Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (37)

Събота, 7 май

От няколко години в Скансен, големия парк край Стокхолм, където са събрани много забележителни неща, живееше едно дребно старче на име Клемент Ларсон. Той беше от Хелзингланд и беше дошъл в Скансен да свири на цигулка народни танци и стари песни. Всъщност той свиреше следобед, а сутрин пазеше чудните селски къщи, пренесени в Скансен от всички краища на страната.

Отначало Клемент си мислеше, че на старини се е наредил по-до-бре, отколкото е могъл и да мечтае, но след известно време започна да се отегчава, особено сутрин. Когато в Скансен идваха хора, за да разглеждат къщите, времето криво-ляво минаваше, но понякога Клемент по цели часове стоеше сам. Тогава изпитваше такъв копнеж за дома, че му се искаше да напусне службата си в града. Но той беше много беден и знаеше, че в родното си място ще трябва да бъде издържан от общината. Затова се мъчеше да остане тук колкото може по-дълго, макар че от ден на ден се чувствуваше все по-нещастен.

Един хубав следобед в началото на май Клемент имаше няколко свободни часа и тръгна по стръмната пътека към града. Скоро срещна един рибар със сандъче на гърба. Той беше млад, здрав момък, който често идваше в Скансен и носеше живи птици за продан. Клемент го беше виждал много пъти.

Този ден рибарят го попита дали управителят на Скансен си е у дома. След като му отговори, Клемент на свой ред го запита какво носи в сандъчето.

— Ще ти покажа, Клемент — отвърна рибарят, — ако ми кажеш колко да искам за него.

И поднесе сандъчето към Клемент. Той надникна веднъж, още веднъж и бързо се дръпна няколко крачки назад.

— За бога, Осбьорн! — извика той. — Как го хвана?

Спомни си, че през детските години майка, му често му бе разказвала за джуджета, които живеели под дъските на пода. Той не биваше да вика и лудува, за да не ги разсърди. Като порасна, реши, че майка му е измислила тази история за джуджетата, за да го плаши. Но това не ще да е било нейна измислица, защото в сандъчето на Осбьорн имаше истинско джудже.

У Клемент още беше останало нещо от детския страх и сега, като поглеждаше към сандъчето, по гърба му полазваха тръпки. Осбьорн го забеляза, че се бои и почна да се смее, но Клемент взе работата много сериозно.

— Кажи, Осбьорн, къде го намери? — попита той.

— Да не мислиш, че съм го дебнал? — отвърна Осбьорн. — То само дойде при мен. Рано тази сутрин излязох в морето, като си взех и пушката. Едва бях тръгнал и над мен прелетяха ято диви гъски, които идваха от изток със страшен крясък. Гръмнах веднъж, но не улучих. Вместо патица във водата падна ей това, и то толкова близо до лодката, че аз просто протегнах ръка и го хванах.

— Да не си го улучил, Осбьорн?

— Няма му нищо, живо и здраво е. Само се беше замаяло от падането и аз му вързах ръцете и краката с канап, за да не избяга. Веднага си помислих, че това е тъкмо за Скансен.

Като слушаше рибаря, Клемент изпитваше някакъв особен страх. Той си припомняше всичко онова, което беше чувал в детинството си за джуджетата — колко отмъстителни били към враговете си и колко помагали на своите приятели. Който се опитвал да ги хване, зле си изпащал.

— Трябва веднага да го пуснеш, Осбьорн — каза той.

— За малко щях да направя това — отговори рибарят. — Дивите гъски ме проследиха чак до в къщи и цялата сутрин се въртяха над острова и крещяха, като че ли си го искаха. Не стига това, ами и всичките птици край нас, чайки, морски гълъби и други, които не заслужават дори и един изстрел, кацнаха на островчето и почнаха да съскат, а като излязох, така замахаха с криле край мен, че трябваше да се върна. Жена ми ме помоли да го освободя, но аз си бях наумил да го донеса в Скансен. Турих на прозореца една детска кукла, скрих джуджето в сандъчето и излязох. Птиците помислиха, че то е на прозореца, защото не се спуснаха да ме преследват.

