Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (16)

Глиненото гърне

В югозападния край на Смоланд има една местност, която се нарича Сюнербу. Тя е съвсем равна и ако човек я види през зимата, покрита със сняг, веднага си представя, че под снега се крият разорани угари, поникнала ръж и окосени ливади, както е обикновено в равнините. Но когато в началото на април снегът в Сюнербу най-после са стопи, оказва се, че под него е имало само сухи, песъчливи степи, голи скали и тресавища. Наистина тук-там се срещат и ниви, но те са толкова малки, че едва се забелязват. Има и сиви или червеникави селски къщички, но те се гушат в буковите, горички, като че ли ги е страх да се покажат.

На границата между Сюнербу и Халанд има една степ, толкова голяма, че краят й не се вижда. Тя цялата е обрасла само е изтравниче. А и едва ли би могло да се посее нещо друго. Преди всичко би трябвало да се изкорени изтравничето, а то си въобразява че е дърво и се държи като истинско дърво, макар че има само едно малко, криво стъбло, тънки криви клончета и сухи, набръчкани листенца. Разпростира се като цяла гора, вчепква се здраво и не допуска други растения около себе си.

Единственото място, дето изтравничето не е пълновластен господар, е ниският каменист хълм, който се издига сред степта Там растат и хвойна, и елшак, и няколко високи, красиви буки. По окова време, когато Нилс Холгерсон пътуваше с дивите гъски, там имаше и една къщурка с малко обработваема земя, но хората, които някога бяха живели в нея, се бяха изселили по една или друга, причина. Къщурката стоеше празна, а земята — необработена.

Когато са напуснали къщурката си, стопаните зазидали комина, затворили здраво прозорците и заключили вратата. Но те бяха забравили, че стъклото на един прозорец е счупено и дупката е запушена с парцал. След като няколко лета дъждовете бяха мокрили парцала, том се бе свил, изгнил и най-после един гарван, успя да го измъкне.

Хълмът в степта съвсем не беше така пуст, както изглеждате на пръв поглед. Населяваха го голямо ято гарвани, Разбира се, те не живееха там през цялата година. Зиме отлитаха в далечни страни, през есента обикаляха нивите в Йоталанд и кълвяха житни зърна, а лете се пръскаха из чифлиците в Сюнербу и крадяха яйца, ягоди и малки пиленца, но всяка пролет, когато идваше време да свиват гнезда и снасят яйца, се връщаха в степта.

Гарванът, който измъкна парцала от прозореца, носеше името Гарм Бялото перо, но всички му викаха Фумле или Друмле, или дори, Фумле-Друмле, защото беше глупав и непохватен и не го биваше за нищо друго, освен да му се присмиват. Фумле-Друмле беше най-големият и най-силният от всички гарвани, но нямаше никаква полза от това и другите непрекъснато го вземаха на подбив. Не му помагаше и това, че беше от знатен род. По право той би трябвало да бъде водач на цялото ято, защото от древни времена с тази чест беше удостояван най-старият от рода Бялото перо. Но много време преди да се роди Фумле-Друмле, неговият род беше загубил властта, която сега държеше мрачният и див гарван на име Иле Вятъра.

Тази промяна беше станала, защото гарваните от хълма бяха решили да променят изцяло начина си на живеене. Мнозина сигурно смятат, че всички гарвани живеят еднакво, но това съвсем не е така. Има цели ята, който водят почтен живот, тоест хранят се само със семена, нервен, личинки и умрели животни, но има други, които водят просто разбойнически живот: нападат зайчета и малки птици и ограбват всяко гнездо, което съгледат.

Гарваните от рода Бялото перо били строги и въздържани и докато те водели ятото, другите птици не можели да кажат нищо лошо за тях, Но ятото нараснало много, а сиромашията била голяма. Гарваните не издържали на този строг ред, въстанали и дали властта на Иле Вятър, най-големия крадец и разбойник, ако не се смята жена му, Сора, която надминавала и него. Под тяхното водачество ятото заживяло така, че от него почнали да се боят повече, отколкото от ястребите и кукумявките.

