Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (23)

Неделя, 24 април

На другия ден дивите гъски продължиха на север, през Сьодерманланд. Момчето разглеждаше страната и си мислеше, че тя съвсем не прилича на местата, които беше виждало досега. Нямаше големи равнини като в Сконе и Остерйотланд, нито големи гори като в Смоланд, а представляваше една пъстра смесица. „Взели са едно голямо езеро, една голяма река, една голяма гора и една голяма планина, насекли са ги на парчета, разбъркали са ги и са ги пръснали по земята без всякакъв ред“ — мислеше си момчето, защото виждаше само малки долинки, малки езера, малки хълмове и малки горички. Нищо не можеше да се разпростре както трябва. Щом една равнина почваше да расте, някой хълм й препречваше пътя, а ако той искаше да порасте в планина, почваше пак равнината. Щом някое езерце се разширяваше толкова, че да заприлича на истинско езеро, то се стесняваше в река, но и реката не можеше да се простре надълго, защото се разливаше в езерце. Дивите гъски летяха, толкова близо до брега, че момчето виждаше морето, което също не можеше да разгърне безкрайната си шир, а се разпокъсваше от множество острови и пак започваше, преди островите да са станали големи. Гледката непрекъснато се менеше. Иглолистните гори се сменяха с широколистни, нивите — с блата, чифлиците — със селски къщурки.

По нивите не се виждаха работници, но пътищата и пътечките бяха много оживени. От малките къщички по склоновете на Колморден излизаха хора с черни дрехи, с книги и носни кърпи в ръка. „Днес е неделя и те отиват на черква“ — мислеше си момчето, като ги гледаше. Подминаха няколко сватби, а на едно място забелязаха погребение, което бавно се движеше по пътя. Виждаха се големи господарски каляски и малки селски двуколки, по езерата плуваха лодки и всички отиваха към черквата.

Минаха над черквата в Бьорквик, после над черквите в Бетна, Балкста и Вадсбру, а след това в Шьолдинге и Флуда. Навсякъде звъняха камбани. Въздухът бе изпълнен с чудни звуци. Той като че ли целият се беше превърнал в тонове и звън.

— Едно е сигурно — каза момчето, — накъдето и да се обърна в тази страна, ще ме посрещне камбанен звън.

При тази мисъл го обхвана някакво особено спокойствие. Макар че живееше в друг свят, то нямаше да се загуби, докато черковните камбани можеха да го повикат обратно с чудния си звън.

Бяха навлезли доста навътре в Сьормланд, когато момчето съгледа една черна точка, която се движеше по земята под тях. Отначало то я взе за куче и нямаше да се занимава повече с нея, ако тя не се мъчеше да следва посоката на дивите гъски. Тя тичаше през ливади и гори, прескачаше ровове и стени и нищо не я спираше.

— Смире пак ни е открила — каза момчето, — но скоро ще й избягаме.

След това гъските полетяха с най-голяма бързина и летяха така, докато лисицата изчезна от погледа им. После завиха в голяма дъга на запад и юг, като че ли искаха да се върнат към Остерйотланд. „Сигурно е била Смире, щом Ака завива и тръгва по друг път“ — помисли си момчето.

Надвечер гъските прелетяха над едно старо сьормландско имение с името Стура Юльо. Зад голямата бяла къща започваше парк с широколистни дървета, а пред нея се простираше езерото Стура Юльо с дълбоките си заливи и хълмисти брегове. Имението изглеждаше старинно и гостоприемно и като го гледаше, момчето въздъхна дълбоко. Колко хубаво щеше да бъде, ако след цял ден пътуване можеха да се спрат на такова място вместо в някое блато или на студения лед!

Но за подобно нещо, разбира се, не биваше и да се мисли. Дивите гъски кацнаха малко по на север от имението, на една горска поляна, залята с вода, от която само тук-там се показваха купчинки земя. Това беше най-лошото място за нощуване, където бяха спирали досега. Момчето постоя още малко на гърба на гъсока, като се чудеше какво да прави. После почна да скача от купчинка на купчинка, докато стигна до твърда земя и забърза към имението.

Точно тази вечер няколко души се бяха събрали в една ратайска къща и си приказваха край огнището. Те говореха за проповедта, за полските работи и за времето, а когато разговорът започна да замира, помолиха една стара жена, майката на ратая, да им разкаже някоя история за привидения.

