Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (45)

XLV
При лапландците

Погребението беше свършено. Гостите на гъсарката Оса се бяха разотишли и тя остана сама в малката хижа на баща си. Затворила беше вратата, за да може спокойно да мисли за брат си. Спомняше си всяка дума на малкия Мац и всяка негова постъпка, а те бяха толкова много, че тя остана будна до късно през нощта. Колкото повече мислеше за брат си, толкова по-ясно разбираше колко труден ще бъде животът й без него. Най-после тя подпря глава на масата и горчиво зарида.

— Какво ще правя сега, когато малкият Мац го няма? — хълцаше тя.

Беше късна нощ, Оса бе прекарала уморителен ден и нищо чудно, че сънят я обори, щом наведе глава. А нямаше нищо чудно и в това, че й се присъни тоя, за когото мислеше. Малкият Мац влезе жив и здрав в стаята. „Сега трябва да отидеш да намериш баща ни, Оса!“ — рече той. „Как те го намеря, като не знам къде е?“ — отвърна тя. „За това не се безпокой! — каза малкият Мац весело както обикновено. — Ще ти пратя някой да ти помогне.“

В този момент на вратата на хижата се почука. Това беше истинско чукане, а не такова, което човек чува насън. Но тя беше заспала така дълбоко, че не можеше да си даде сметка кое е действителност и кое сън. Като тръгна да отвори, тя си помисли: „Сигурно идва онзи, който малкият Мац обеща да ми изпрати.“

Ако на прага се беше показала сестра Хилма или някой друг истински човек, Оса веднага щеше да разбере, че се е събудила. Но на вратата чукаше едно малко джудже, не по-високо от педя. Макар че беше късна нощ, навън бе светло като ден и Оса веднага разбра, че е същото джудже, което бяха срещали с Мац няколко пъти при пътуването им из страната. Тогава тя се боеше от него и ако сега беше съвсем будна, сигурно пак щеше да се изплаши. Но тя си въобразяваше, че продължава да сънува и остана съвсем спокойна. „Очаквах да е тоя, когото малкият Мац ще изпрати да ми помогне да намеря татко“ — помисли си тя.

Но това не беше съвсем невярно, защото джуджето беше дошло да поговори с нея тъкмо за баща й. Като видя, че тя не се бои от него, то набързо й разказа къде се намира баща й и как може да отиде при него.

Докато то говореше, Оса малко по малко съвсем се събуди. Чак тогава тя се изплаши, че стои и разговаря със същество, което не принадлежеше към нейния свят. Без да му благодари и да се сбогува с него, тя се вмъкна в хижата и блъсна вратата! Мярна й се учуденото лице на джуджето, но не можеше да постъпи иначе. Бе извън себе си от страх и бързаше да се свие в леглото и да се покрие презглава.

Но макар че се боеше от джуджето, тя разбираше, че то е дошло за нейно добро и затова на следния ден побърза да изпълни съветите му.

На западния бряг на Люосаяуре, едно езерце на няколко десетки километра северно от Малмбергет, има малко лапландско селище. На южния бряг на езерото се издига високата планина Кирунавара. Казват, че тя се състояла от чиста желязна руда. На североизточната страна има друга планина, Люосавара, която също била от желязо. Към тези планини сега прокарваха железопътна линия от Йеливара и близко до Кирунавара строяха гара, хотел за пътниците и много жилища за работниците и инженерите, които щяха да живеят тук, когато започне да се разработва рудата. Това беше истинско малко градче с хубави и приветливи къщи. То се намираше толкова на север, че малките криви брезички, които растяха наоколо, се различаваха едва в края на юни.

На запад от езерото мястото е равно и там се бяха заселили няколко лапландски семейства. Те бяха дошли преди няколко месеца и в късо време селището им бе готово. Нито къртиха камъните, нито ги вдигаха с взрив, за да изравнят мястото. Като си намериха суха и удобна полянка край езерото, изсякоха само няколко ракитови храсти и, се отвори място. Не се занимаваха със сечене и дялане на дървета, за да издигнат здрави дървени стени, не се грижеха за покрив, под и прозорци, нито за врати и ключалки. Трябваше само да забият колчетата на шатрите си в земята, да опънат платното и селището беше готово. Наредбата също не им създаде големи грижи. Най-важното беше да постелят на земята малко борови клони и няколко кожи и да окачат котлето на синджир за събраните горе в едно колчета. В котлето варяха месо от северни елени.

