Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (11)

3—6 април

В най-южната част на Йоланд има едно старо кралско имение, наречено Отенбю. То е много голямо, пресича целия остров от единия бряг до другия и е известно с това, че винаги е било убежище на големи стада животни. През седемнадесети век, когато кралете ходели в Йоланд на лов, цялото имение представлявало голям парк, пълен с елени. Един век по-късно тук бил създаден конезавод, в който се отглеждали коне от благородна раса, също и овчарник с много стотици овце. В наши дни в Отенбю няма нито чистокръвни коне, нито овце. Тяхното място са заели големи стада жребци, предназначени за кавалерийските полкове.

В цялата страна едва ли има по-добро убежище за животните от това имение. Край източния бряг се намира старото пасбище, дълго два километра и половина, най-голямото пасбище в Йоланд, дето животните могат свободно да пасат, да играят и да тичат. Там е и прочутата гора Отенбю със столетните дъбове, конто пазят сянка от слънцето и завет от силните йоландски ветрове. Не бива да се забравя и дългата стена на Отенбю, която върви от единия бряг до другия и отделя имението от останалата част на острова, та животните знаят докъде се простира то и внимават да не отидат из други места, дето няма да са така добре запазени.

Но в Отенбю се чувствуват на спокойствие не само питомните животни. Дивите също като че ли знаят, че в едно старо кралско имение могат да бъдат в безопасност и диви, и питомни и затова спокойно отиват там. Освен елените от старите стада, зайците, патиците и яребиците, които живеят там, напролет и през късно лято Отенбю е място за почивка на много хиляди прелетни птици. Те кацат главно на блатистия източен бряг под пасбището, за да се нахранят и да почиват.

Когато дивите гъски и Нилс Холгерсон стигнаха най-после в Йоланд, и те като другите птици кацнаха на брега до пасбището. Островът също беше обгърнат в мъгла, както преди това морето. Но момчето все пак успя да забележи с изненада големия брой птици на онази част от крайбрежието, която можеше да се види през мъглата.

Брегът беше нисък и песъчлив, с пръснати по него камъни, локви и купища изхвърлени от морето водорасли. Ако момчето трябваше да избира, то никога не би помислило да спре на това място, но птиците, изглежда, го смятаха за истински рай. На ливадата пасяха патици и сиви гъски, край брега се разхождаха бекаси и други водни птици. Гмурците плуваха във водата и ловяха риба. Ала най-голямо оживление цареше край водораслите. Там птиците се бяха струпали една до друга и кълвяха личинки, каквито сигурно имаше в изобилие, защото никой не се оплакваше от липса на храна.

Повечето птици бяха слезли само за да си починат и щом водачът на ятото сметнеше, че другарите му са се подкрепили достатъчно, казваше:

Ако сте свършили, да тръгваме.

— Не, чакай, чакай! Съвсем не сме се нахранили още — отвръщаха птиците.

— Да не мисиите, че ще ви оставя да се натъпчите така, че да не можете после да се помръднете? — казваше водачът, плесваше криле и тръгваше. Но той неведнъж трябваше да се връща, защото другите не го последваха.

При най-отдалечения куп водорасли имаше ято лебеди. Те не се унижаваха да излязат на брега при другите птици, а си почиваха в морето и се полюляваха върху вълните. От време на време забиваха глава във водата и си взимаха нещо за ядене от дъното. Щом намереха нещо много вкусно, те надаваха силни викове, които напомняха звук на тръба.

Като разбра, че наблизо има лебеди, момчето забърза към водораслите. Никога досега то не беше виждало отблизо див лебед. Провървя му, можа да се промъкне съвсем близо до тях.

Но не само момчето беше чуло лебедите. Край водораслите плуваха дивите гъски, патици, сиви гъски и гмурци, които скоро се наредиха в кръг около ятото лебеди и ги загледаха с любопитствр. Лебедите разперааха пера, вдигаха крилете си като платна и проточваха високо шии. От време на време някой от тях отиваше при някоя гъска или гмурец, за да им каже няколко думи. А птиците, на които бяха направили тази чест, като че ли не смееха да вдигнат човка, за да отговорят.

Имаше едно гмурче, един малък шегобиец, който не можеше да понася това важничене. То се гмурна бързо под водата и изчезна. Миг след това един от лебедите изкрещя и отплува настрана толкова бързо, че водата се разпени. После отново застана неподвижно, придавайки си важност. Скоро след това по същия начин изкрещя друг, след него — трети.

Гмурчето не можеше да издържи повече под водата и се показа на повърхността, малко, черно и зло. Лебедите се спуснаха към него, но като го видяха колко е нищожно, се върнаха назад, сякаш се смятаха твърде благородни, за да се разправят с него. Тогава то отново се гмурна и почна да ги хапе по краката. Сигурно много ги болеше, но по-лошо беше това, че не можеше повече да се надуват. Те бързо туриха край на тази подигравка с тях. Зашибаха шумно въздуха с криле, известно време като че ли подскачаха по водата и най-сетне се засилиха и полетяха.

