Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nils Holgerssons underbara resa genom Sverige, –1907 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2008)

Издание:

Селма Лагерльоф. Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

 

Редактор Атанас Звездинов

Художник Бертил Любек

Художествено оформление Георги Дойчинов

Художествен редактор Иван Стоилов

Технически редактор КатяБижева

Коректор Галина Луцова.

II издание. ЛГ IV. Година 1976. Дадена за набор на 15.IV.1976 година. Подписана за печат на 12.VIII. 1976 година. Излязла от печат на ЗО.Х.1976 година. Поръчка № 134. Формат 1/16 70/100. Печатни коли 27. Издателски коли 34,99. Цена на книжното тяло 1,58 лева. Цена 1,63 лева

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

ДПП „Балкан“ — София, 1976

 

 

Svenska bokfoerlaget. Albert Bonnier. Stockholm. 1947

История

  1. — Добавяне

XVII
Старата стопанка

Четвъртък, 14 април

Късно вечерта трима уморени пътници търсеха подслон. Те пътуваха през един беден и пуст край на Северен Смоланд, но все пак биха могли да намерят къде да се подслонят, защото не бяха от онези префинени пътници, които питат за меки легла и добре подредени стаи.

— Ако имаше някой толкова висок и стръмен връх, че никоя лисица да не може да се изкачи на него, щяхме да имаме хубаво място за спане — каза единият от тях.

— Ако някое от тресавищата не беше замръзнало и беше толкова дълбоко, че никоя лисица да не посмее да тръгне по него, също щяхме да имаме добро място за нощуване — каза другият.

— Ако ледът в някое от замръзналите езера, край които минахме, беше толкова далеч от брега, че никоя лисица да не може да скочи на него, щяхме да сме намерили точно това, което търсим — каза третият.

Най-лошото беше, че като залезе слънцето, на двама от пътниците така им се приспа, че всеки момент можеха да паднат на земята. Третият, който можеше да стои буден, ставаше все по-неспокоен с приближаването на нощта. „Голямо нещастие е — мислеше той, — че се намираме в страна, дето езерата и тресавищата са замръзнали, та лисицата може да броди навсякъде. Другаде ледовете се стопиха, но тука е най-студената част на Смоланд и пролетта още не е дошла.

Просто не знам как да намеря сигурно място за нощуване. Ако то не е добре прикрито, Смире ще ни намери още преди да се е съмнало.“ Той се оглеждаше на всички страни, но не виждаше никакво място, където можеха да се подслонят. А вечерта беше тъмна и студена, духаше вятър и ръмеше. Ставаше все по-неприятно и по-страшно.

Може да изглежда странно, но пътниците като че ли нямаха никакво желание да се подслонят в някой чифлик. Те бяха минали вече покрай няколко села, без да потропат нито на една врата. Не се спираха и пред малките къщички край гората, на които бедните пътници толкова се радват. Падаше им се да търпят несгодите, щом не търсеха помощ там, където можеха да я намерят.

Късно вечерта, когато се беше стъмнило толкова, че бе изчезнала и последната ивичка светлина на хоризонта и двамата сънливци се влачеха полузаспали, те стигнаха до един усамотен чифлик. Той изглеждаше съвсем запустял. От комина не излизаше никакъв дим, прозорците бяха тъмни, а из двора не се виждаше жив човек. Като видя чифлика; пътникът, който можеше да стои буден, си помисли: „Да става, каквото ще, но трябва да се опитаме да се промъкнем в този чифлик. По-добро място не можем да намерим.“

Малко след това тримата бяха в двора. Двамата заспаха, щом се спряха, а третият почна да се оглежда къде биха могли да се подслонят. Чифликът съвсем не беше малък. Освен къщата, конюшнята и обора имаше дълга редица плевни, складове и бараки за инструменти. Но всичко изглеждаше много бедно и изоставено. Стените на къщите бяха сиви, обрасли с мъх и напукани, като че ли всеки миг щяха да се срутят. В покрива зееха дупки, вратите висяха разкривени на счупените панти. Виждаше се, че от много време в този чифлик никой не е заковал нито един гвоздей.