Работниците бързаха да довършат къщите на източната страна на езерото, преди да са почнали големите зимни студове, и се чудеха на лапландците, които столетия наред кръстосваха дълечния север и се предпазваха от студа и бурите само с тънки платнени стени. А лапландците на свой ред се чудеха на работниците, че вършат такава тежка работа, когато за живота бяха достатъчни няколко северни елена и една шатра.

През един юлски следобед, когато край Люосаяуре валеше страшен дъжд, лапландците, които лете обикновено прекарват повече навън, се бяха мушнали в една от шатрите, седяха край огъня и пиеха кафе.

Докато те си приказваха, откъм Кируна се зададе лодка, която спря при селището на лапландците. От лодката слязоха един работник и тринадесет-четиринадесет-годишно момиче. Кучетата се спуснаха към тях със силен лай и един от лапландците подаде глава, за да разбере кой иде. Като видя работника, той много се зарадва. Дошлият им беше голям приятел. Знаеше лапландски и беше добър и приказлив човек. Лапландецът му извика да влезе бързо в шатрата.

— Точно навреме идваш, Сьодерберг — каза той. — Кафеникът е на огъня. В този дъжд не може нищо да се прави. Ела ни разкажи какво ново има!

Работникът се вмъкна в претъпканата шатра и лапландците с много блъскане, смях и шеги направиха място за него и за момичето. Той веднага заговори на лапландски с домакините. Момичето, което не разбираше нищо от разговора, мълчеше и разглеждаше учудено гърнето и кафеншса, огъня и дима, лапландците и лапландките, децата и кучетата, стените и пода, кафените чашки и лулите, окъсаните дрехи и дървените съдове. За него всичко това бе ново. Досега то не беше виждало подобно нещо.

Но изведнъж момичето наведе очи. Сигурно Сьодерберг беше казал нещо за него, защото лапландците и лапландките извадиха от уста късите си лулички и го загледаха втренчено. Лапландецът, който седеше до момичето, го потупа по рамото, кимна и каза на шведски: — Добре, добре.

Една лапландка наля чаша кафе и му я подаде с големи усилия, а между хората пропълзя едно момче приблизително на неговата възраст. То стигна до момичето и го зяпна учудено.

Оса разбра, че Сьодерберг разказва на лапландците какво погребение е направила на брат си Мац. Тя предпочиташе, вместо да говори толкова много за нея, да попита лапландците къде е баща й. Джуджето беше казало, че бил при лапландците, на запад от Люосаяуре, и тя помоли да й разрешат да замине с един товарен влак, за да го потърси. И работниците, и надзирателите много й помагаха, а един инженер в Кируна изпрати Сьодерберг, който знаеше лапландски, да попита за баща й. Тя се надяваше, че ще го намери, щом пристигне. Оглеждаше лицата на всички в шатрата, но това бяха все лапландци. Баща й го нямаше.

Колкото повече разговаряха, толкова лапландците и Сьодерберг ставаха по-сериозни. Лапландците поклащаха глави и се чукаха по челото, като че ли говореха за някой, който не е с всичкия си ум. Тя почна да се безпокои и най-сетне попита Сьодерберг какво знаят тук за баща й.

— Казват, че отишъл за риба — отвърна работникът. — Не знаят дали ще се върне тази вечер, но щом времето се оправи, някой от тях ще отиде да го потърси.

После той отново се обърна към лапландците и продължи да разговаря с тях. Не му се искаше Оса да задава повече въпроси за Йон Асарсон.