— То нищо ли не говори? — попита Клемент.

— Как не, отначало се опитваше да вика нещо на птиците, но аз му запуших устата с едно парцалче.

— Боже мой, Осбьорн, как можеш да направиш такова нещо! Не разбираш ли, че то е свръхестествено същество?

— Не знам какво е — отвърна Осбьорн спокойно. — Другите да си блъскат главата. На мен ми стига само да ми платят добре за него. Клемент, ти колко мислиш, че ще ми даде управителят, а?

Известно време Клемент мълча. Той много се тревожеше за джуджето. Струваше му се, че майка му е до него и му казва винаги да бъде добър към джуджетата.

— Не знам колко ще ти даде управителят, Осбьон — каза той най-после, — но ако го дадеш на мен, аз ще ти платя двадесет крони.

Като чу тази висока цена, Осбьорн изгледа учудено цигуларя. Клемент сигурно си мислеше, че джуджето притежава някаква тайнствена сила и може да му бъде полезно. Не му се вярваше управителят да плати толкова пари и той прие предложението на Клемент.

Цигуларят мушна джуджето в широкия си джоб, върна се в Скансен и влезе в една овчарска хижа, в която нямаше нито пазач, нито посетители. Затвори вратата, извади джуджето, което беше още с вързани ръце и крака и със запушена уста, и го сложи внимателно на една скамейка.

— Слушай сега какво ще ти кажа! — започна Клемент. — Аз знам, че вие джуджетата не обичате да се мяркате пред хората и си гледате вашите работи. Затова реших да те освободя, но при едно условие: да останеш тук, в парка, докато ти позволя да си тръгнеш. Ако си съгласен, кимни три пъти с глава!

Клемент го гледаше в очакване, но то стоеше неподвижно.

— Няма да ти е зле — продължи Клемент. — Ще ти давам храна всеки ден, а тук ще си намериш толкова занимания, че времето няма да ти се види дълго. Но не бива да отиваш другаде, докато не ти разреша. Ще си уговорим някакъв условен знак. Например, докато ти давам яденето в бяла купичка, ще стоиш тук. Когато ти го сложа в синя, можеш да си отидеш.

Клемент отново млъкна, като очакваше, че джуджето ще кимне, но то не се помръдна.

— Така, значи — каза Клемент. — Тогава не ми остава нищо друго, освен да те занеса на управителя. Той ще те сложи в стъклен шкаф и всички хора от големия град Стокхолм ще идват да те гледат.

Това като че ли уплаши джуджето, защото то закима с глава.

— Добре — каза Клемент, извади ножчето си и сряза канапа, с който бяха вързани ръцете на джуджето. После бързо тръгна към вратата.

Първата работа на момчето беше да извади парцалчето от устата си и да си развърже краката. Когато се обърна към Клемент Ларсон, за да му благодари, той беше си отишъл.

Едва беше излязъл и Клемент срещна един приятен стар човек. Той отиваше към една височина, от която се откриваше чудесна гледка. Клемент не си спомняше да го е срещал друг път, но той сигурно го беше виждал някога, защото се сиря и каза:

— Добър ден, Клемент. Как си? Здрав ли си? Напоследък ми се виждаш отслабнал.

Старият човек беше толкова любезен, че Клемент неволно почна да му разказва за своя копнеж по родното място.

— Какво? — възкликна старият човек. — Искаш да напуснеш Стокхолм? Това е невероятно.

Приветливият стар човек изглеждаше почти обиден. Но после си спомни, че разговаря с прост старец от Хелзингланд и отново продължи любезно:

— Ти сигурно не си чувал как е изникнал град Стокхолм. Иначе щеше да разбереш, че не трябва да тъгуваш за дома. Ела да седнем на онази скамейка и аз ще ти разкажа нещо за Стокхолм.