Будният разбра къде е оборът, събуди спътниците си и ги поведе към вратата. За щастие тя беше затворена само с кука, която той лесно избута с една пръчка. После въздъхна с облекчение, като си помисли, че скоро ще бъдат на сигурно място. Но когато вратата се отвори със скърцане, отвътре измуча крава.

— Идваш ли най-сетне, господарке? — каза тя. — Вече си мислех, че тая вечер няма да ме храниш.

Като разбра, че оборът не е празен, будният пътник се спря уплашено на вратата. Но той скоро видя, че вътре има само една крава и три-четири кокошки и отново се окуражи.

— Ние сме трима окаяни пътници и търсим място, където лисица не може да ни нападне и хора да ни хванат — каза той. — Дали това място ще е подходящо за нас?

— Сигурно — отвърна кравата. — Наистина стените са порутени, но лисица все още не може да мине през тях, а тука живее само една старица, която на никого не може да напакости. Ами вие кои сте? — продължи тя, като се обърна, за да види гостите.

— Аз съм Нилс Холгерсон от Западен Вемеихьог, превърнат в джудже — отговори първият от влезлите, — и водя една домашна гъска, на чийто гръб лети, я една сива гъска.

— Такива мили гости още не са идвали сред тези четири стени — каза кравата — и вие сте добре дошли, макар че бих предпочела да беше господарката, която ми носи вечерята.

Момчето въведе гъските в обора, който беше доста голям, и ги настани в една празна преградка, където те още в същия миг заспаха. За себе си то приготви постеля от слама и легна, като очакваше също да заспи.

Но от спането нищо не излезе, защото горката крава, която не беше получила вечерята си, не стоеше мирна нито миг. Тя дрънкаше с веригата си, мърдаше в преградката и се оплакваше, че е гладна. Момчето лежеше и прехвърляше през паметта си всичко онова, което му се беше случило през последните дни.

Мислеше за гъсарката Оса и за малкия Мац, които срещна така неочаквано, и предполагаше, че подпалената от него къщурка трябва да е била техният стар дом в Смоланд. Спомняше си, че те разказваха за точно такава къщурка и за голямата, обрасла с бурени степ пред нея. Те дълго бяха ходили пеша, за да видят отново дома си и го бяха заварили в пламъци! Това сигурно им е причинило голяма мъка и то много натъжи момчето. Ако някога се превърне пак в човек, то щеше да се опита да поправи злото, което им бе направило.

Най-после мислите му се върнаха към гарваните и като си спомни за Фумле-Друмле, който го беше спасил и намерил смъртта си толкова скоро, след като го бяха избрали за главатар, така се натъжи, че очите му се изпълниха със сълзи.

Не му беше лесно през последните дни, но все пак голямо щастие беше за него, че гъсокът и Дюнфин го бяха намерили.

Както му разказа гъсокът, щом дивите гъски разбрали, че Палечко е изчезнал, веднага почнали да разпитват малките животни в гората за него. Скоро научили, че го е отвлякло едно ято смоландски гарвани. Но гарваните били вече изчезнали и никой не можал да им каже накъде са отлетели. За да могат по-бързо да намерят момчето, Ака наредила дивите гъски да тръгнат две по две в различни посоки да го търсят. Два дни по-късно, независимо от това дали са го намерили, или не, те трябвало да се срещнат в Северозападен Смоланд, на един висок връх, който прилича на прорязана кула и се нарича Таберг. След като Ака им обяснила пътните знаци и им разказала подробно как ще намерят Таберг, те се пръснали.

Белият гъсок си избрал за спътница Дюнфин и двете птици тръгнали да обикалят насам-натам, силно обезпокоени за Палечко. На едно място чули един дрозд, който седял на върха на едно дърво, да се оплаква, че някой си, който казал, че се нарича Отвлеченият от гарваните, му се подигравал. Те се разговорили с дрозда и той им показал накъде е отпътувал Отвлеченият от гарваните. После срещнали един гълъб, след това кос и паток и всички им се оплакали от някакъв пакостник, който смущавал песните им и казвал, че се нарича ту Отвлеченият от гарваните, ту Пленникът на гарваните, ту Грабнатият от гарваните. Така те могли да проследят Палечко чак до обраслата с бурени степ в Сюнербу.