Разбира се, Фумле-Друмле нямаше никакво влияние сред ятото. Всички бяха единодушни, че той не прилича на гарваните от рода си и че не го бива за водач. Него изобщо нямаше да го споменават, ако не отриеше все кови и нови глупости. По-умните казваха, че Фумле-Друмле е имал късмет, защото, ако не беше такъв глупак, Иле Вятъра и Кора отделна да са прогонили от ятото този потомък на стария главатарски род.

Сега те бяха много любезни с него и често го взимаха със себе си на лов. Там всички можеха да видят колко по-ловки и по-храбри са те от нето.

Никой от гарваните не знаеше, че Фумле-Друмле беше измъкнал парцала от счупения прозорец. Всички много щяха да се учудят, ако научеха за това. Те не биха повярвали, че Фумле-Друмле ще има смелостта да се приближи до човешко жилище.

А той самият също си мълчеше и имаше основание за това.

Денем, в присъствието на другите, Иле и Кора се отнасяха добре с него, но една късна вечер, когато другите вече спяха по клоните, той бе нападнат от гарвани, които едва не го убиха. Оттогава всяка нощ той напускаше обикновеното си място за спане и се промъкваше в празната къщичка.

Един следобед, след като бяха подредили гнездата см на хълма, направиха чудно откритие. Иле Вятъра, Фумле-Друмле и бяха отишли при големия трап накрай степта. От този трап хората някога бяха копали пясък, но гарваните не можеха да се задоволят с такова просто обяснение. Те все току се вмъкваха в трапа и обръщаха всяка песъчинка, за да разберат защо хората са го изколили. Докато се въртяха там, от едната стена на трапа се свлече голям куп чакъл. Те веднага се спуснаха нататък и за своя най-голяма радост намериха между струпаните камъчета и пясък едно доста голямо глинено гърне с дървена запушалка. Разбира се, те веднага поискаха да видят дали в него има нещо. Опитаха се да пробият дупка или да извадят запушалката, но напразно.

Тъкмо стояха безпомощно и гледаха гърнето, когато изведнъж чуха непознат глас:

— Гарвани, да дойда ли да ви помогна?

Те бързо вдигнаха глави. На края на трапа стоеше една лисица и ги гледаше. И по цвят, и по телосложение това беше най-красивата лисица, която гарваните бяха виждали някога. Единственият й недостатък беше, че едното й ухо бе отхапано.

— Щом ти искаш да ни помогнеш, ние няма да откажем — каза Иле Вятъра и излетя заедно с другите от трапа. Лисицата скочи долу, опита със зъби гърнето и дръпна запушалката, но и тя не можа да я извади.

— Можеш ли да разбереш какво има вътре? — попита Иле Вятъра.

Лисицата почна да търкаля гърнето напред-назад, като слухтеше внимателно.

— Не може да бъде нищо друго освен сребърни пари — каза тя.

Такова нещо гарваните не бяха очаквали.

— Мислиш ли, че е сребро? — попитаха те и очите им едва не изхвръкнаха от алчност, защото, колкото и да е странно, най-много от всичко на света гарваните обичат сребърните пари.

— Слушайте как звънтят! — каза лисицата и пак търкулна гърнето. — Не мога само да проумея как ще ги извадим.

— Не, това е невъзможно — отвърнаха гарваните.

Лисицата стоеше, почесваше се по главата с лявата лапа и мислеше. Може би сега с помощта на гарваните ще успее да пипне онова хлапе, което винаги й се изплъзваше.

— Знам кой може да ви отвори гърнето — рече най-сетне тя.

— Кажи де! Кажи! — развикаха се гарваните и от любопитство наскачаха в трапа.

— Ще ви кажа, ако ми обещаете, че ще изпълните моите условия — отвърна тя.

После им разправи за Палечко и прибави, че ако могат да го доведат в степта, той ще им отвори гърнето. Като награда за този съвет тя искаше да й дадат Палечко, щом той им извади сребърните пари. Гарваните нямаше защо да щадят Палечко и на драго сърце се съгласиха.

Съгласието бе дадено лесно. По-мъчно беше да разберат къде се намират Палечко и дивите гъски.

Иле Вятъра веднага тръгна с петдесет гарвана, като каза, че скоро ще се върне. Но минаваше ден след ден, а от него нямаше никаква вест.