Известно е, че никъде няма толкова имения и никъде не се разправят толкова истории за привидения както в Сьормланд. Жената беше служила на младини в много такива имения и знаеше толкова много странни истории, че би могла да говори чак до сутринта. Тя разказваше така хубаво и убедително, че слушателите й взимаха всичко за чиста истина. Те се гушеха един в друг от страх, когато жената на няколко пъти прекъсна разказа си, за да ги попита не чуват ли някакъв шум.

— Не чувате ли, че някой се промъква тука? — попита тя. Но другите не чуваха нищо.

След като им разказа разни истории за Ериксберг и Вибюхолм, за Юлита и Лангмансьо и за много други места, някой я попита не се ли е случвало нещо чудновато в Стура Юльо.

— Разбира се, и тук не е минало без такива истории — отвърна старата жена.

Всички почнаха да я молят да разкаже какво е ставало в тяхното имение.

Тогава старата жена им разправи, че някога на север от Стура Юльо, на един хълм, обрасъл сега с гора, имало замък, пред който се простирала прекрасна градина. Веднъж един човек, когото наричали господаря Карл и който по онова време управлявал целия Сьормланд, пристигнал в замъка. След като се наял и напил, той излязъл в градината и дълго се любувал на езерото и на красивите му брегове. Както седял там и си мислел че няма по-хубава страна от Сьормланд, някой зад него въздъхнал дълбоко. Той се обърнал и видял един стар работник, наведен над лопатата си.

— Ти ли въздишаш така дълбоко? — попитал господарят Карл. — За какво въздишаш?

— Как да не въздишам, като по цял ден ровя земята — отговорил работникът. Но господарят Карл бил избухлив и не обичал работниците му да се оплакват.

— Нямаш ли за какво друго да се оплачеш? — креснал той. — Аз бих бил доволен, ако можех да копая сьормландската земя цял живот.

— Тогава нека бъде така, както иска ваша милост! — отговорил работникът.

По-късно хората разказвали, че заради това проклятие господарят Карл след смъртта си не намерил спокойствие в гроба, а всяка нощ идвал в Стура Юльо и копаел в градината си. Сега там няма нито замък, нито градина, а само обикновена гора. Но ако минаваш през гората в тъмна нощ, може да ти се случи да видиш градината.

Жената млъкна и погледна към един от тъмните ъгли на стаята.

— Там не помръдна ли нещо? — попита тя.

— Не, майко, разказвай по-нататък! — отговори снахата. — Вчера видях, че плъховете са направили там голяма дупка, но имах толкова работа, че забравих да я запуша. Я кажи, някой виждал ли е тази градина?

— Ще ти кажа — отговори жената. — Собственият ми баща я е видял веднъж. Той минавал през гората една лятна нощ и изведнъж видял край себе си висока ограда, зад която се издигали чудни дървета, така натежали от цвят и плод, че клоните им висели над оградата. Баща ми вървял бавно и се чудел откъде се е взела тази градина. Изведнъж се отворила една врата, показал се градинарят и го попитал не иска ли да разгледа градината му. Той държел лопата и бил препасан с голяма престилка като всички градинари. Баща ми го погледнал в лицето тъкмо когато се готвел да го последва. Изведнъж той познал кичура коса, брадичката и мустаците. Това бил господарят Карл, както го бил виждал на портретите във всички имения, в които…

Тук тя пак прекъсна разказа си. Една главня в огнището изпращя и от нея се посипаха искри и въглени. За миг тъмните ъгли на стаята се осветиха и старата жена съзря някакво джудже, което седеше до мишата дупка и слушаше разказа. Ала то бързо се скри.

Снахата взе метла и лопата, премете въглените и пак седна.

— Продължавай, майко — подкани тя. Но старата жена отказа.

— Стига за тази вечер — рече тя с променен глас.

Другите настояваха, но снаха й видя, че тя е пребледняла и ръцете й треперят.

— Не, мамо, ти си се изморила. Хайде да си легнеш — каза й тя. Малко по-късно момчето вървеше през гората към дивите гъски.

То гризеше морков; беше го намерило пред килера и си мислеше каква разкошна вечеря игла тази вечер, то бе доволно, че можа да прекара няколко часа в топлата стая. „Да можех да си намеря и хубаво местенце за спане!“ — помисли си то.

И тогава му хрумна, че ще е най-добре да си направи легло на големия бор край пътеката. Покатери се на дървото, уплете няколко малки клончета и си направи чудесно легло.

Известно време лежа като си мислеше за онова, което чу в къщата, и главно за господаря Карл, който се разхождал из гората Юльо, но скоро заспа и сигурно щеше да спи до сутринта, ако не го бе събудило скърцането на желязна врата точно под него.