Когато седнаха на скамейката, старият човек най-напред хвърли поглед към Стокхолм, който се простираше пред него с всичката си красота, и дълбоко пое въздух, като че ли искаше да привлече в себе си цялата тази прелест. После се обърна към цигуларя.

— Слушай, Клемент! — каза той и почна да чертае една малка географска карта на пясъка пред себе си. — Това е Упланд. От нея се спуска на юг един провлак, нарязан от много заливи. А това тук е Сьормланд, с друг провлак, също така нарязан, който отива право на север. Тук, от запад, идва едно езеро, осеяно с острови: това е Мелар. А на изток също има вода, която едва се промъква между островчетата: това е Балтийско море. А тук, Клемент, където Упланд се среща със Сьормланд и Мелар се среща с Балтийско море, минава къс проток, разделен на много ръкави от четири малки острова. Един от тези ръкави сега се нарича Норстрьом, а някога се е казвал Стоксунд.

Тези островчета едно, време са тънели в зеленина, били са гористи, каквито са и сега доста от островчетата на Мелар. Те дълго време са били ненаселени. Местоположението им е добро, защото лежат между сушата и морето, но това никой не забелязвал. Минавали година след година. Хората се заселвали по островите в морето и в Мелар, но островчетата в Стрьомен си оставали пусти. Сегиз-тогиз само някой лодкар спирал край някое от тях и опъвал палатката си да пренощува. Ала никой не оставал за дълго.

Веднъж един рибар, който живеел на остров Лидингьо в Балтийско море, отишъл с лодката си в Мелар и там риболовът така му потръгнал, че закъснял да се прибере навреме. Когато стигнал до четирите островчета, мръкнало съвсем и той решил да спре на едно от тях и да почака, докато изгрее луната.

Това било към края на лятото и времето било топло и хубаво, макар че нощите почвали вече да стават тъмни. Рибарят измъкнал лодката на брега, легнал до нея, подпрял глава на един камък и заспал. Когато се събудил, луната отдавна била изгряла и така силно светела, че се виждало като денем.

Рибарят скочил и тъкмо се готвел да спусне лодката във водата, видял в пролива безброй черни точки. Това било голямо стадо тюлени, които плували право към острова. Като помислил, че те ще излязат на брега, той се навел да вземе копието си, което винаги носел със себе си в лодката. Но когато се изправил, тюлените били изчезнали. Вместо тях пред него стоели прекрасни млади момичета с дълги зелени копринени рокли и бисерни корони. Рибарят разбрал, че това са русалки, които живеели по пустите островчета навътре в морето и сега били навлекли тюленови кожи, за да могат да доплуват до сушата и да си потанцуват под лунната светлина на зелените островчета.

Той оставил предпазливо копието и когато момичетата отишли навътре в острова, за да танцуват, той се промъкнал след тях да ги погледа. Чувал бил, че русалките били много красиви и че всеки, който ги видел, бил омагьосван от тях.

След като погледал известно време танците им под дърветата, той се върнал на брега, взел една от тюленовите кожи и я скрил под близкия камък. После легнал при лодката си и се престорил на заспал.

След малко русалките дошли на брега да си облекат тюленовите кожи. Отначало те си бъбрели весело и се смеели, но скоро започнали да плачат, защото една от тях не можела да си намери тюленовата кожа. Тичали насам-натам по брега, търсели я, но не могли да я намерят. Изведнъж забелязали, че небето на изток почва да бледнее и денят наближава. Тогава всички отплували освен онази, която била изгубила тюленовата си кожа. Тя седяла на брега и горко плачела.

На рибаря му домъчняло за нея, но останал да лежи, докато съвсем се развиделило. Тогава станал спуснал лодката в морето и когато вдигнал веслата, престорил се, че случайно я забелязва.

