Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (21)

Събота, 23 април

Момчето летеше високо във въздуха. Под него се простираше голямата Остйотска равнина и то броеше многото бели черкви, които се издигаха сред малки букети от дървета. Не след дълго стигна до петдесет. Но скоро се умори и сбърка сметката.

В повечето чифлици имаше големи бели двуетажни къщи, толкова разкошни, че момчето не преставаше да се учудва.

— В тази страна сигурно няма селяни — каза си то, — щом не виждам селски къщи.

А дивите гъски веднага му отговориха:

— Тук селяните живеят като господари! Тук селяните живеят като господари!

В равнината нямаше вече нито лед, нито сняг и пролетната работа беше започнала.

— Какви са тези дълги раци, които пълзят из нивите? — попита след малко момчето.

— Плугове с волове! Плугове с волове! — отговориха дивите гъски.

Воловете се движеха по нивите съвсем бавно и изглеждаха като че ли стоят на едно място. Гъските им викаха:

— Ще свършите чак догодина! Ще свършите чак догодина!

Но воловете не им оставаха длъжни. Те вдигаха глави нагоре и измучаваха:

— За един час ние извършваме повече работа, отколкото вие през целия си живот.

На някои места в плуговете бяха впрегнати коне. Те се движеха много по-бързо и по-пъргаво от воловете, но гъските не можеха да не закачат и тях.

— Не ви ли е срам да вършите волска работа? — викаха те на конете. — Не ви ли е срам да вършите волска работа?

— А вас не ви ли е срам да мързелувате? — цвилеха конете в отговор. Докато конете и воловете работеха, овенът се разхождаше из двора на чифлика. Той беше току-що остриган и игрив, блъскаше децата, гонеше кучето в колибката му и така се перчеше, като че ли беше господар на чифлика.

— Овньо, овньо, какво си направил с вълната си? — питаха дивите гъски, които прелитаха над чифлика.

— Пратих я във фабриката „Драгс“ в Норчьопинг — отговори овенът с провлечено блеене.

— Овньо, овньо, какво си направил с рогата си? — питаха пак гъските. Но овенът, за голямо негово огорчение, никога не бе имал рога и такъв въпрос беше най-голямата обида за него. Той така се разсърди, че дълго скача и размахва глава във въздуха.

По пътя се зададе човек, който караше пред себе си стадо сконски прасета. Те бяха малки, само на няколко седмици. Караха ги да ги продават. Макар и мънички, те крачеха храбро из пътя, като се притискаха едно до друго, сякаш търсеха защита.

— Грух, грух, грух, много рано се разделихме с татко и мама! Грух, грух, грух, какво ли ще стане с нас, горките прасенца? — казваха те.

Дори и на дивите гъски не им даде сърце да се подиграват с нещастните прасенца.

— Ще се наредите по-добре, отколкото си мислите! — извикаха им те, като прелетяха над тях.

Дивите гъски винаги бяха в настроение, когато летяха над равнина. Тогава никак не бързаха, минаваха от чифлик на чифлик и се шегуваха с домашните животни.

Като летяха над равнината, момчето си спомни една приказка, която беше чувало някога много отдавна. Не я помнеше точно в подробности, но знаеше, че в нея се разказваше нещо за някаква дреха, ушита наполовина от тъкано със златни нишки кадифе и наполовина от сив шаяк. Но притежателят на дрехата украсил шаяка с толкова много бисери и скъпоценни камъни, че той блестял повече от златното кадифе.

Момчето си спомни тази приказка, като гледаше Остерйотланд, защото тя представляваше една голяма равнина, граничеща на север и на юг с гористи планински ивици. Двете обрасли в гори планини се синееха в далечината и блестяха под утринното слънце, като че ли бяха покрити със злато, а равнината, в която се редуваха една след друга голи, непоникнали още ниви, не беше по-красива от сив шаяк.

Но хората се чувствуваха добре в тази равнина, защото тя беше щедра и приветлива, и се бяха постарали да я украсят, колкото могат. На момчето, което летеше горе, градовете и чифлиците, черквите и фабриките, замъците и железопътните гарички изглеждаха като скъпоценни камъни. Керемидените им покриви блестяха, а стъклата на прозорците искряха като брилянти. Проточилите се между селищата жълти пътища, лъскави железопътни релси и сини канали приличаха на копринени нишки. Линчьопинг лежеше около катедралата ри като рамка от бисери около скъпоценен камък, а чифлиците но полето приличаха на брошки и копчета. В тази украса нямаше голям ред, но тя беше толкова хубава, че човек й се възхищаваше без насита.

Гъските бяха напуснали областта Омберг и летяха на изток по канала Йота. И той се готвеше за лятото. Работници поправяха бреговете и мажеха с катран големите врати на шлюзите.

Да, навсякъде, даже и в градовете, работеха, за да посрещнат добре пролетта. Бояджии и зидари пълзяха по високи скели и разхубавяваха зданията, прислужници миеха прозорците. Долу на пристанището боядисваха кораби и платноходки.

При Норчьопинг дивите гъски се разделиха с равнината и се запътиха към Колморден. Известно време следваха един стар междуселски път, който криволичеше между пропасти и се провираше под страшни, скалисти стени, когато момчето изведнъж извика. Както бе седнало на гърба на гъсока и размахваше крака, едната му дървена обувка се беше изхлузила.

— Мортен, Мортен, изпуснах си обувката! — извика то. Гъсокът изви и се спусна надолу, но в този момент момчето видя как две деца, които вървяха по пътя, взеха обувката му.

— Мортен, Мортен — извика бързо момчето, — лети обратно нагоре! Закъсняхме! Не мога вече да си взема обувката.

А долу на пътя стояха гъсарката Оса и братчето й, малкият Мац, и разглеждаха една малка дървена обувчица, паднала от небето.

— Дивите гъски я изпуснаха — каза малкият Мац.

Гъсарката Оса дълго стоя замислена. Най-сетне каза бавно и някак унесено:

— Не си ли спомняш, Мац, че когато минавахме край Йоведския манастир, разказваха за някакво джудже, което видели в един чифлик? Ами момичето във Витщьовле, дето разправяше как едно джудже с дървени обуща отлетяло на гърба на един гъсок? А когато стигнахме у дома, Мац, не видяхме ли едно джудже, също така облечено, което се качи на бял гъсок и си замина? Може би то е летяло сега горе с гъсока и си е изпуснало обувката.

— Да, сигурно е така — съгласи се малкият Мац.

Те почнаха да обръщат насам-натам обувката и да я разглеждат, защото обувки на джуджета не се намират всеки ден по пътищата.

— Чакай, чакай, Мац! — провикна се изведнъж гъсарката Оса. — Тук отстрана пише нещо.

— Вярно. Но буквите са много дребни.

— Дай на мен! Да, тука пише… пише: Нилс Холгерсон от 3. Веменхьог.

— Това е най-чудното нешо, което съм чул през живота си! — каза малкият Мац.