Отвлечен от гарваните
Сряда, 13 април

Дивите гъски станаха в ранни зори, за да могат да се нахранят, преди да тръгнат на път през Остерйотланд. Островчето във фиорда, където прекараха нощта, беше малко ш голо, но водата около него беше пълна с водорасли, с които те можеха да се нахранят. По-лошо беше за момчето, което не намираше нищо за ядене.

Гладно и измръзнало, то се оглеждаше на всички страни и изведнъж забеляза няколко катерички, които си играеха по дърветата на отсрещното полуостровче. Момчето си помисли, че може би им е останало нещичко от зимните запаси и помоли белия гъсок да го пренесе на полуостровчето, за да си изпроси няколко лешника.

Белият гъсок веднага преплува с него оттатък. Ала за съжаление катеричките така се бяха увлекли в играта да се гонят по дърветата, че не го и забелязваха. Те навлизаха все по-навътре и по-навътре в гората и момчето ги следваше. Гъсокът, който го чакаше на брега, скоро го изгуби от погледа си.

Момчето се промъкваше между анемоните, които бяха толкова високи, че стигаха до брадата му. Изведнъж то усети, че някой го хваща отзад и се опитва да го вдигне. Обърна се и видя, че един гарван го е уловил за яката на ризата. Опита да се освободи, но в този миг долетя друг гарван, който го хвана за чорапа и го събори.

Ако Нилс Холгерсон беше извикал веднага за помощ, белият гъсок сигурно щеше да го освободи, но момчето смяташе, че и самичко иде успее да се справи. То махаше и риташе, но гарваните не го пускаха и дори можаха да се издигнат във въздуха с него. При това те летяха така непредпазливо, че главата му се удари в един клон. Ударът беше силен, пред очите му притъмня и то изгуби съзнание.

Когато отново отвори очи, момчето се намираше вече високо над земята. Съзнанието му се възвръщаше бавно и то не можа веднага да разбере къде се намира и какво вижда. Като погледна надолу, стори му се, че под него е разстлан невероятно голям губер, изтъкан в зелено и кафяво на големи неправилни фигури. Той беше много дебел и хубав и то съжали, че е така изпокъсан. Килимът наистина беше скъсан, тук-таме цепнат, а на някои места липсваха цели парчета. Но най-чудното беше, че изглеждаше постлан върху огледало, защото през цепнатините и дупките прозираше блестящо и лъскаво стъкло.

После момчето забеляза, че слънцето вече се издига на небето. Огледалото под дупките в губера изведнъж запламтя в златисточервени отблясъци. Беше много красиво и момчето се възхищаваше от непрекъснатите промени на цветовете, макар и да не разбираше какво вижда. Но след това гарваните се спуснаха надолу и то забеляза, че големият губер под него е всъщност земята, облечена тук със зелени борови гори и голи кафяви широколистни дървета, а цепнатините и дупките бяха блесналите фиорди и езерца.

Спомни си, че в началото на пътуването земята в Сконе му се беше сторила като покривка на квадрати. А каква беше тази страна, която приличаше на скъсан килим?

То почна да си задава куп въпроси: защо не седи на гърба на белия гъсок? Защо около него летят голямо ято гарвани? И защо го подхвърлят и дърпат насам-натам, като че ли ще го разкъсат?

Но изведнъж разбра всичко. Гарваните го бяха отвлекли! Белият гъсок стоеше на брега и го чакаше. Дивите гъски се готвеха да продължат днес пътуването си през Остерйотланд. А него сега го носеха към югозапад! То разбра това по слънцето, което оставаше зад гърба му. А големият килим от гори долу сигурно беше Смоланд.

„Какво ще стане сега с белия гъсок, като няма да мога вече да се грижа за него?“ — помисли си момчето и почна да вика на гарваните веднага да го заведат при давите гъски. За себе си никак не се тревожеше. Струваше му се, че гарваните са го отвлекли, за да са пошегуват.

А гарваните никак не обръщаха внимание на виковете му и продължаваха бързо да летят напред. Скоро един от тях запляска е криле по начин, който означаваше: „Внимание! Опасност!“ Веднага след тава те се спуснаха з една борова гора, промъкнаха се между грамадните клони чак до земята и оставиха момчето под едно голямо дърво, където то беше така добре скрито, че дори и сокол не би могъл да го съгледа.

Петдесет гарвана се наредиха около момчето с човки; обърнати към него, за да го пазят.