След като намериха Палечко, гъсокът и Дюнфин поеха на север, към Таберг. Но пътят беше дълъг и тъмнината ги настигна, преди още да съгледат върха. „Само да стигнем утре там, всички неприятности ще се свършат“ — мислеше си момчето, като се мушкаше по-надълбоко в сламата, за да се стопли.

През цялото време кравата мърмореше в преградката си, Изведнъж тя заговори на момчето:

— Някой от вас, гостите, не каза ли, че бил джудже? Ако е така, той сигурно знае да се грижи за крава.

— Какво трябва да ти се направи? — попита момчето.

— Всичко — отговори кравата. — Нито съм издоена, нито съм чесана. Нямам никаква вечеря в яслите и под мен не е изчистено. На мръкване господарката дойде, за да се погрижи за мен както обикновено, но й стана лошо и трябваше да се прибере. Оттогава не е идвала.

— Жалко, че съм толкова малък и слаб — отвърна момчето. — Едва ли ще мога да ти помогна.

— Не се опитвай да ме убедиш, че си слаб, защото си малък — — каза кравата. — Всички джуджета, за които са ми разказвали, били толкова силни, че можели да носят цял товар сено и убивали крава с юмрук.

Момчето не можа да не се изсмее на кравата.

— Онези джуджета са били съвсем други — каза то. — Но аз все пак ще ти сваля веригата и ще отворя вратата, за да можеш да излезеш и утолиш жаждата си от някоя локва в двора. Ще се опитам също така да се покатеря в плевнята, за да ти съборя малко сено в яслите.

— Е, и това е помощ — отвърна кравата.

Момчето изпълни обещанието и когато кравата застана пред пълните ясли, то си помисли, че най-после ще може да си легне. Но едва се беше сгушило в сламата и кравата пак се обади.

— Ти сигурно ще ми се разсърдиш, ако те помоля за още нещо — каза тя.

— Няма да се разсърдя. Само дано е нещо, което мога да направя — отговори момчето.

— Тогава ще те помоля да отидеш в къщата отсреща и да видиш какво прави господарката. Боя се да не й се е случило нещо лошо.

— Това не мога да направя — отвърна момчето. — Не смея да се показвам пред хора.

— Да не би да те е страх от една стара, болна бабичка? — попита кравата. — Тогава няма защо да влизаш в къщата. Застани отвън и погледни през пролуката на вратата!

— Щом искаш само това, ще го направя — каза момчето.

То отвори вратата на обора и излезе навън. Нощта беше ужасна. Нямаше нито луна, нито звезди, вятърът виеше, дъждът плющеше. Но най-лошото беше, че на покрива на къщата бяха кацнали една до друга седем големи кукумявки. Страшно беше да ги слуша само как се оплакват от времето, а още по-страшна беше мисълта, че ако някоя от тях го забележи, с него е свършено.

— Тежко на малките! — каза момчето, като тръгна през двора, и имаше защо да го каже. Докато стигне до къщата, то два пъти падна и единия път вятърът го събори в една локва, която беше толкова дълбока, че то едва не се удави. Най-сетне стигна.

Покатери се по няколко стъпала, с мъка се прехвърли през прага и се намери в пруста. Вратата на стаята беше затворена, но в долния й ъгъл беше изрязано едно голямо парче, за да може котката да влиза и излиза, и за момчето не беше трудно да погледне вътре. Но едва долепило око, то се дръпна уплашено. На пода лежеше просната една стара жена с бели коси. Тя нито се движеше, нито охкаше, а лицето й се открояваше с някаква странна белота, като че ли невидима луна хвърляше върху него бледата си светлина.

Момчето си спомни, че когато дядо му умря, неговото лице беше също така бяло и разбра, че старицата, която лежеше на пода в стаята, е умряла. Смъртта е дошла така внезапно, че тя дори не е успяла да стигне до леглото.