В един миг момчето се събуди, потърка очи и се огледа. Под него се издигаше стена, висока колкото човешки бой, а зад стената се виждаха дървета, огънати от плодове.

Това му се видя много чудно. Когато заспа, нямаше никакви овощни дървета. Но после са припомни цялата вечер и разбра каква е тази градина.

Най-странното беше, че никак не се уплаши. Напротив, обхвана го неудържимо желание да влезе в градината. Горе на бора, където лежеше, беше тъмно и хладно, но в градината беше много светло и плодовете и розите бяха залепи от слънчева светлина. Колко хубаво щеше да бъде да почувствува малко лятна топлина, след като беше скитало толкова дълго време в дъжд и студ!

Изглеждаше, че лесно може да се влезе в градината. На високата стена близо до бора имаше врата и един стар градинар току-що я бе отворил. Сега той стоеше на вратата и се взираше в тъмната гора, като че ли чакаше някого.

Момчето бързо се спусна от дървото. Приближи се до градинаря с шапка в ръка, поклони се и попита може ли да разгледа градината.

— Да, може — отговори градинарят е груб глас. — Влизай!

После затвори желязната врата, заключи я с голям ключ и мушна ключа в пояса си. Момчето стоеше и го гледаше. Той имаше свадливо лице с големи мустаци, малка брадичка и остър нос. Ако не беше синята му градинарска престилка и тежката лопата в ръцете му, момчето би го взело за някой стар воин.

Градинарят тръгна навътре в градината е такива големи крачки, че момчето трябваше да тича, за да не изостане. Пътечката, по която вървяха, беше тясна и момчето случайно нагази в тревата. Градинарят веднага му се скара и то послушно тръгна след него.

На момчето се струваше, че градинарят смята за унижение да показва градината на такова нищожество и затова не смееше нищо да запита, а само потичваше зад него. От време на време градинарят му подхвърляше по някоя дума. Близо до стената имаше гъст плет и като се промъкнаха през него, градинарят му каза, че той се нарича Колморден.

— Да, той е толкова голям, че заслужава името си — отвърна момчето, но градинарят не обърна внимание на думите му.

Щом излязоха от храстите, пред очите му се откри голяма част от градината. Момчето забеляза, че тя е само няколко декара. Откъм юг и запад я пазеше висока стена, а откъм север и изток беше обградена с вода.

Градинарят се спря, за да привърже едно дръвче, и момчето можа да се огледа. То не беше виждало много такива градини, но разбра, че тази е по-различна от всички други. Тя трябва да беше направена по някакъв старинен начин, защото сега никъде не можеше да се види такова огромно количество малки могилки, лехички, плетове, полянки и беседки. Никъде нямаше и такъв лабиринт от езерца и канали, каквито се виждаха наоколо.

Навсякъде растяха величествени дървета и прекрасни цветя, а водата в малките канали беше бистра, тъмнозелена и гладка като огледало. Момчето си помисли, че е попаднало е рая. То плесна ръце и извика:

— Никога не съм виждал такова хубаво нещо! Каква е тази градина?

То извика високо и градинарят отговори с грубия си глас:

— Тази градина се нарича Сьормланд. Как може да не знаеш това? Тя винаги се е смятала за една от най-красивите в кралството.

Момчето се позамисли над този отговор, но имаше толкова много неща за гледане, че скоро го забрави. Цветята и каналите бяха наистина много красиви, но още повече му се харесваха малките беседки и къщички, пръснати из градината. Имаше ги навсякъде, но най-много край езерцата и каналите. Те не приличаха на истински къщи. Бяха малки, строени като че ли за джуджета като него, но бяха невероятно красиви. Имаше всякакви. Едни приличаха на замъци с кули и пристройки, други — на черкви, трети — на мелници и селски къщи.

Толкова бяха хубави, че на момчето се искаше да ги разгледа всичките, ала не смееше да се отдели от градинаря. Скоро стигнаха до една постройка — по-голяма и по-разкошна от другите. Тя беше на три етажа, с фронтон и широки крила. Издигаше се на едно хълмче сред цветни лехи и пътечките, които водеха към нея, пресичаха каналите, прехвърляйки се по малки изящни мостчета.

Досега момчето вървеше мълчаливо след градинаря, но като видя тази постройка, така дълбоко въздъхна, че строгият градинар го чу и се спря.