— Може би сега ще ми кажете, гарвани, защо ме отвлякохте. То не можа да се доизкаже, защото един голям гарван му изсъска.

— Да мълчиш или ще ти изкълва очите!

Ясно беше, че това не са празни заплашвания в момчето се подчини. То млъкна и загледа гарваните, а гарваните — него.

Колкото по-дълго ги гледаше, толкова по-малко му харесваха. Перата им бяха ужасно мръсни и неподдържани, като че ли те не знаеха какво е чистене и къпане. По пръстите и ноктите им имаше засъхнала кал, а в ъгълчетата на човките им се виждаха остатъци от храна. Момчето веднага разбра, че между тези птици и дивите гъски има грамадна разлика. Те постоянно стояха нащрек и бяха жестоки, дръзки и алчни като истински разбойници и скитници.

„Май че съм попаднал сред разбойническа банда“ — помисли си то.

В същия миг чу над главата си крякането на дивите гъски:

— Где си? Тук съм. Где си? Тук съм.

Ака и другите гъски бяха тръгнали да го търсят, но преди то да успее да им отговори, големият гарван, който, изглежда, беше водач на бандата, изсъска на ухото му: — Помисли си за очите! Не му оставаше нищо друго, освен да мълчи. Дивите гъски сигурно не знаеха, че то е толкова близо до тях, а само случайно бяха минали над тази гора. Виковете им се чуха още няколко пъти, след това заглъхнаха. „Сега ще трябва сам да се оправяш, Нилс Холгерсон — каза си момчето, — Да видим какво си научил през тези три седмици сред природата.“

Малко след това гарваните почнаха да се стягат за път. Тъй като те се готвеха пак да го носят така — един за яката, друг за чорапа, момчето попита:

— Няма ли между вас някой достатъчно силен, който да ме носи на гърба си? Вие така ме раздърпахте, че аз се чувствувам като разкъсан на две. Нека седна на гърба на някого от вас! Няма да се хвърля долу, обещавам ви.

— Да не мислиш, че нас много ни интересува как се чувствуваш! — отвърна водачът, но най-големият сред тях, един рошав и тромав гарван с бяло перо в крилото, се приближи и каза:

— Иле, и за нас ще е по-добре да отнесем Палечко здрав и читав. Аз ще се опитам да го взема на гърба си.

— Стига да можеш, нямам нищо против, Фумле-Друмле — отвърна Иле Вятъра. — Внимавай само да не го изпуснеш!

Това вече беше голяма сполука и момчето се зарадва. „Няма защо да се отчайвам, че са ме отвлекли гарваните — мислеше си то. — Все ще се справя някак с тези разбойници!“

Гарваните продължиха да летят на югозапад над Смоланд. Времето беше прекрасно, слънчево и тихо, и птиците на земята се надпреварваха да пеят нежните си песни. На върха на един бор сред висока, тъмна гора бе кацнал дрозд и отпуснал криле надолу, пееше с цяло гърло:

— Колко си красива! Колко си красива! Колко си красива! — После: — Няма по-красива. Няма по-красива. Няма по-красива. — И щом свършеше, започваше отново.

Точно по това време момчето беше над гората. Като забеляза, че дроздът не знае никаква друга песен, то сви ръце на фуния пред устата си и извика надолу:

— Колко сме ги слушали такива! Колко сме ги слушали такива!

— Кой е? Кой е? Кой е? Кой ми се подиграва? — попита дроздът, като се опитваше да види кой вика.

— Отвлеченият от гарваните ти се подиграва — отговори момчето. Водачът на гарваните веднага извърна глава и каза:

— Внимавай за очите си, Палечко!

А момчето си мислеше: „Не искам да знам! Ще ти покажа, че не ме е страх от теб.“

Навлизаха все по-навътре в страната, покрита с гори и езера. На гола вейка в една брезова гора бе кацнал гълъб и се переше пред любимата си. Той извиваше шия, полюляваше се и наежваше перата си така, че те достигаха до клончето.

— Ти, ти, ти си най-красивата в гората! — гукаше той. — Никой в цялата гора не е тъй красив като теб, теб, теб!

Но горе, над него, летеше момчето и като го чу, не можа да премълчи.

— Не му вярвай! Не му вярвай! — провикна се то.

— Кой, кой, кой ме клевети? — изгука гълъбът, като се опитваше да види кой вика.