Сутринта времето беше чудесно. Самият Ола Серка, най-знатният между лапландците, бе обещал да потърси бащата на Оса. Но той не бързаше. Беше се свил пред шатрата и се чудеше как да съобщи на Йон Асарсон, че дъщеря му е дошла да го търси. Трябваше да му го каже така, че той да не се изплаши и да не избяга. Йон Асарсон беше особен човек и се боеше от деца. Казваше, че като види деца, налягат го мрачни мисли и не може да издържи.

Докато Ола Серка мислеше, гъсарката Оса и Аслак, момчето, което я бе зяпнало предишната вечер, седяха на поляната пред шатрите. Аслак бе ходил на училище и знаеше шведски. Той разказваше на Оса за живота на лапландците и я уверяваше, че те живеят най-добре от всички. Оса намираше, че животът им е ужасен и му го каза.

— Ти не знаеш какво говориш! — отвърна Аслак. — Остани при нас само една седмица и ще се увериш, че ние сме най-щастливият народ на света.

— Ако остана една седмица, ще се задуша от дима в шатрата — отговори Оса.

— Не говори така! — каза момчето. — Ти нищо не знаеш за нас. Ще ти разкажа нещо и тогава ще разбереш, че колкото по-дълго стоиш тук, толкова по-добре ще се чувствуваш.

И Аслак разправи на Оса за онова време, когато през страната преминала черната смърт. Той не знаел дали болестта е засегнала и същинска Лапландия, дето се намираха сега, но в Йемтланд била толкова страшна, че уморила всички лапландци, които живеели в горите и планините, освен едно петнадесетгодишно момче. Измрели и всички шведи, които живеели в долините. Останало само едно петнадесетгодишно момиче.

— Момчето и момичето обикаляли поотделно из опустялата страна цяла зима, за да търсят хора, и напролет най-после се срещнали — продължи Аслак. — Тогава шведското момиче помолило лапландчето да го придружи на юг, докато намери хора от своето племе. Не искало да остане повече в Йемтланд, дето имало само запустели чифлици. „Ще те придружа, където искаш — отвърнало момчето, — но чак през зимата. Сега е пролет и моите северни елени отиват на запад към планините. А ти знаеш, че ние, лапландците, отиваме там, където ни водят северните елени.“

Шведското момиче било дъщеря на богати родители. Свикнало било да живее под покрив, да спи в легло и да се храни на маса. То презирало бедните хора от планината и мислело, че онези, които живеят под открито небе, са много нещастни. Ала се бояло да се върне в чифлика си, дето имало само мъртъвци. „Нека поне дойда с теб в планината — казало то на момчето, — за да не стоя сама тук, дето не се чува човешки глас!“ Момчето на драго сърце се съгласило и момичето тръгнало след северните елени към планините. Стадото копнеело за хубавата планинска паша и всеки ден изминавало дълги разстояния. Нямали време да опъват шатра. Трябвало да спят върху снега, докато елените пасели. Животните усещали как южният вятър развява козината им и знаели, че след няколко дни той ще стопи снега по склоновете на планините. Момичето и момчето трябвало да ги следват през топящия се сняг и през чупливия лед на езерата. Когато стигнали до планините, а боровите гори свършили и започнали кривите брезички, те почакали няколко седмици, докато и снегът по планините се стопи. После пак тръгнали нагоре. Момичето се задъхвало, оплаквало се от умора и често казвало, че ще се върне в долините, но продължавало да върви, за да не остане съвсем само.

Когато стигнали обширните планински пасбища, момчето разпънало за момичето шатра на хубава зелена морава край планински поток. Вечерта то уловило кошута с ласо, издоило я и дало мляко на момичето. Намерило изсушеното еленово месо и сиренето, което неговото племе било скрило по височините миналото лято. Но момичето все се оплаквало и било вечно недоволно. Не искало нито еленово месо, нито сирене, нито мляко. Не можело да свикне да седи свито в шатрата, нито да спи на земята, на легло от борови клончета и еленова кожа. А синът на планинското племе само се надсмивал на оплакванията му и продължавал да се държи приятелски.