Когато лебедите изчезнаха, на другите им домъчня за тях и онези, които по-рано се забавляваха с лудориите на гмурчето, почнаха да му се карат за нахалството му.

Момчето се насочи към вътрешността на острова, но се спря да погледа как си играят бекасите. Те приличаха на съвсем малки жеравчета, имаха също като тях тесни тела, високи крака, дълги шии, ай движенията им бяха леки, плавни, само че те не бяха сиви, а кафяви. Стояха в дълга редица на брега, заливан от вълните. Когато приближаваше някоя вълна, цялата редица отскачаше назад, Щом вълната почнеше да се оттегля, те тръгваха след нея. И това продължаваше с часове.

Най-красиви от всички птици бяха кадифените патици. Те са роднини на обикновените патици, защото имат същото тежко, тромаво тяло, широка човка и ципи между пръстите, но са много по-разкошно облечени. Перата им са бели, на шията имат широка жълта ивица, крилете им блестят, обагрени зелено и червено, като краищата им са черни, а главата е зелена и лъскава като коприна.

Щом някоя от тях се покажеше на брега, другите птици казваха:

— Вижте я тази! Знае да се гизди.

— Ако не бяха толкова красиви, нямаше защо да си копаят гнезда в земята, а щяха да си лежат на открито като другите — обади се една кафява дива патица.

— Колкото и да се мъчат да станат красиви, с такъв нос никога няма да успеят — забеляза един сив гъсок и това наистина беше вярно. Кадифените патици имат в основата на човката си голяма гърбица, която ги загрозява.

Край брега плуваха чайки и морски лястовички, които ловяха риба.

— Каква риба ловите? — попита една дива гъска.

— Бодлоперка. Йоландска бодлоперка. Най-хубавата бодлоперка на света — отговори една чайка.

— Не искаш ли да я опиташ? — И тя полетя към гъската с рибка в устата.

— Пфу! Да не мислиш, че ще ям такова гадно нещо? — отвърна дивата гъска.

Сутринта беше все така мъгливо. Дивите гъски отидоха да пасат, а момчето тръгна към брега да събира миди. Като си помисли, че на другия ден може би ще бъдат на такова място, където няма да има храна, то реши да си направи торбичка и да я напълни с миди. Намери на пасбището суха жилава трева и започна да си плете от нея торбичка. Това му отне доста време, но когато свърши, беше много доволно от работата си.

Към обяд дивите гъски дотичаха разтревожени и го попитаха дали не е виждало белия гъсок.

— Не, не е идвал при мен — отвърна момчето.

— Той доскоро беше с нас, но сега не знаем къде е — каза Ака.

Момчето скочи уплашено и почна да разпитва дали не са се мяркали наблизо лисица, орел или човек. Но никой не беше забелязал нещо подозрително. Гъсокът просто се бе изгубил в мъглата.

Но каквото и да се бе случило, за момчето то беше еднакво лошо. Ето защо то веднага тръгна да го търси. Мъглата го закриляше — можеше да тича навсякъде, без да бъде забелязано, но тя му пречеше и да вижда. То тръгна на юг по брега и стигна чак до фара и оръдието на най-южния край на острова. Навсякъде гъмжеше от птици, но гъсока го нямаше. Осмели се дори да отиде в чифлика Отенбю, претърси и грамадните стари дъбове в гората, но от него нямаше ни следа.

Дълго време момчето търси гъсока, но когато почна да се мръква, то трябваше вече да се върне на източния бряг, Едва влачеше крака и се чувствуваше много нещастно. Чудеше се какво ще стане с него, ако не намери гъсока. Нямаше на света друго същество, от което то да се нуждаеше повече.

Но ето, както вървеше през пасбището, срещу него в мъглата се зададе нещо голямо и бяло. Я гледай, та това бе гъсокът! Той беше жив и здрав и много доволен, че най-сетне бе успял да намери своите. Мъглата така го объркала, каза той, че цял ден обикалял из голямото пасбище. Момчето го прегърна радостно и го помоли да внимава и да не се отделя от другите. И той обеща, че никога вече няма да прави така. Никога!

— Ала когато на другата сутрин момчето отново отиде на брега да събира миди, гъските пак дотичаха и го попитаха не е ли виждало гъсока.

Не, не го беше виждало. Ето, значи, гъсокът пак се бе изгубил! Сигурно се е заблудил в мъглата като вчера.

Изплашено, момчето тръгна пак да го търси. Намери едно място, дето стената на Отенбю беше много срутена, та можа да се прекачи през нея. После почна да обикаля крайбрежието с пръснатите по него ниви, ливади и чифлици. Обиколи и високото плато в средата на острова, дето имаше само вятърни мелници, а растителността беше толкова бедна, че белият варовик прозираше през нея.

Но от гъсока нямаше нито следа! Вече се бе мръкнало и момчето трябваше да си тръгне към брега. Сега то бе убедено, че наистина вече завинаги е загубило другаря си. Това толкова го отчая, че не знаеше какво да предприеме.