— Отвлеченият от гарваните те клевети — отвърна момчето. Иле Вятъра пак обърна глава към него и му заповяда да мълчи, но Фумле-Друмле, който го носеше, каза:

— Нека си дрънка, та малките птички да помислят, че ние, гарваните, сме станали весели, духовити птици.

— Те не са толкова глупави — отвърна Иле Вятъра, но сигурно тази мисъл му хареса, защото по-нататък остави момчето да вика, колкото си иска.

Летяха най-вече над гори и горски поляни, но срещаха, разбира се, и селца, черкви, къщички край горите. На едно място видяха хубав стар чифлик. Зад него започваха горите, а отпред лежеше езеро. Господарската къща имаше червени стени и силно наклонен покрив. Дворът беше обграден с големи яворови дървета, а градината бе пълна с френско грозде. На покрива беше кацнал кос и пееше високо, за да го чуе женската, която мътеше в гнездото на крушата.

— Имаме си четири хубави яйчица! — пееше косът. — Имаме си четири хубави кръгли яйчица! Цялото ни гнездо е пълно с чудесни яйчица!

Когато повтаряше песента за хиляден път, момчето мина над чифлика. То сви ръцете си на тръба и извика:

— Гаргата ще ги вземе! Гаргата ще ги вземе!

— Кой ме плаши? — попита косът, като изпляска тревожно с криле.

— Пленникът на гарваните те плаши — отговори момчето. Този път водачът на гарваните не се и опита да накара момчето да мълчи. Напротив, и той, и цялото ято така се забавляваха, че грачеха от удоволствие.

Колкото по-навътре навлизаха в страната, толкова по-големи ставаха езерата, изпълнени с островчета и провлаци. Край брега на едно езеро стоеше паток и се кланяше дълбоко на една патица.

— Ще ти бъда верен цял живот! Ще ти бъда верен цял живот! — казваше патокът.

— Няма да трае и до края на лятото! — изкрещя момчето, което минаваше над тях.

— Ти пък кой си? — извика патокът.

— Грабнатият от гарваните — отговори момчето. Към обед гарваните спряха на една поляна и се пръснаха да си търсят храна, но никой не помисли да даде и на момчето нещо.

Изведнъж Фумле-Друмле долетя при водача с шипково клонче в човката си, на което имаше няколко миналогодишни червени шипки.

— Заповядай, Иле — каза той. — Хубаво нещо, тъкмо за тебе. Иле Вятъра изсумтя презрително.

— Ти да не смяташ, че ще седна да ям стари сухи шипки? — каза той.

— Аз пък мислех, че ще им се зарадваш! — отвърна Фумле-Друмле и захвърли недоволно шипковото клонче. Клончето падна точно пред момчето, което не закъсня да го вземе и да се нахрани. Като се наядоха, гарваните се разприказваха.

— Какво си се закискал, Иле? Днес си много мълчалив — обърна се един от тях към водача.

— Спомних си, че някога тук живееше една кокошка, която много обичаше господарката си. За да я зарадва, тя снесе куп яйца, които скри под пода на плевнята. Докато мътеше яйцата, кокошката непрекъснато си мислеше колко доволна ще бъде господарката й, като види пиленцата. А господарката се чудеше как е изчезнала кокошката. Търси я навред, но не успя да я намери. Можеш ли да отгатнеш, Дълги Клюне, кой намери кокошката и яйцата?

— Мисля, че мога, Иле, но тъй като стана дума за това, нека и аз да разкажа нещо. Помните ли голямата черна котка в къщата на свещеника в Хинерюд? Тя беше много недоволна от стопаните ек, защото винаги й отнемаха новородените котета и ги давеха. Само веднъж успя да ги скрие в една купа сено на ливадите. Тя много се радваше на котетата, но мене ми се струва, че аз повече им се радвах.

Гарваните така се разпалиха, че почнаха да се прекъсват един друг.

— Голяма работа — да крадеш яйца и котета! — каза един. — Веднъж аз гоних едно зайче, голямо почти колкото стар заек. Трябваше да го преследвам от храст в храст.

Гарванът не можа да продължи, защото друг го прекъсна:

— Може да е приятно да дразниш кокошките и котките, но според мен по-голям майсторлък е да ядосаш човек. Веднъж аз откраднах една сребърна лъжица…

Ала момчето най-сетне се възмути от тези истории.

