Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nils Holgerssons underbara resa genom Sverige, –1907 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2008)

Издание:

Селма Лагерльоф. Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

 

Редактор Атанас Звездинов

Художник Бертил Любек

Художествено оформление Георги Дойчинов

Художествен редактор Иван Стоилов

Технически редактор КатяБижева

Коректор Галина Луцова.

II издание. ЛГ IV. Година 1976. Дадена за набор на 15.IV.1976 година. Подписана за печат на 12.VIII. 1976 година. Излязла от печат на ЗО.Х.1976 година. Поръчка № 134. Формат 1/16 70/100. Печатни коли 27. Издателски коли 34,99. Цена на книжното тяло 1,58 лева. Цена 1,63 лева

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

ДПП „Балкан“ — София, 1976

 

 

Svenska bokfoerlaget. Albert Bonnier. Stockholm. 1947

История

  1. — Добавяне

XLIII
Вестерботен и Лапландия

Петте съобщения

Когато беше още в Скансен, един ден момчето седеше под стълбата на Болнеската къща и слушаше как Клемент Ларсон и лапландецът разговарят за Норланд. И двамата бяха съгласни, че това е най-хубавата част на Швеция, но Клемент Ларсон харесваше повече областта на юг от Онгерманела, докато лапландецът твърдеше, че на север от тази река страната е по-хубава.

При разговора стана ясно, че Клемент никога не е ходил по насевер от Херньосанд. Тогава лапландецът му се присмя, че говори с такава увереност за места, които не е виждал.

— Трябва да ти разкажа една приказка, Клемент за да разбереш как изглеждат Вестерботен и Лапландия в голямата Самеланд, където ти не си ходил — каза той.

— Никой не може да каже за мен, че съм отказал да чуя някоя приказка, както пък за теб — че си отказал някога чашка кафе — отвърна Клемент.

И лапландецът започна:

— Едно време, Клемент, птиците, които живеели в Швеция на юг от голямата Самеланд, решили, че км е станало тясно и трябва да се преселят на север.

Събрали се на съвет. По-младите, нетърпеливи, искали веднага да тръгнат, но по-старите и по-умните решили първо да изпратят съгледвачи, които да разучат чуждата земя.

— Нека всяко от големите птичи племена изпрати по един съгледвач — рекли те, — за да разберем всички има ли храна, хубави места за живеене и добри скривалища!

Петте птичи племена веднага изпратили пет умни птици. Горските птици си избрали глухар, птиците от равнината — чучулига, морските птици — чайка, езерните птици — гмурец, а планинските — снежно врабче.

Преди да тръгнат, глухарът, който бил най-голям и най-внушителен, рекъл:

— Пред нас лежат големи пространства. Ако пътуваме заедно, ще мине много време, докато опознаем цялата страна. Но ако всеки се заеме само с една част, работата ще се свърши за няколко дни.

Другите четирма съгледвачи намерили предложението разумно и се съгласили с него. Споразумели се така: глухарът да обиколи средната част на страната, чучулигата — източната, а чайката — крайбрежието. Гмурецът трябвало да прелети страната на запад от средната част, а снежното врабче да разгледа най-западната част, покрай границата.

И те отлетели на север. А когато се върнали, всеки разказал пред събраните птици какво е видял.

Чайката, която летяла край морето, заговорила първа.

— Страната на север е добра — казала тя. — Цялата се състои от дълга ивица крайбрежни островчета. Прорязана е от заливи, пълни с риба, и има гористи носове. Повечето от тях не са населени и морските птици ще намерят чудесни места за гнезда. Хората се занимават с малко риболов и корабоплаване в заливите, но не дотолкова, че да ни пречат. Ако морските птици искат да последват съвета ми, нека веднага тръгнат на север.

След чайката заговорила чучулигата, която изследвала съседната ивица земя.

