време те бяха отворили прозорците, та крякането на дивите гъски долетя до тях. Едно момиче, което седеше близо до прозореца, се подаде с кутия кибрит в ръка и извика:

— Къде отивате? Къде отивате?

— В онази страна, дето няма нужда нито от свещи, нито от кибрит — отговори момчето.

Момичето беше убедено, че чува само квакане на гъски, но понеже му се стори, че различава и човешка реч, то извика в отговор:

— Нека дойда и аз! Нека дойда и аз!

— Догодина! — отвърна момчето. — Догодина!

На изток от фабриките, на най-красивото място, което един град може да си избере, се издига Йончьопинг. Тясното езеро Ветер е обградено от изток и от запад с високи и стръмни пясъчни брегове, но точно на юг тези пясъчни стени се снишават, като че ли за да направят място за една голяма врата, през която може да се достигне езерото. И посред вратата, с планини наляво и планини надясно, с езерото Мунк зад него и Ветер пред него, лежи Йончьопинг.

Гъските прелетяха над дългия и тесен град, като вдигаха и тук същата врява. Но в града никой не ги заговори. Не можеше и да се очаква, че гражданите ще спрат насред улицата и ще почнат да викат по дивите гъски.

Те продължиха пътя си по брега на Ветер и не след дълго стигнаха до болницата „Сана“. Някои от болните бяха излезли на една тераса, за да се порадват на пролетния въздух, и чуха квакането на гъските.

— Къде отивате? Къде отивате? — попита един от тях с толкова слаб глас, че едва се чуваше.

— В страната, дето няма нито грижи, нито болести! — отговори момчето.

— Нека дойдем и ние! — викнаха болните.

— Догодина! — отвърна момчето. — Догодина! След известно време те стигнаха до Хускварна, която лежеше в една долина. Тя беше обградена със стръмни, живописни планини. Един поток се хвърляше от високата планина и падаше като тесен водопад. В подножието на планините имаше големи работилници и фабрики, в долината се намираха работническите жилища, заобиколени с градинки, а под тях се издигаше училището. Точно когато гъските минаваха над него, изби звънецът и децата започнаха да излизат на двора. Те бяха толкова много, че изпълниха целия двор.

— Къде отивате? Къде отивате? — развикаха се децата, като чуха крякането на дивите гъски.

— Там, където няма нито учебници, нито уроци! — отговори момчето.

— Вземете и нас! — закрещяха децата. — Вземете и нас!

— Догодина, не тази година! — извика момчето. — Догодина, не тази година!