— Слушайте, гарвани! — каза то. — Не ви ли е срам да се хвалите с престъпленията си! Аз живях три седмици между дивите гъски и слушах и виждах само добро. Сигурно главатарят ви е лош, щем ви позволява да крадете и убивате така. Трябва да започнете нов живот. Хората така са ядосани от вашите злини, че правят всичко възможно, за да ви изтребят, и скоро от вас няма да остане нито следа.

Като чуха това, Иле Вятъра и другите гарвани така се разсърдиха, че се нахвърлиха върху момчето, за да го разкъсат. Но Фумле-Друмле застана пред него, като се смееше и грачеше.

— Не, не, не! — викаше той. — Какво ще каже Кора, ако разкъсате Палечко, преди да е извадил сребърните пари?

— Фумле-Друмле се бои от жените — каза Иле. Но все пак и той, и другите оставиха Палечко на мира. Скоро след това продължиха пътя си. Досега момчето си мислеше, че Смоланд съвсем не е толкова бедна страна, както му бяха разправяли. Наистина тя беше гориста и планинска, но край реките и езерата имаше обработвани земи и досега не бяха срещали още пусти местности. Ала колкото по-навътре навлизаха, толкова по-рядко виждаха села и къщи. Най-сетне му се стори, че летят над истинска пустиня, в която няма нищо друго освен мъх, бурени и хвойна.

Слънцето бе залязло, но още беше съвсем светло, когато гарваните стигнаха голямата степ. Иле Вятъра изпрати един гарван напред, за да се похвали с успеха си, и Кора излетя с няколко стотин гарвана от хълма да ги посрещне. Сред оглушителното грачене Фумле-Друмле каза на момчето:

— Ти така ни весели през целия път, че от сърце те обикнах. Затова искам да ти дам един добър съвет. Щом пристигнем, ще те накарат да извършиш нещо, което може да ти се стори много лесно. Но ти не се съгласявай!

Скоро след това Фумле-Друмле остави Нилс Холгерсон на дъното на един трап. Момчето се хвърли на земята и остана да лежи като припаднало от умора. Около него прелитаха толкова много гарвани, че въздухът свистеше като при буря, но то не отваряше очи.

— Палечко, ставай! — извика Иле Вятъра. — Ще ни помогнеш в нещо, което за теб е много лесно.

Но момчето не се помръдваше и се преструваше на заспало. Тогава Иле Вятъра го хвана за ръката и го повлече по пясъка към едно старо гърне сред трапа.

— Ставай, Палечко, и отвори това гърне! — отново извика той.

— Защо ме будиш? — отговори момчето. — Много съм уморен и тази вечер не мога нищо да правя. Почакайте до утре!

— Отваряй гърнето! — извика Иле Вятъра, като го разтърси. Момчето стана и разгледа внимателно гърнето.

— Как мога да отворя такова гърне? Та то е по-голямо от мен!

— Отваряй го! — заповяда пак Иле Вятъра. — Инак лошо те чака. Момчето стана, с мъка се домъкна до гърнето, опипа запушалката и отпусна безсилно ръце.

— Аз всъщност не съм толкова слаб — каза то. — Ако ме оставите да се наспя до утре, мисля, че ще мога да измъкна запушалката.

Иле Вятъра изгуби всякакво търпение, спусна се и клъвна момчето по крака. Но момчето не можа да изтърпи тази обида — един гарван да се държи така с него! То отскочи няколко крачки назад, извади ножчето си и го насочи пред себе си.

— Пази се! — извика то на Иле Вятъра. Но Иле беше толкова ядосан, че не се спря пред опасността. Той се хвърли като сляп върху момчето и се набоде на ножчето. Острието премина през окото в мозъка му. Момчето издърпа бързо ножчето, но Иле Вятъра само трепна с криле и падна мъртъв.

— Иле Вятъра е мъртъв! Чужденецът уби нашия главатар Иле Вятъра! — развикаха се гарваните.

Настъпи страшна суматоха. Едни се вайкаха, други крещяха за отмъщение. Всички се нахвърлиха върху момчето начело с Фумле-Друмле. Но както винаги той се държеше глупаво. Само подлиташе с разперени криле над момчето и пречеше на другите да се приближат и да забият човки в него.