— Не мога да разбера откъде чайката измисли тези острови и носове — казала тя. — Аз летях само над огромни поля и прекрасни цъфнали ливади. Никога не съм виждала страна, прорязана от толкова много големи реки. Цяло удоволствие е да им се любуваш как спокойно текат през равнината широки и величествени. По бреговете се редят чифлици, толкова нагъсто, като къщи в улица, и при устията им има градове, но иначе страната е пуста. Ако птиците от равнината послушат съвета ми, веднага трябва да се преселят на север.

След чучулигата дошъл глухарът, който прелетял средната част на страната.

— Не мога да разбера нито чучулигата с нейните ливади, нито чайката с нейните острови — казал той. — През цялото пътуване не видях нищо друго освен борови и елови гори. Има и доста тресавища, и буйни реки, но това, което не е тресавище или река, е тъмна иглолистна гора. Не видях нито ниви, нито човешки жилища. Ако горските птици искат да последват съвета ми, веднага трябва да се преселят на север. След глухара дошъл гмурецът, който изследвал съседната ивица. — Не разбирам какви са тия гори, за които разправя глухарът, и се чудя къде са били очите на чучулигата и на чайката — казал той. — Та там почти няма земя! Всичко е само големи езера. Между красивите брегове блестят тъмносини планински езера, които се изливат в гръмливи водопади. Край някои езера видях големи села и черкви, но повечето са пусти и спокойни. Ако езерните птици искат да последват съвета ми, веднага трябва да се заселят на север.

Последно заговорило снежното врабче, което летяло край границата.

— Не разбирам за какви езера говори гмурецът, нито пък каква страна са видели глухарът, чучулигата и чайката — казало то. — На север има само огромни планини. Не видях никакви равнини, никакви гори, а само планина след планина, връх след връх. Видях ледници, снегове и планински потоци с бяла като мляко вода. Пред погледа ми не се мярнаха никакви ниви и ливади, а само места, обрасли с върбалак, ниски брези и еленов мъх. Там няма селяни, няма домашни животни, няма чифлици, а само лапландци, елени и лапландски колиби. Ако планинските птици искат да чуят съвета ми, трябва веднага да се преселят на север.

След като направили съобщенията си, съгледвачите почнали да се карат, да се обвиняват в лъжа и били готови да се сбият, за да докажат, че са говорили истината. Но старите умни птици, които ги били изпратили, изслушали радостно разказите им и успокоили войнствено настроените пратеници.

— Няма защо да се карате — казали те. — От думите ви ние разбираме, че на север има и планински местности, и езера, и големи гори, и широка равнина, и много островчета. Това е повече, отколкото сме очаквали. Много от големите кралства не могат да се похвалят с толкова неща.

Пътуващата страна
Събота, 18 юни

Сега момчето си спомни разказа на лапландеца, защото пътуваше над страната, за която той беше разказвал. Орелът му бе казал, че равното крайбрежие под тях е Вестерботен, а синкавите планини далеч на запад са вече в Лапландия.

След преживения ужас през време на горския пожар сега то се чувствуваше щастливо, че седи спокойно на гърба на Горго. Но и пътуването беше прекрасно. Рано сутринта духаше силен северен вятър, но сега той се бе обърнал в попътен и не се чувствуваше никакво въздушно течение. При това спокойно пътуване на момчето понякога му се струваше, че стоят на едно място във въздуха. Орелът размахваше криле, но като че ли не напредваха. Затова пък всичко под тях се движеше. Земята и всичко върху нея бавно се местеше на юг. Горите, къщите, нивите, чифлиците, реките, градовете, островчетата, дъскорезниците — всичко пътуваше. Момчето се питаше къде ли отиват. Дали се бяха изморили от далечния север и сега се местеха на юг?

Между всичко онова, което се движеше и пътуваше на юг, само едно нещо стоеше неподвижно. Това беше един влак. Той бе спрял точно под тях и също като Горго не можеше да мръдне от мястото си. Локомотивът бълваше дим и искри, тракането на колелата се чуваше чак до момчето, но влакът не се помръдваше! Край него се хлъзгаха кантони, бариери, телеграфни стълбове, а той все стоеше на едно място. Насреща му се зададоха широка река и дълъг мост; те се плъзнаха под влака без никаква мъчнотия. Най-после се зададе железопътна гара. Началникът на гарата стоеше на перона с червено флагче в ръка. Като размаха флагчето, локомотивът изпусна черен облак дим и изсвири страхливо, сякаш се оплакваше, че стои на едно място. Но в същия миг и той се раздвижи. Както железопътната гара и всичко друго, той също се плъзна на юг. Момчето виждаше как се отвориха вратите на вагоните и пътниците почнаха да слизат, като същевременно продължаваха да вървят на юг. Тогава то откъсна поглед от земята и се загледа напред. Беше му се завил свят да гледа този чудноват влак.