— Тази постройка, се нарича Ериксберг — каза той. — Можеш да влезеш да я разгледаш, ако искаш, но пази се от жената от Пинторпа!

Момчето не чака втора покана. То се спусна по обградената с цветя алея, премина мостчетата и цветните лехи и се вмъкна през вратата. Всичко сякаш беше пригодено за него. Стъпалата бяха високи колкото трябва и то можеше да отвори всички врати. Никога не беше допускало, че ще види такава красота. Дъбовият под блестеше, гипсовите тавани бяха богато изрисувани. Стените бяха покрити с картини, а позлатените мебели бяха облечени с коприна. В някои стаи имаше цели стени с книги, а в други — шкафове и маси, пълни с всякакви украшения.

Колкото и да бързаше, то не успя да разгледа и половината къща, когато градинарят го извика, а като излезе, той вече си хапеше мустаците от нетърпение.

— Е, какво стана? — попита градинарят. — Видя ли жената от Пинторпа?

Но момчето не беше видяло жива душа и като каза това, лицето на градинаря се разкриви.

— Жената от Пинторпа намери покой, само аз не мога! — каза той и момчето се учуди, че в човешки глас може да звучи толкова отчаяние.

После градинарят пак тръгна с големи крачки, а момчето затича след него, като се мъчеше да види колкото може повече от забележителните неща. Заобиколиха едно езерце, малко по-голямо от другите. Между храстите и цветята се мяркаха дълги бели павильони, прилични на господарски къщи. Градинарят не се спираше и продължаваше да върви напред, като от време на време подхвърляше по някоя дума на момчето.

— Това езерце се нарича Юнгарен. А това е Данбюхолм. Ето ти Хагбюберга. Ето и Ховста. А това тук е Окерьо.

После се приближи с няколко големи крачки до друго езерце, което нарече Бовен. Но тук момчето извика от изненада и той се спря. Момчето беше застанало пред малко мостче, което водеше към един замък на малко островче в езерото.

— Можеш да изтичаш до Вибюхолм и да го разгледаш, ако искаш — предложи той. — Но се пази от Бялата жена!

Момчето не закъсня да се възползува от разрешението. По стените вътре имаше толкова много картини, че замъкът му се стори като голяма книга с картини. Толкова му беше интересно, че му се искаше да прекара тук цялата нощ. Но скоро чу, че градинарят пак го вика.

— Ела! Ела де! — викаше той. — Аз си имам и друга работа, не мога да вися тук да те чакам, проклето хлапе.

Когато момчето изтича през моста, той му извика:

— Какво стана? Видя ли Бялата жена?

Момчето му каза, че не е видяло никого. Тогава старият градинар удари лопатата в един камък с такава сила, че камъкът се разцепи на две, и каза с глас, в който трептеше дълбоко отчаяние:

— И Бялата жена от Вибюхолм е намерила покой, само аз не мога!

Досега те бяха обикаляли южната част на градината. Сега градинарят се запъти към западната част. Тя беше уредена другояче. Имаше големи поляни, които се прекъсваха от лехи с ягоди, зелеви градини и храсти френско грозде. И тук имаше къщички, но повечето от тях бяха боядисани червено, приличаха на селски къщи и бяха обградени с хмел и вишневи градини.

Градинарят се спря за момент и каза на момчето:

— Това място се казва Вингокер. После посочи една постройка, много по-проста от другите, която приличаше на ковачница.

— Това е една голяма работилница — рече той. — Нарича се Ескилстюна. Ако искаш, можеш да отидеш да я разгледаш.

Момчето веднага отиде и видя безброй много колела, които свистяха, чукове, които удряха, и совалки, които тракаха. Имаше толкова неща за гледане, че то можеше да прекара тук пялата нощ, ако градинарят не го беше повикал.

После тръгнаха край брега на езерото, към северната част на градината. Пътят криволичеше покрай носове и заливи. Край носовете имаше малки островчета, отделени от сушата с тесни проливи. И островчетата принадлежеха към градината. Те бяха обработени също така грижливо.

Момчето минаваше от едно място на друго, без да се спира, докато стигнаха до една разкошна червена черква. Тя се издигаше гордо на един нос, обградена от отрупани с плод овощни дървета. Градинарят искаше да я отмине, но момчето събра кураж и помоли да влезе да я разгледа.

— Влез, влез — отговори градинарят, — но се пази от епископ Роге! Може би той е все още в Стренгнес.