След няколко дни момичето отишло при момчето тъкмо когато то дояло елените и предложило да му помогне. Заело се също да пали огън и да вари еленово месо, да носи вода и да прави сирене. Тогава за двамата настъпило чудесно време. Било топло, пък и храната по-лесно се намирала. Те излизали заедно, поставяли капани за птици, ловели сьомга в потока и берели къпини край блатата.

Щом лятото отминало, смъкнали се надолу по планината, докато стигнали границата между иглолистните и широколистните гори, и там се спрели на лагер. Било вече време за клане на добитъка и те работели по цял ден, но сега и храна се намирала по-лесно, отколкото през лятото. Когато завалял сняг и ледовете сковали езерата, те отишли още по на изток, в гъстите борови гори. Опънали там шатрата и започнала зимната работа. Момчето учело момичето да прави конци от еленови жили, да щави кожи и да шие от тях дрехи и обуща, да прави гребени и други предмети от еленови рога, да кара ски и да се пързаля с шейна, теглена от елените. След като прекарали така тъмните зимни месеци и слънцето отново се показало, момчето рекло на момичето, че сега може да го придружи на юг, за да отиде при хората от своето племе. Тогава момичето го изгледало учудено. „Защо бързаш да ме изпратиш? — попитало то. — Или толкова ти се иска да останеш само с елените си?“ — „Аз мислех, че ти тъгуваш да си отидеш“ — отвърнало момчето. „Цяла година съм живяла като лапландците — казало момичето. — Сега не мога да се върна при моя народ и да живея в тесните жилища, след като толкова дълго време съм скитала свободно по планините и горите. Не ме пъди, нека остана тук! Вашият живот е по-хубав от нашия.“

Момичето останало при момчето цял живот и вече не помислило да се върне в долините. Ако ти, Оса, останеш тука само един месец, никога няма да поискаш да ни напуснеш.

С тези думи Аслак завърши разказа си. В това време и баща му Ола Серка извади лулата от устата си и стана. Старият Ола знаеше повече шведски, отколкото предполагаха, и беше разбрал думите на сина си. И докато слушаше, той изведнъж се сети как трябва да каже на Йон Асарсон, че дъщеря му е дошла да го търси.

Ола Серка слезе към Люосаяуре и тръгна по брега. Там седеше един човек и ловеше риба. Той беше приведен, с посивели коси. Погледът му бе уморен и в целия му вид имаше нещо отпуснато и безпомощно. Приличаше на човек, който се е опитал да носи нещо не по силите си или да измисли нещо твърде мъчно и е останал пречупен и обезкуражен от неуспеха.

— Ловът трябва много да ти е вървял, Йон, щом си седял цяла нощ — каза лапландецът, като се приближи.

Човекът трепна и вдигна глава. На въдицата му нямаше никаква стръв, на брега до него — нито една риба. Той бързо сложи нова стръв и хвърли въдицата във водата. Лапландецът се разположи на тревата до него.

— Искам да ти кажа нещо — започна Оле. — Ти знаеш, че имах дъщеря, която миналата-година умря, и че ние в шатрата още не можем — да я прежалим.

— Знам — отвърна късо рибарят и лицето му се помрачи. Виждаше се, че разговорът за умрели деца му е неприятен. Той говореше хубаво лапландски.

— Но няма полза човек да прекарва живота си в скръб — продължи лапландецът.

— Не, няма полза.

— Затова реших да си взема друго дете. Не намираш ли, че добре съм намислил?

— Зависи какво е детето, Ола.

— Ще ти кажа какво знам за момичето, Йон — каза Ола и разправи на рибаря, че; през юни две деца, момче и момиче, пристигнали в Малмбергет да търсят баща си. Тъй като бащата бил заминал, те останали да го чакат. Докато чакали, момчето загинало при един взрив. Тогава момичето решило да му устрои тържествено погребение.

После Ола описа с хубави думи как бедното малко момиче убедило всички да му помогнат. То било толкова храбро, че отишло и само говорило с директора.

— Това момиче ли искаш да вземеш, Ола? — попита рибарят.

— Да — отвърна лапландецът. — Като чухме тази история, ние всички се разплакахме и си казахме, че една толкова добра сестра сигурно ще бъде и добра дъщеря и я помолихме да остане у нас.