Момчето погледа известно време едно малко бяло облаче, но скоро му стана скучно и пак загледа надолу. Пак му се стори, че то и орелът стоят на едно място, а всичко друго върви на юг. Тъй: като нямаше с какво друго да се развлича, то се отдаде на своите мисли и почна да си представя, че далата Вестерботен се движи на юг. Какво ли би било, ако тази нива, която сега се плъзгаше под тях и по която не се виждаше още нито едно зелено стръкче, стигне чак в Сконе, където ръжта по това време е вече изкласила!

Тук боровите гори се бяха променили. Те бяха редки, клоните — къси, иглиците — почти черни, върховете на много дървета бяха голи и те имаха болезнен вид. Земята беше, покрита е изпопадали борове, за които никой не се интересуваше. Какво ли би било, ако една такава гора стигне до Колморден! Колко сиромашка би се почувствувала тя! Или тази градина, която сега минаваше под тях. В нея имаше хубави дървета, но нито едно овошно дърво, липа или кестен, а само калини и брези. Тук имаше и хубави храсти, но аз шипки и люляци, а само диви череши и бъз. Зеленчукови, лехи в нея не бяха още засадени. Какво ли би било, ако една такава градинка стигне до някой господарски парк в Сьормланд! Сигурно ще й се стори, че е същинска пустиня.

Или онази ливада с толкова малки плевни из нея, като че ли половината място е отишло за строеж! Ако отидеше в Остйотската равнина, какви очи щяха да ококорят селяните!

Но ако просторната борова гора, над която сега минаваха, с широки корони на дърветата, пръснати в красиви групи върху прекрасния килим от бял еленов мъх, можеше да отиде при парка на Йоведския манастир, чудния парк щеше да признае, че намерил равен на себе си!

Или ако дървената черква под него с украсените с червени летви стени и изрисуваната камбанария се намереше до някоя от здравите като укрепления готландски черкви! Колко неща можеха да си кажат те!

Но гордостта и честта на тази страна бяха големите тъмни реки с чудните долини и чифлици, е дървения материал, дъскорезниците, градовете и гъмжащите от параходи устия. Ако някоя такава река се покажеше на юг от Далелв, всички реки и потоци щяха да потънат в земята от срам.

Ами ако някоя такава безкрайна и плодородна равнина се мернеше пред очите на бедните смоландски селяни? Те веднага щяха да зарежат жалките си нивички и каменистите ливади и щяха да се заловят да я обработват.

Тази страна имаше едно-единствено богатство, което други нямаха — светлината. Жеравите край блатата спяха. Нощта сигурно отдавна бе настъпила, но беше още съвсем светло. Слънцето не вървеше на юг като всичко останало. То беше отишло толкова на север, че сега светеше право в лицето на момчето и тази нощ като че ли нямаше намерение да се скрива зад хоризонта. Какво ли би било, ако това слънце светеше над Западен Веменхьог! Селянинът Холгер Нилсон и жена му щяха да бъдат във възторг, ако работният ден имаше двадесет и четири часа!

Сънят
Неделя, 19 юни

Момчето се събуди, вдигна глава и се огледа. Чудно нещо! То за пръв път виждаше мястото, където бе спало. Не, никога не беше виждало нито тази долина, нито планините, които я обкръжаваха. Не беше виждало кръглото езеро сред долината, нито хилавите, изкривени брези над него.

А къде беше орелът? Никъде не се виждаше. Горго сигурно го е изоставил. Ето ти сега ново приключение!