Момчето ужасно се изплаши, като си помисли, че е само с мъртвата в тъмната нощ. Презглава се хвърли към стълбите и хукна към обора.

Като разказа на кравата какво е видяло в къщата, тя престана да яде.

— Ах, значи, господарката е мъртва! — каза тя. — Тогава и на мен скоро ще ми дойде краят!

— Все ще се намери някой да се погрижи за теб — опита се да я утеши момчето.

— Ти не знаеш — каза кравата, — че аз отдавна съм надминала възрастта, в която обикновено продават кравите за клане. Но все ми е едно дали ще живея, или не, щом господарката няма вече да се грижи за мен.

Кравата замълча и момчето забеляза, че тя нито спи, нито яде. Не след дълго тя отново заговори.

— На голия под ли лежи? — попита тя.

— Да — отвърна момчето.

— Тя винаги идваше в обора и ми разказваше всичките си грижи — продължи кравата. — Аз разбирах какво казва, макар че не можех да и отговоря. През последните дни все се боеше, че няма да има никой при нея, когато умре. Тревожеше се, че няма кой да й затвори очите и да скръсти ръцете й на гърдите. Може би ти ще се съгласиш да направиш това?

Момчето се колебаеше. Спомняше си, че когато дядо му умря, майка му много държеше да го нагласи както трябва. То знаеше, че това трябва да се направи. Но от друга страна чувствуваше, че няма да посмее да отиде при умрялата в тази ужасна нощ. Не отказа, но и не направи нито крачка към вратата.

Известно време старата крава мълча, като че ли очакваше отговор. Но момчето не казваше нищо и тя не повтори молбата си. Вместо това започна да му разказва за господарката си.

Имаше какво да се разкаже. Най-напред тя разправи за децата, които господарката отгледала. Те идвали в обора всеки ден, а лете излизали с добитъка по ливадите и блатата, та старата крава добре Ги познавала. Всички те били добри, весели и работливи. Една крава добре знае колко струва пазачът й.

Имаше какво да се разказва и за чифлика. Някога той не е бил толкова беден като сега. Бил много голям, макар че по-голямата част от земята му била блатиста и каменлива. Нивите не били много, но навсякъде имало отлична паша. Оборът бил пълен с крави и волове, а в къщата царели радост и веселие. Когато господарката отваряла вратата на обора, тя пеела и се смеела, а кравите мучели от удоволствие, като я чували, че идва.

Ала господарят умрял още когато децата били малки и неспособни за работа и господарката трябвало да поеме върху своя гръб чифлика с целия му труд и грижи. Тя била силна като мъж и сама оряла и жънела. Вечер, когато идвала в обора, за да издои кравите, понякога плачела от умора. Но като помисляла за децата си, пак се развеселявала. Изтривала сълзите и казвала:

— Няма нищо. И аз ще видя добри дни, само да пораснат децата.

Да, само да пораснат.

Но когато децата израствали, обхващал ги странен копнеж. Не искали да стоят у дома си, а тръгвали за далечни страни. Майка им не видяла никаква помощ от тях. Някои от децата били вече женени, преди да заминат, и оставили своите деца в чифлика. Сега те идвали с господарката в обора, както някога родителите им. Грижели се за кравите и били добри и трудолюбиви. А вечер, когато дояла кравите и понякога заспивала от умора, господарката се ободрявала, като мислела за тях.

— И аз ще видя добри дни — казала тя, като пропъждала съня си, — само да пораснат внучетата ми.

Но когато израствали, и те отивали в чуждите страни при родителите си. Никой не се връщал, никой не се задържал в къщи. В чифлика останала само старата господарка.

Тя никога не ги молела да останат при нея. — Защо да ги моля, Червенушке, да останат при мен, когато могат да заминат по широкия свят и да живеят добре? — казвала тя, като стояла в преградката при старата крава. — Тук в Смоланд ги чака само сиромашия.

Но когато заминало и последното внуче, като че свършил и нейният живот. Тя изведнъж се привела, побеляла и почнала да се препъва, като ходи, сякаш не можела вече да се движи. Престанала и да работи. Не се грижела вече за чифлика, изоставила всичко. Не поддържала къщата, разпродала воловете и кравите. Запазила само старата крава, която сега разговаряше с Палечко. Оставила я, защото всички деца се били грижили за нея.