„Коя си ти? — извикал й той. — Да не си жертва на корабокрушение?“

Тя се спуснала към него и го попитала не е ли виждал тюленовата й кожа, но той се престорил, че не разбира въпроса й. Тогава тя пак почнала да плаче, а той й предложил да тръгне с него.

„Ела у дома — казал й рибарят. — Майка ми ще се грижи за теб. Не можеш да останеш на този остров. Тук няма да намериш нито покрив, нито храна.“

Говорел й тъй убедително, че тя се съгласила.

И рибарят, и майка му били безкрайно добри към клетата русалка. Тя се чувствувала много добре у тях. От ден на ден ставала по-весела, помагала на майката в домашната работа и приличала вече на другите момичета из островчетата, само че била много по-хубава от тях. Един ден рибарят я попитал иска ли да му стане жена и тя веднага се съгласила.

Приготвили се за сватбата. Русалката облякла дългата си зелена рокля и сложила бисерната корона, които носела, когато рибарят я видял за пръв път. По онова време по островчетата нямало черква и те трябвало да седнат в лодките, да отплуват по Мелар и да се венчаят в първата черква.

Рибарят, който карал годеницата и майка си в своята лодка, гребал толкова добре, че изпреварил всички останали. Когато подминали островчето в Стрьомен, на което намерил годеницата си, той не можал да сдържи усмивката си.

„Защо се усмихваш?“ — попитала го тя.

„Спомних си за онази нощ, когато скрих тюленовата ти кожа“ — отвърнал рибарят. Той бил съвсем сигурен в нея и не смятал, че трябва да мълчи повече.

„Какво говориш? — попитала годеницата. — Аз не съм имала никаква тюленова кожа!“

Види се, тя била забравила всичко.

„Не помниш ли как танцуваше с русалките?“ — попитал той.

„Просто не разбирам какво говориш! — отвърнала годеницата. — Всичко това ти се е присънило.“

„Ако ти покажа тюленовата кожа, ще ми повярваш ли?“ — попитал рибарят и насочил лодката към островчето.

Когато слезли на брега, той веднага намерил камъка, под който я бил скрил.

Щом видяла тюленовата кожа, годеницата я грабнала и метнала на главата си. Кожата я обгърнала като жива и девойката веднага се хвърлила в Стрьомен.

Годеникът скочил във водата след нея, но не можал да я стигне. В отчаянието си той грабнал копието и го хвърлил подире й. Улучил по-добре, отколкото искал; клетата русалка извикала жално и изчезнала в дълбините.

Рибарят стоял на брега и я чакал да се покаже отново. И изведнъж забелязал, че водата около него почнала да излъчва някакво меко сияние. Такава красота той никога не бил виждал. Водата блестяла и преливала в нежнорозово и бяло, така както преливат цветовете от вътрешната страна на раковина.

Когато блестящите вълни се разбивали в брега, на рибаря му се сторило, че и брегът се променя. Той също почнал да блести и всичко по него взело да цъфти и ухае. Никога преди рибарят не го бил виждал толкова красив.

Той скоро си обяснил тази чудна промяна. Всеки, който видел русалка, я намирал по-хубава от всички други жени. Сега, когато кръвта на русалката се смесила с водата и окъпала бреговете, нейната красота преминала на земята и всеки, който я види, я обиква и престава да копнее за друго.

Тук приветливият старец прекъсна разказа си и се обърна към Клемент. Но той само кимна с глава, без да каже нито дума, в очакване старият човек пак да почне да разказва.

— От този момент, Клемент — продължи старецът и в очите му блесна весело пламъче, — хората почнали да се заселват на островчетата. Отначало идвали само рибари и селяни, после ги последвали и други, докато един хубав ден в Стрьомен пристигнали с корабите си кралят и новият управител. Те забелязали, че всеки кораб, който влиза в езерото Мелар, трябва да мине покрай тези островчета. Управителят казал, че тук трябва да бъде вратата на пролива, която да може да се отваря и затваря по желание: по този начин ще се пускат търговските кораби и ще се спират пиратските.