Момчето пак легна, затвори очи и се помъчи да си спомни кога е заспало.

Докато летяха над Вестерботен, струваше му се, че стоят на едно място, а земята под тях се движи на юг. После орелът зави към северозапад, вятърът задуха отстрана, въздушното течение започна да се чувствува и изведнъж земята долу спря и то разбра, че орелът бързо лети напред.

— Навлизаме в Лапландия — каза Горго и момчето се надвеси, за да разгледа страната, за която толкова много бе слушало.

Но то много се разочарова, защото видя огромни гори и широки торфени блата. Това еднообразие го приспиваше и то едва не падна. Като каза на орела, че не може повече да седи на гърба му и трябва да поспи малко, Горго веднага се спусна на земята. Момчето се просна на мъха; но скоро след това Горго пак го хвана с ноктите си и отново се издигна с него.

— Спи, Палечко! — каза той. — На мен слънцето ми пречи да еня и аз ще продължа пътуването.

Макар че му беше неудобно в това положение, момчето все пак скоро заспа и му се присъни чуден сън. Вървеше по широк път и бързаше толкова, колкото позволяваха малките му крачка. Не беше само, отвсякъде бързаха и други пътници. Точно до него крачеше стрък ръж с тежки класове на върха, цъфнал синчец и жълта тинтява; пред него лъхтяха ябълкови дървета, натежали от плодове, следвани от боб с узрели шушулки и цели малинови храсти. Големи широколистни дървета, букове, дъбове и липи пристъпяха тежко по пътя, шумяха гордо е короните си и не се отбиваха пред никого. Между краката му се мотаеха дребни растения: ягоди, анемони, жълтурчета и незабравки. Отначало то си помисли, че са тръгнали само растенията, но скоро забеляза и животни, и хора. Около растенията бръмчаха насекоми, в канавките край пътя се плъзгаха риби, в клоните на дърветата пееха птици, надпреварваха се домашни и диви животни, а между тях вървяха хора, някои с лопати и коси, други с брадви, трети е пушки и рибарски мрежи.

Шествието вървеше бодро и весело и момчето никак не се учуди на това, като видя кой ги води. Водеше ги самото слънце. То се търкаляше по пътя като голяма блестяща глава с коси от многоцветни лъчи и лице, светнало от бодрост и доброта.

— Напред! — викаше то непрекъснато. — Няма защо да се боите, щом аз съм с вас. Напред! Напред!

— Къде ли ни е повело слънцето? — запита се момчето. Ръженият клас, който вървеше до него, го чу и веднага отговори:

— Води ни в Ланландия, за да се борим с великия мраз. Момчето скоро забеляза, че много от пътниците се разколебават.

почват да вървят по-бавно и най-после спират. Големият бук се спря, сърните и житото изостанаха край пътя, а така също и малините, големите жълти димитровчета, кестените и сивите патици.

Момчето се огледа, за да разбере защо изостават. Тогава видя, че не са вече в Южна Швеция, а далеч в Свеаланд.

Тук дъбът почна да се колебае. Спираше за малко, правеше няколко несигурни крачки напред и най-сетне съвсем спря.

— Защо дъбът изостана? — попита момчето.

— Страх го е от великия мраз — отвърна една млада, светла бреза, която вървеше напред толкова весело и пъргаво, че просто бе удоволствие да я гледаш.

Но макар че мнозина изостанаха, тълпата все още беше голяма. И слънцето все още вървеше напред, смееше се и викаше:

— Напред! Напред! Няма защо да се боите, щом аз съм с вае. Шествието бързо напредваше. Скоро то стигна в Норланд и сега виковете и молбите на слънцето не помагаха. Ябълката спря, черешата спря. Спря и овесът. Момчето се обърна към изостаналите.

— Защо не идвате с нас? Защо изменяте на слънцето? — попита то.

— Не смеем. Боим се от великия мраз, който живее в Ланландия — отговориха те.