Момчето си мислеше, че е дошъл вече краят му. Нито можеше да избяга от гарваните, нито пък имаше къде да се скрие. Но изведнъж си спомни за гърнето. Хвана здраво запушалката и я издърпа. После скочи в гърнето. Но гърнето беше лошо скривалище, защото беше пълно почти догоре с дребни сребърни монети. Момчето не можеше да се вмъкне по-навътре в него. Тогава то се наведе и почна да изхвърля монетите.

До това време гарваните летяха около него в тъмен облак и се мъчеха да го достигнат, но като видяха парите, изведнъж забравиха за отмъщението си и се спуснаха да ги събират. Момчето хвърляше шепи пари, а всички гарвани, дори и самата Кора, се биеха за тях. И всеки, който успяваше да докопа някоя монета, хукваше към гнездото си, за да я скрие.

Като изхвърли всичките пари от гърнето, момчето се огледа. В трапа беше останал само Фумле-Друмле — гарванът с бялото перо, който го беше носил.

— Палечко, ти не можеш да си представиш каква голяма услуга ми направи — каза гарванът с неузнаваем глас. — И аз ще ти спася живота. Седни на гърба ми, ще те заведа в едно скривалище, където да прекараш спокойно нощта. А утре ще се погрижа да се върнеш при дивите гъски.

Къщурката
Четвъртък, 14 април

На другата сутрин момчето се събуди в легло. Като се огледа и видя четири стени и покрив над главата си, то помисли, че си е у дома. „Дали мама ще донесе скоро кафето?“ — промърмори то сънено. Но веднага си спомни, че е само в изоставената къщурка край хълма, където предишната вечер го беше скрил Фумле-Друмле Бялото перо.

От вчерашното пътуване го болеше цялото тяло и му беше приятно да лежи, докато чака Фумле-Друмле, който обеща да дойде да го вземе.

Пред леглото имаше пъстра памучна завеса. То я дръпна настрана и започна да се оглежда наоколо. Не, такава къщурка то никога не беше виждало. Стените бяха от два реда дъски. От тях веднага започваше покривът. Таван нямаше. Цялата къщичка беше толкова малка, като че ли бе направена за такива джуджета като него, а не за истински хора. Но затова пък му се стори, че никога не бе виждало толкова голямо огнище и камина. Вратата, която се намираше до камината, беше толкова тесничка, че по-скоро приличаше на прозорче. На отсрещната стена имаше нисък широк прозорец с много малки стъкла. Почти всички мебели в къщичката бяха неподвижни. И скамейката край едната стена, и масата под прозореца, и голямото легло, в което лежеше, и шареният шкаф — всичко беше заковано за стените. Момчето много искаше да узнае чия е тази къщурка и защо е изоставена. По всичко се виждаше, че обитателите й са имали намерение да се върнат. Кафеникът и гърнето за каша още стояха на огнището, а до него имаше малко дърва. В един ъгъл бяха изправени ръжен и лопата; на скамейката стоеше чекрък, на лавицата при прозореца имаше къделя леи, кълба прежда, лоена свещ и кутия кибрит.

Да, наистина личеше, че обитателите й са имали намерение да се върнат. Леглото беше постлано, а на стената имаше дълъг ковьор, на който бяха изрисувани трима конници — Касиер, Мелхиор и Балтазар. Фигурите се повтаряха много пъти и ездачите като че ли препускаха около цялата стая.

Като погледна нагоре, момчето видя нещо, което изведнъж го накара да скочи на крака. На една пръчка бяха надянати няколко сухи кравая. Те бяха плесенясали и стари, но все пак бяха хляб. Момчето ги удари с ръжена и един кравай падна на пода. То се наяде и напълни торбичката си. Беше просто невероятно колко вкусно нещо е хлябът. После то се огледа още веднъж в къщурката, за да види дали няма нещо, което да му бъде полезно. „Мога да взема, каквото ми трябва, щом на никого не е нужно“ — мислеше си то. Но повечето неща бяха много големи к тежки. Можеше да вземе само няколко клечки кибрит. Качи се на масата, люшна се с пердето и скочи на лавицата до прозореца. Докато стоеше, там к мушкаше клечки кибрит в торбичката си, гарванът е бялото перо се вмъкна през прозореца.