Момчето изтича в черквата и разгледа старите гробници и хубавия олтар. Много му хареса един рицар с позлатена ризница, който стоеше в една стая до преддверието. И тук имаше толкова неща за гледане, че то би могло да остане цяла нощ, но трябваше да си тръгне, за да не го чака градинарят.

Като излезе вън, видя, че градинарят гледа една кукумявка, която гонеше във въздуха синигер. Старият градинар подсвирна на синигера. Той дойде и доверчиво кацна на рамото му. Кукумявката, увлечена в лова, се спусна към него, но градинарят я прогони с лопатата. „Той не е толкова страшен, колкото изглежда“ — помисли си момчето, като видя колко нежно закриля горката птичка.

Като съгледа момчето, градинарят се обърна към него и го попита видяло ли е епископ Роге. Когато момчето отговори, че не го е видяло, той каза скръбно:

— И епископ Роге е намерил покой, само аз не мога!

След малко стигнаха до най-забележителната от всичките сгради. Това беше един изграден от тухли замък с три масивни кръгли кули, съединени с дълги постройки.

— Иди го разгледай, ако искаш! — каза градинарят. — Това е Грипсхолм, но трябва да се пазиш да не срещнеш крал Ерик.

Момчето мина през голям портал и излезе в широк триъгълен двор, обграден с ниски постройки. Те не изглеждаха много хубави и момчето не ги и погледна. То само възседна двете дълги оръдия, които стояха в двора, и затича нататък. Премина през още един портал, влезе в друг двор, обграден с красиви постройки, и веднага се вмъкна вътре. Пред него се откриха редица големи старинни зали с дебели греди по таваните и стени, покрити е високи, мрачни картини, на които бяха нарисувани сериозни мъже и жени с чудновати дрехи.

Залите на втория етаж бяла по-светли и по-весели. Тук момчето разбра, че наистина се намира в кралски дворец, защото по стените се виждаха само красиви портрети на крале и кралици. На третия етаж имаше голям таван, заобиколен с много стаи. Те бяха светли, с красиви бели мебели. Имаше и малък театър и почти до него — истински затвор: едно помещение с голи каменни стени и галерия с отвори наоколо и под, изтъркан от тежките стъпки на затворниците.

Толкова неща имаше за гледане, че на момчето се искаше да остане тук много дни. Но градинарят го извика и то не посмя да се бави повече.

— Видя ли крал Ерик? — попита го той, когато то излезе вън. Но момчето не беше видяло никого и градинарят пак каза с още по-дълбоко отчаяние:

— Ето че и крал Ерик е намерил покой, само аз не мога!

После тръгнаха към източната част на градината. Минаха покрай една баня, която градинарят нарече Сьодертелйе, и един стар замък, който нарече Хьорнингсхолм. Тук нямаше много неща за гледане. Беше пълно със скали и пусти островчета, които навътре в езерото ставаха все по-голи и по-тъжни.

Пак завиха на юг и момчето позна плета Колморден и разбра, че се приближават до изхода.

То беше доволно, че можа да види толкова много неща и когато стигнаха до голямата желязна врата, поиска да благодари на градинаря. Но градинарят тръгна към вратата, без да го слуша. После се обърна към него и му подаде лопатата си.

— Слушай — каза му той, — подръж я малко, докато отключа вратата!

Но момчето се боеше, че е създало много грижи и поиска да му спести труда.

— Няма защо да се мъчите да отваряте тази тежка врата заради мен — рече то и се мушна през решетката. За джудже като него това съвсем не беше мъчно.

То имаше най-добри намерения и затова много се учуди, когато градинарят избухна в гняв зад него, започна да тупа с крак в земята и да разтърсва вратата.

— Какво има? Какво има? — попита момчето. — Аз само исках да ви спестя труда. Защо се сърдите?

— Как да не се сърдя! — каза старият градинар. — Ако беше взел лопатата ми, ти щеше да останеш да се грижиш за градината, а аз щях да бъда освободен. А сега кой знае до кога ще трябва да се въртя тук!

Той стоеше и разтърсваше сърдито вратата, а на момчето дожаля за него и то поиска да го утеши.

— Защо се сърдите, господарю Карл от Сьодерманланд? Никой друг не би могъл да се грижи за градината тъй добре като вас!

При тези думи старият градинар млъкна и се успокои и на момчето се стори, че суровите му черти малко се смекчиха. Но то не можа да го види добре, защото в същия миг избледня и изчезна като мъгла. Избледня и изчезна не само той, а и цялата градина с цветята, плодовете и слънчевата светлина. На нейното място остана само дива, бедна гора.