И това станало — каза старият човек, като се изправи и отново за почна да чертае с бастунчето си по пясъка. — Тук, на най-големия остров, управителят издигнал замък с висока кула, наречен Чернан. Жителите дигнали стени около целия остров. На северната и на южната стена направили врати със здрави кули над тях. Прокарали мостове между другите островчета, като издигнали и на тях високи кули. А във водата забили дебели колове с напречни греди, които можели да се отместват и по този начин никакъв кораб не можел да мине без разрешение.

Както виждаш, Клемент, четирите островчета, на които дълго време никой не обръщал внимание, скоро станали здрава крепост. Но това не било всичко. Бреговете и проливът почнали да привличат все повече хора и скоро те се впуснали от всички страни да се заселват на островчетата. Построили си и черква, която по-късно била наречена Голямата черква. Тя била ей тук, до крепостта, а тук, между стените, били малките къщурки на заселниците. Те не били много, но за онова време достатъчно, за да бъдат смятани за град. Той бил наречен Стокхолм и така се нарича и до днес.

И ето един ден, Клемент, управителят, който сложил начало на, всичко това, заспал вечния си сън. Но Стокхолм не останал без строители. Надошли монаси, които се наричали сивите братя. Стокхолм ги привлякъл и те поискали разрешение да си построят манастир. Кралят им дал едно от по-малките островчета, ей това, което гледа към Мелар. Те го застроили и оттогава то носи името Громункехолмен — Островчето-на сивите монаси. После дошли други, които се наричали черните братя. И те поискали да строят. Техният манастир бил издигнат на Стадсхолмен, близо до южната врата. На този, най-големия от островите на север от града, се настанили братята на светия дух, които издигнали болница, а на другия — предприемчиви хора направили мелница. Край островчетата монасите ловели риба. Както знаеш, сега тук има само един остров, защото каналът между двата острова е затрупан. Той и до днес се нарича Островът на светия дух.

Малките гористи островчета, Клемент, били изцяло застроени, но хора непрекъснато прииждали, защото, както вече знаеш, те привличали заселници. Дошли и монахини от ордена „Света Клара“ и също поискали да строят. Но нямало вече къде и те се настанили на северния бряг, който се наричал Нормалм. Не били много доволни, защото над Нормалм се издига висок хълм, на който се намирала градската бесилка, и никой не обичал тази част на града. Въпреки това сестрите построили и черква, и манастир. След тях дошли и други. Горе, на самия хълм, направили болница и черквата „Свети Йоран“, а в подножието на хълма била издигната черквата „Свети Якоб“.

Започнали да строят и в Сьодермалм, южното крайбрежие, което се издига стръмно нагоре. Там направили черквата „Света Мария“.

Но не мисли, Клемент, че в Стокхолм идвали само монаси. Идвали и много други хора. Надошли голям брой търговци и занаятчии от Германия. Те били по-опитни от шведските и затова ги приели добре. Заселили се в стария, обкръжен със стени град, съборили малките къщурки и издигнали високи, хубави, каменни къщи. Но мястото било недостатъчно и къщите трябвало да се строят гъсто една до друга, с фронтони към тесните улички.

Да, Клемент, както виждаш, Стокхолм привличал хората.

В този момент се зададе един човек, който бързо идваше към тях. Приветливият старец му махна с ръка и той се спря близо до тях. После старецът отново седна до цигуларя.