— Ето ме и мен! — каза Фумле-Друмле и кацна на масата. — Не можах да дойда, по-рано, защото избирахме нов главатар на мястото на Иле Вятъра.

— Кого избрахте? — попита момчето.

— Избрахме такъв, който няма да допуска, грабежи и неправди. Избрахме, Гарм Бялото перо, който по-рано се казваше Фумле-Друмле — отвърна той, като гордо се изпъчи.

— Изборът е добър! — извика момчето и го поздрави. — Да, можеш да ме поздравиш — отговори Гарм и му разказа как е живял при Иле Вятъра и Кора.

В този миг момчето чу пред прозореца познат глас. — Тука ли е? — питаше лисицата Смире.

— Да, скрил се е вътре — отговаряше някакъв гарван.

— Пази се, Палечко! — извика Гарм, — Вън е Кора с лисицата, която иска да те изяде.

Той не можа да каже нищо повече, защото Смире се хвърли към прозореца. Старата изгнила рамка не издържа и в следния миг Смире стоеше на масата до прозореца. Тя веднага прегриза гърлото на Гарм Бялото перо, който не успя да хвръкне. После скочи на пода и почна да търси момчето.

То се опита да се скрие зад едно голямо кълбо прежда, но Смире вече го беше видяла и се готвеше да скочи върху му. Момчето веднага разбра, че в тази малка, ниска къщурка лисицата лесно ще го хване. Но в миг се сети, че има с какво да се защити. Запали бързо клечка кибрит, доближи я до кълбетата и когато те пламнаха, почна да ги хвърля срещу Смире. Като видя огъня, лисицата страшно се изплаши. Тя забрави момчето и избяга обезумяла навън.

Но момчето като че ли се бе отървало от една опасност, за да си навлече друга, още по-голяма. Завесата до леглото се подпали от горящите кълбета. То скочи на пода и се опита да изгаси огъня, но той се беше разгорял много. Къщичката бързо се изпълваше с дим и Смире, която беше застанала пред прозореца, разбра какво става, вътре. — Е, Палечко — извика тя, — какво предпочиташ сега: да изгориш жив, или да излезеш при мен? Аз, разбира се, предпочитам да те изям, но както и да умреш, ще ми бъде приятно.

Момчето видя, че лисицата има право, защото огънят бързо се разпространяваше. Гореше вече цялото легло, от пода се издигаше дим и пламъците пълзяха от ездач към ездач по рисувания ковьор. Момчето беше скочило на огнището и се опитваше да отвори вратичката на фурната, когато чу, че ключът бавно се обръща в ключалката на вратата. Сигурно идваха хора; но то се намираше сега в такова положение, че това не само не го уплаши, а дори го зарадва. Когато вратата най-сетне се отвори, то вече беше на прага. Пред него стояха две деца, ала то не се спря да гледа какво ще направят, като видят пламналата къщурка, а се спусна край тях и избяга.

Момчето не смееше да бяга надалеч. Знаеше, че Смире го дебне и затова трябваше да не се отдалечава много. Обърна се, за да види как изглеждат децата, и в същия миг хукна към тях, като викаше: — Добър ден, гъсарко Оса! Добър ден, Мац! Като видя децата, момчето съвсем забрави къде се намира. И гарваните, и горящата къщурка, и животните, които говореха — всичко изчезна от паметта му. То вървеше през едно стърнище в Западен Веменхьог, където пазеше стадо гъски, а в съседната нива се въртяха смоландските деца със своите гъски. Като ги видя, той се спусна към каменната ограда и извика:

— Добър ден, гъсарко Оса! Добър ден, Мац! Но като съгледаха джуджето, което тичаше към тях с разперени ръце, децата се хванаха за ръка и отстъпиха уплашено назад.

Тогава момчето си спомни как изглежда. Най-лошото нещо, което можеше да му се случи, бе да го видят, че е омагьосано. То пламна от срам, че не е вече човек, обърна се и избяга, без само да знае накъде. Но в степта го чакаше приятна среща. Между бурените му се мярна нещо бяло и като се приближи, то видя белия гъсок и Дюнфин. Като го видя да тича така бързо, гъсокьт помисли, че го преследват врагове, метна го на гърба си и отлетя.