Тя можела да наеме прислужница и ратаи, които да й помагат, но не могла да търпи чужди хора, след като своите я били изоставили. Дори като че ли се радвала, че чифликът пропада — нали никое от децата не искало да дойде да го поеме. Не я тревожело това, че е обедняла, защото никога не мислела за себе си. Но много се бояла да не би децата да разберат колко й е трудно.

— Само децата да не научат! — въздишала тя, като се препъвала из обора.

Децата често й пишели и я молели да отиде при тях, но тя не искала. Не искала да види онази страна, която й ги била отнела. Сърдита й била.

— Глупаво е, че не обичам тази страна, където те се чувствуват добре — казвала тя, — но не искам да я видя.

Мислела само за децата си и за това, че е трябвало да заминат. Лете извеждала кравата, за да попасе край голямото блато. Седяла цял ден там с ръце в скута, а когато се прибирали, казвала:

— Виждаш ли, Червенушке, ако тук имаше големи плодородни ниви вместо тези безплодни блата, те нямаше да заминават.

Ядосвала се на блатата, от които нямало никаква полза. Часове седяла и разправяла, че децата са я напуснали заради блатата.

Тази вечер тя била по-слаба и по-немощна от всеки друг път. Не могла дори да я издои. Подпряла се на преградката и разказала, че идвали двама селяни и искали да купят блатото. Щели да го пресушат и да го обработят. Това я и тревожело, и радвало.

— Чу ли, Червенушке — рекла тя, — чу ли, те казаха, че в блатото може да расте ръж. Сега ще пиша на децата да се върнат. Няма защо да стоят повече там, щом могат да си изкарват хляба в къщи.

И се прибрала, за да им пише.

Момчето не слушаше вече кравата. То беше отворило вратата на обора и отиваше при мъртвата, от която неотдавна толкова се боеше. Известно време стоя неподвижно, като само се оглеждаше.

Къщата не му се видя толкова бедна, колкото очакваше. Беше пълна с неща, каквито се срещат у хора, които имат роднини в Америка. В единия ъгъл имаше стол-люлка, масата до прозореца беше покрита с пъстра плюшена покривка, друга хубава покривка беше постлана на леглото, по стените висяха снимки на заминалите деца и внуци в рамки с красива резба, на скрина имаше високи вази и няколко свещника с дебели вити свещи.

Момчето намери кутия кибрит и запали свещите не за да вижда по-добре, а защото мислеше, че по този начин ще отдаде почит на умрялата.

После отиде при нея, затвори очите й, скръсти й ръцете на гърдите и махна тънките сиви коси, паднали върху лицето й.

И през ум не му минаваше да се плаши. Беше му много мъчно, че тя е трябвало да преживее старините си в самота и копнеж. Тази нощ поне то щеше да бди над мъртвата.

Намери книгата с псалмите и прочете полугласно няколко псалми. Но посред четенето изведнъж спря, защото си спомни за майка си и баща си.

Помисли си само колко много могат да страдат родителите за децата си! Това никога не му беше минавало през ума. Като че ли животът им свършва, когато децата ги няма. Сигурно и неговите родители страдат сега за него така, както беше страдала старицата!

Тази мисъл го зарадва, но му се видя и малко невероятна. Никой не можеше да страда за такъв като него.

Но той сигурно щеше да се промени.

Погледна снимките на заминалите. Това бяха едри, здрави мъже и жени със сериозни лица. Имаше булки с дълги рокли, мъже с хубави дрехи и деца с къдрави коси в красиви бели дрешки. Изведнъж му се стори, че те гледат като слепи във въздуха и не искат да прогледнат.

— Нещастници! — обърна се момчето към снимките. — Майка ви умря. Вие вече не можете да поправите стореното. Но моята майка е жива!

То млъкна и се усмихна на себе си.

— Моята майка е жива! — повтори то. — И баща ми, и майка ми са живи!