— Сега ще ми направиш една услуга, Клемент — каза той. — Аз едва ли ще имам вече случай да говоря с теб, но ще ти изпратя една книга за Стокхолм и ти ще я прочетеш от край до край. Аз само ти описах основаването на Стокхолм. От книгата ти ще разбереш как е живял и как се е променял градът. Ще видиш как малкото, тясно, обградено със стени градче на островите се е превърнало в това голямо море от къщи, което се простира под нас. Ще видиш как на мястото на мрачната кула Чернан е бил издигнат красивият бял дворец и как черквата на сивите монаси се е превърнала в гробница на шведските крале. Ще прочетеш как са се застроявали остров след остров и как зеленчуковите градини на север и на юг са се превърнали в красиви паркове и квартали. Как са били прокопавани хълмовете и затрупвани каналите. Как строго пазените кралски градини са станали любимо място за разходки на народа. И ти ще се почувствуваш тук у дома си, Клемент! Този град не е само на стокхолмци. Той е и твой, и на цяла Швеция.

И като четеш за Стокхолм, Клемент, ти ще разбереш, че той има притегателна сила! Отначало дошъл кралят, после благородниците започнали да издигат дворец след дворец. След това почнали да идват хора отвсякъде и както виждаш, сега Стокхолм не е град сам за себе си или за своята област. Той е град на цялото кралство. Ти знаеш, че във всяка енория има съвети, но в Стокхолм има народно събрание за цялата страна. Знаеш, че навсякъде има съдии, но в Стокхолм има съд, който стои над всички други. В цялата страна има войски и казарми, но в Стокхолм се намират онези, които командуват цялата войска. Навсякъде има железници, но те се управляват от Стокхолм. Тук се намират ръководителите на свещениците, на учителите, на лекарите, на съдиите. Тук е средището на страната, Клемент. Оттук идват парите, които носиш в джоба си, и марките, които залепваш на писмата. Оттук всички шведи получават по нещо. Тук никой не бива да се чувствува чужденец и да копнее за дома си. Тук е домът на всички шведи.

А като прочетеш всичко, спомни си и за последната придобивка на Стокхолм — за тези стари къщи в Скансен! Тук могат да се видят стари носии, стари съдове, старинни танци; да се чуят свирачи и разказвачи на приказки. Стокхолм е привлякъл в Скансен всичко старинно и хубаво, за да му отдаде почит и да го издигне на онова място, което заслужава.

И най-после, Клемент, когато четеш за Стокхолм, не забравяй да сядаш на това място! Оттук ти ще видиш как блестят игривите, радостни вълни и как бреговете сияят в своята красота. Тогава и ти сам ще почувствуваш магията им, Клемент.

Приветливият старец беше повишил глас и той звучеше мощно и заповеднически. Очите му блестяха. После той стана, махна с ръка на Клемент и си тръгна. А Клемент се изправи и ниско се поклони.

На другия ден кралски лакей донесе на Клемент голяма червена книга и писмо. В писмото се казваше, че книгата е от краля.

Няколко дни след това старчето Клемент Ларсон ходи като замаяно. От него не можеше да се изтръгне нито една смислена дума. След една седмица той отиде при управителя и заяви, че напуска. Принуден бил да си отиде в къщи.

— Защо ще си вървиш? Не свикна ли тук? — попита управителят.

— Свикнах — отвърна Клемент, — не е затова, но все пак трябва да си отида у дома.

Клемент дълго се колеба, защото кралят му беше казал, че трябва да се запознае със Стокхолм и да го обикне. Но той не можеше да се стърпи, трябваше да си отиде, за да разправи какво му е казал кралят. Ще застане пред черквата в своето село и ще разказва на всички колко любезен е бил кралят с него, когато са седели един до друг на скамейката! И как му е изпратил книга, и си е губил времето да му говори часове наред, за да му смекчи мъката по дома! Хубаво беше да разказва тези неща в Скансен на лапландци и даларнци, но още по-хубаво щеше да бъде да ги разказва в родното си място.

Дори и да го настаняха в приют, нямаше да му е толкова тежко. Сега той беше друг човек и всички щяха да го почитат.

С този нов копнеж Клемент не можеше да се бори. Той трябваше да отиде при управителя и да заяви, че напуска.