Момчето скоро разбра, че са стигнали в Ланландия. Тълпата, която вървеше напред, съвсем оредя. Ръжта и ечемикът, ягодите, боровинките, грахът и френското грозде бяха дошли чак дотук. Еленът и кравата крачеха един до друг, но сега всички спряха. Хората повървяха още малко, но и те почнаха да изостават. Слънцето щеше да остане съвсем само, ако не бяха дошли нови пътници. Към шествието се присъединяваха ракитаци и ниски храсти, лапландци и северни елени, планински кукумявки, сини лисици и бели яребици.

Изведнъж момчето чу, че срещу тях идва някой. Това бяха маса реки и потоци, които се спускаха в бързеи и водопади.

— Защо са се разбързали така? — попита то.

— Бягат от великия мраз, който живее в планините — отговори му една бяла яребица.

Изведнъж пред тях се изпречи висока мрачна и назъбена стена. Като видяха стената, всички се дръпнаха назад, но слънцето веднага обърна лицето си към нея и я заля със светлина. Тогава се оказа, че това не е стена, а прекрасни планини, които се издигаха една от друга по-високо. Върховете порозовяха под слънчевата светлина, а склоновете изглеждаха светлосини със златни ивици.

— Напред! Напред! Няма опасност, щом аз съм е вас — извика слънцето и тръгна по стръмните склонове на планината.

Но тук го изоставиха храбрата млада бреза, крепкият бор и упоритата ела. Изоставиха го северният елен, лапландецът и ракитакът. Най-после, когато стигна на върха, зад него беше само малкият Нилс Холгерсон.

Слънцето потъна в една пропаст, стените на която бяха покрити с лед. Нилс Холгерсон поиска да го последва и там, но се спря на ръба, защото видя в нея нещо ужасно. На дъното й седеше един стар дух с тяло от лед, коси от ледени висулки и мантия от сняг. Пред него лежеха няколко черни вълка, които скочиха и се озъбиха, когато слънцето се показа. От устата на единия вълк почна да излиза лют студ, от устата на другия хаплив северен вятър, а от устата на третия черен мрак. „Това трябва да е великият мраз със свитата си“ — помисли си момчето. То разбра, че най-разумно би било да избяга, но го обхвана такова любопитство да види срещата между слънцето и духа, че все пак остана.

Духът не се помръдваше, само беше обърнал страшното си ледено лице към слънцето и го гледаше. Слънцето също стоеше неподвижно, като се усмихваше и светеше. Така мина известно време и момчето чу, че духът почва да въздиша и да стене. Снежната му мантия падна, а трите грозни вълка почнаха да ръмжат по-тихо. Но изведнъж слънцето извика:

— Моето време свърши! — И се измъкна назад от пропастта. Тогава духът развърза трите вълка и северният вятър, студът и мракът изскочиха от пропастта и подгониха слънцето.

— Изпъдете го! Прогонете го! — извика духът. — Прогонете го така, че да не се върне вече! Нека разбере, че Лапландия е моя!

Като чу, че пъдят слънцето от Лапландия, Нилс Холгерсон така се изплаши, че извика и се събуди.

Когато се опомни, той забеляза, че лежи сред голяма планинска долина. Но къде беше Горго и как можеше да разбере къде се намира той самият? Момчето стана и се огледа. Погледът му падна върху някаква странна постройка от борови клони на една издатина в скалите. „Това сигурно е такова орлово гнездо, в каквото Горго…“

То не довърши, смъкна шапчицата си, — размаха я във въздуха и завика „ура“. Едва сега разбра къде го беше довел Горго. Това бе долината, където живееха дивите гъски и над която царуваха орлите. Най-после бе пристигнал! След малко щеше да се срещне с гъсока Мортен, Ака и всички си спътници.

Пристигането

Момчето тръгна бавно напред да търси приятелите си. В долината беше съвсем тихо. Слънцето не се беше показало зад скалите и момчето разбра, че още е много рано и че дивите гъски не са се събудили. То направи няколко крачки и се спря усмихнато, защото видя интересна картина. В една вдлъбнатина спеше дива гъска, а до нея стоеше гъсок. Той също спеше, но виждаше се, че се е настанил толкова близо, за да бди над нея.