Рибарят мълча известно време. Виждаше се, че продължава разговора само за да направи удоволствие на приятеля си.

— Това моите от вашето племе ли е? — Не — отвърна Ола, — не е лапландче.

— Тогава сигурно е дъщеря на някой от заселниците, щом е свикнала с живота на север.

— Не, тя е от далечния юг — отговори Ола така, като че ли това нямаше нищо общо с работата.

Но сега рибарят изведнъж се заинтересува.

— Не ми се вярва да успееш да я убедиш да остане — каза той. — Тя няма да може да прекара зимата в шатра, ако не е свикнала от дете.

— Но затова пък в шатрата ще има добри родители и добри братя и сестри — отвърна Ола Серка упорито. — Да си сам, е по-лошо, отколкото да мръзнеш.

На рибаря като че ли му се искаше да попречи на тази работа. Мисълта, че едно дете на родители-шведи ще попадне между лапландците сякаш му беше неприятна.

— Нали каза, че има баща в Малмбергет?

— Той е умрял — отвърна лапландецът късо.

— Сигурен ли си в това, Ола?

— Защо питаш? — каза презрително лапландецът. — Разбира се, че съм сигурен. Ако бащата беше жив, щяха ли момичето и братчето му да бъдат принудени да скитат сами през цялата страна? Щяха ли две деца да се издържат сами, ако имаха баща? Щеше ли малкото момиче да отива самичко да говори с директора, ако бащата беше жив? Сега, когато цяла Лапландия говори за храбростта на това момиче, щеше ли то да бъде само дори един миг, ако бащата не беше умрял? Момичето мисли, че той е жив, но аз съм сигурен, че е умрял.

Човекът с уморения поглед се обърна към Ола.

— Как се казва това момиче, Ола? — попита той. Лапландецът се замисли.

— Не мога да си спомня. Трябва да го попитам.

— Да го попиташ ли? Та то тука ли е?

— Да, горе в шатрата.

— Какво? Ти си го взел, Ола, без да попиташ бащата дали е съгласен?

— Какво ме интересува бащата! Ако не е умрял, значи, не иска да знае за децата си! Трябва да бъде доволен, че някой друг се грижи за тях.

Рибарят захвърли въдицата и стана. Някой като че ли му беше вдъхнал нов живот.

— Според мен този баща не е като другите хора — продължи лапландецът. — Може би го преследват мрачни мисли и не може да се задържи на работа. Такъв баща за нея ли е?

Още преди Ола да свърши, рибарят тръгна с големи крачки по брега.

— Къде отиваш? — попита лапландецът.

— Отивам да видя осиновената ти дъщеря, Ола.

— Добре — каза лапландецът. — Виж я! Сигурен съм, че ще я одобриш.

Шведецът вървеше толкова бързо, че лапландецът едва го догонваше. След известно време Ола каза:

— Ей сега си спомних, че се казва Оса Йонсдотер.

Другият само ускори крачките си, а старият Ола Серка така се развесели, че му се искаше да се смее с глас. Когато наближиха шатрите, Ола каза още няколко думи.

— Тя е дошла в Лапландия да търси баща си, а не за да стане моя дъщеря. Но ако не може да намери баща си, аз на драго сърце ще я задържа.

Другият забърза още повече.

„Знаех си, че ще се уплаши, като чуе, че искам да задържа дъщеря му между лапландците“ — каза си Ола.

Когато работникът от Кируна, който беше довел гъсарката Оса в лапландското селище, се връщаше по-късно през деня, в лодката му имаше още двама души. Те седяха притиснати един до друг и се държаха за ръце, като че ли никога нямаше да се разделят. Това бяха Йон Асарсон и дъщеря му. И двамата изглеждаха променени. Йон Асарсон не беше толкова приведен и уморен, а погледът му беше ясен и добър, като че ли най-после бе получил отговор на това, което отдавна го измъчваше. А гъсарката Оса не се оглеждаше така будно и внимателно както по-рано. Тя имаше на кого да се опре, на кого да разчита и сега като че ли отново ставаше дете.