И ето то вече се беше прехвърлило обратно през стената, когато близо до него се търколи камък. Озърна се и му се стори, че по куп струпани камъни край стената нещо се движи. Промъкна се по-близо и видя белия гъсок, който с мъка се катереше по камъните със снопче трева в човката си. Гъсокът не го видя, а и момчето не му се обади. Искаше най-напред да разбере защо той изчезва така вече втори път. Скоро то откри причината. Върху отрупаните камъни лежеше млада сива гъска, която всеки път, щом се покажеше гъсокът, надаваше радостен вик. Момчето се приближи още повече, за да чуе разговора им, и научи, че сивата гъска си е наранила едното крило и не може да хвърчи, а ятото й е отлетяло и тя е останала сама. Почти умирала от глад, когато вчера гъсокът чул виковете й и я намерил. Оттогава той непрекъснато й носел храна. Двете птици се надяваха, че тя ще оздравее, преди гъсокът да напусне острова, но засега тя все още не можеше нито да лети, нито да ходи. Това много я тревожеше, макар той да я успокояваше, че те още дълго време ще останат на острова. Най-после, той й пожела лека нощ и обеща да дойде пак на другия ден.

Момчето остави гъсока да си отиде и щом той изчезна, то се покатери по камъните. Много го беше яд, че го мамеха по тоя начин и искаше да обясни на тая сива гъска, че гъсокът е негово лично притежание. Той трябваше да го отведе до Лапландня и не можеше и дума да става да остане тук заради нея. Но като видя младата гъска отблизо, разбра защо гъсокът й бе носил два дни наред храна и не бе споменал нито дума за това. Тя имаше чудно хубава главичка и нежни, молещи очи, а перушината й беше мека като коприна.

Като видя момчето, тя се опита да побегне, ала повреденото й ляво крило се влачеше по земята и й пречеше при всяко движение.

— Не се плаши от мен — рече момчето, което вече бе забравило, че искаше да изглежда сърдито. — Аз съм Палечко, придружавам гъсока Мортен — додаде то. И млъкна, понеже не знаеше какво повече да каже.

Понякога у животните има нещо, което ни кара да се питаме що за същества са те. Човек си задава въпроса дали не са омагьосани хора. Така беше и сега. Щом Палечко каза кой е, тя грациозно наведе глава и заговори с толкова благозвучен глас, че момчето просто не можеше да повярва, че една гъска може да говори така.

— Много се радвам, че си дошъл да ми помогнеш — рече тя. — Белият гъсок ми каза, че няма по-умен и по-добър от тебе.

Тя каза това с такова достойнство, че момчето съвсем се смути. „Това не може да бъде птица — помисли си то. — Сигурно е омагьосана принцеса.“

Момчето изпита неудържимо желание да й помогне. То пъхна малките си ръчички под перата и почна да пипа крилото й. Костта не беше счупена, само се бе измъкнала от ставата. С пръстчето си то съвсем безпогрешно напипваше болното място.

— Дръж се! — извика то, хвана здраво костта и я намести. Такова нещо му се случваше за пръв път, но то го извърши бързо и сполучливо. Въпреки това горката гъска сигурно беше почувствувала много силна болка, защото нададе пронизителен вик и падна безчувствена на камъните.

Момчето ужасно се изплаши. Имаше искрено желание да й помогне, а ето че сега тя беше мъртва. То скочи от купа камъни и хукна да бяга. Изпитваше такова чувство, сякаш бе убило човек.

На другата сутрин мъглата се беше вдигнала, времето беше ясно и Ака каза, че ще продължат пътуването. Всички бяха съгласни, само белият гъсок мърмореше. Момчето разбираше, че той не иска да се раздели със сивата гъска. Но Ака не му обърна внимание и почна да се готви за път.

Момчето скочи на гърба на гъсока, който бавно и неохотно последва ятото. То истински се радваше, че напускат острова. Съвестта го гризеше, а не искаше да каже на гъсока какво беше станало, когато се опита да излекува сивата гъска. „Най-добре ще е — мислеше си то, — Мортен никога да не научи това.“ И в същото време се чудеше как така белият гъсок се реши да изостави сивата гъска.

Изведнъж гъсокът изви и полетя назад. Тревогата му за младата гъска бе надвила. Да става каквото ще с пътуването за Лапландия! Той не можеше да върви с другите, като знаеше, че тя лежи болна и изоставена и ще умре от глад.

С няколко удара на крилете той стигна до отрупаните камъни. Но младата сива гъска не бе вече там.

— Дюнфин! Дюнфин! Къде си? — повика я гъсокът.

„Лисицата е дошла и я е отмъкнала“ — помисли си момчето. И в същия миг се чу благозвучния глас:

— Тук съм, тук съм! Направих си само сутрешната баня.

И от водата изскочи бодра и здрава малката сива гъска. Тя разказа как Палечко й наместил крилото и че сега се чувствала добре и била готова да тръгне на път.

Водните капки искряха като перли по лъскавите й копринени пера и Палечко пак си помисли, че тя наистина е омагьосана принцеса.