Без да ги смущава, момчето продължи по-нататък, като надничаше из ниския ракитак. След малко откри нова двойка. Те не бяха от неговото ято, но то така им се зарадва, че почна да си тананика.

Надникна пак в храстите и най-после видя позната двойка. Беше Нелйе, която мътеше, а до нея стоеше Колме. Това бяха те — невъзможно беше да греши!

Много му се искаше да ги събуди, но се въздържа и продължи напред.

В следния храст намери Вииси и Кууси, а по-нататък — Юкси и Какси. Те също спяха и то отмина по-нататък.

Но ето че под един храст му се мярна нещо бяло и сърцето му почна да подскача от радост. Да, така беше. Там мътеше Дюнфин, а до нея стоеше белият гъсок. Макар и да беше заспал, по израза му се виждаше колко е горд, че пази другарката си далеч в лапландските планини!

Но момчето не го събуди, а продължи да върви напред.

Доста дълго време то не срещна никаква гъска, изведнъж на една малка височиика съгледа нещо, което приличаше на снопче сива трева. Като стигна до височинката, видя, че това беше Ака от Кебнекайзе, която стоеше будка и се озърташе, като че ли пазеше цялата долина.

— Добър ден, майко Ака! — каза момчето. — Добре, че не спиш. Недей събужда още другите, аз искам да поприказвам с тебе.

Старата водачка се спусна към момчето, прегърна го и го разтърси. После почна да го гали с човката си и отново го разтърси, без да казва нищо, защото то я беше помолило да не буди другите гъски. Палечко целуна старата майка Ака по двете страни и почна да й разказва как е попаднал в Скансен и как са го държали в плен.

— Знаеш ли, че лисицата Смире с отхапаното ухо стои в клетката на лисиците в Скансен! — продължи момчето. — И макар че беше толкова лоша към нас, стана ми мъчно за нея. Там имаше и много други лисици, които се чувствуваха добре, но Смире седеше омърлушена и тъгуваше за свободата си. В Скансен аз имах много приятели и веднъж научих от едно лапландско куче, че бил дошъл някакъв човек да купува лисици. Той живеел на някакъв остров далеч в морето. На острова били изтребили всички лисици, но сега плъховете станали толкова много, че те пак искали да завъдят лисици. Щом разбрах това, изтичах при клетката на Смире и й казах: „Смире, утре ще дойдат хора да вземат няколко лисици. Не се крий, а стой напред и се остави да те уловят. Тогава ще получиш отново свобода!“ Тя послуша съвета ми и сега се разхожда свободно на острова. Какво ще кажеш, майко Ака, правилно ли съм постъпил?

— Постъпил си точно така, както аз самата бих постъпила — отвърна водачката.

— Радвам се че си доволна — каза момчето. — Искам да те попитам още нещо. Един ден видях, че докараха и затвориха в клетката на орлите в Скансен Горго онзи орел, който се би с гъсока Мортен. Той изглеждаше толкова нещастен, че аз реших да изпиля стоманената мрежа над клетката и да го освободя. Но после си спомних, че той е опасен хищник, който изтребва птиците. Не знаех правилно ли ще постъпя, ако освободя такъв злодей, и реших, че може би е по добре да го оставя да си стои там. Какво ще кажеш, майко Ака? Добре ли съм направил?

— Не, не си направил добре — отвърна Ака. — За орлите могат да разправят каквото искат, но те са по-горди и по-волни птици от другите животни и не бива да ги държат в плен. Знаеш ли какво ще ти предложа? Щом си починеш, ще отидем: е теб в големия затвор на птиците и ще освободим Горго.

— Тъкмо това очаквах да ми кажеш, майко Ака — каза момчето.

— Някои разправят, че ти вече не обичаш онзи, който си отгледала с такива мъки, защото живеел като другите орли. Сега разбирам, че това не е вярно. Аз ще отида да видя дали не се е събудил гъсокът: Мортен, а ако ти през това време поискаш да благодариш с две думи на онзи, който ме върна при вас, мисля, че можеш да го срещнеш горе на скалата, където веднъж си намерила едно безпомощно орле.