Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nils Holgerssons underbara resa genom Sverige, –1907 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2008)

Издание:

Селма Лагерльоф. Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

 

Редактор Атанас Звездинов

Художник Бертил Любек

Художествено оформление Георги Дойчинов

Художествен редактор Иван Стоилов

Технически редактор КатяБижева

Коректор Галина Луцова.

II издание. ЛГ IV. Година 1976. Дадена за набор на 15.IV.1976 година. Подписана за печат на 12.VIII. 1976 година. Излязла от печат на ЗО.Х.1976 година. Поръчка № 134. Формат 1/16 70/100. Печатни коли 27. Издателски коли 34,99. Цена на книжното тяло 1,58 лева. Цена 1,63 лева

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

ДПП „Балкан“ — София, 1976

 

 

Svenska bokfoerlaget. Albert Bonnier. Stockholm. 1947

История

  1. — Добавяне

XIII
Малкият Карлов остров

Бурята
Петък, 8 април

Дивите гъски бяха прекарали нощта на северния край на Йоланд и сега летяха към сушата. Над Калмарския пролив духаше силен южен вятър, който ги отнасяше към север. Все пак те напредваха доста бързо към сушата. Но когато наближиха първите острови, чуха силно бучене, като че ли безброй много птици размахваха криле, за да отлетят, а водата под тях изведнъж стана съвсем черна. Ака бързо прибра криле и увисна неподвижно във въздуха. После почна да се спуска надолу към морето. Но преди още ятото да достигне водата, от запад връхлетя буря. Тя гонеше пред себе си облаци прах, парцали солена пяна и малки птички, а сега налетя и върху дивите гъски, пръсна ги и ги понесе към морето.

Бурята беше ужасна. Дивите гъски непрекъснато се опитваха да се върнат към брега, но напразно — вятърът ги отнасяше все по-навътре и но-навътре в Балтийско море. Бяха вече отминали Йоланд и пред тях се простираше само пусто, тихо море. Не им оставаше нищо друго, освен да се предадат.

Като разбра, че не могат да се върнат, Ака реши, че няма смисъл да оставят бурята да ги носи над цялото Балтийско море и затова кацна във водата. Вълнението вече беше голямо и всеки момент се усилваше. Тъмнозелените вълни с пенести гребени непрекъснато прииждаха една от друга по-големи. Те като че ли се надпреварваха коя да се издигне по-високо и да се пени по-застрашително. Ала дивите гъски не се бояха от вълнението. Напротив, то като че ли им доставяше голямо удоволствие. Не правеха усилия да плуват и оставяха вълните да ги издигат върху гребените си и да ги пускат надолу; радваха се като деца на люлка. Единствената им грижа беше да не се разпръскват. Клетите сухоземни птици, които бурята носеше над тях, викаха завистливо:

— Горко ни! Вие поне можете да плувате и за вас това не е беда! Но и дивите гъски не бяха в безопасност, защото люлеенето ги приспиваше. Все току им се искаше; да извият глава назад, да мушнат човка под крилото и да заспят. Ала такова заспиване е-много опасно и затова Ака постоянно се провикваше:

— Не заспивайте, диви гъски! Която заспи, ще се откъсне от ятото. А тая, която се откъсне от ятото, ще загине!

Въпреки усилията си да противостоят на съня, гъските заспиваха една след друга. Дори и Ака вече дремеше, когато внезапно забелязаха на гребена на една вълна нещо кръгло и тъмно.

— Тюлени! Тюлени! Тюлени! — развика се тя с висок, звънлив глас и със силни удари на крилете се издигна във въздуха. И тъкмо навреме. Когато и последната гъска се откъсна от водата, тюлените бяха вече толкова близо, че се опитваха да ги хванат за краката.

И тъй, дивите гъски бяха отново сред бурята, която пак ги подгони навътре в морето, без да им дава нито минута почивка. Пред тях беше необятното море без никаква следа от суша.

Като се поуспокоиха малко, те пак накацаха сред вълните. Но от люлеенето взе отново да им се приспива, а като почнаха да заспиват, тюлените пак доплуваха. Ако Ака не бдеше така зорко, нито една гъска нямаше да остане жива.

Бурята вилия цял ден и нанесе страшни поразии на птиците, които през това време на годината тъкмо прелитаха. Едни от тях бяха отнесени в далечни страни, където измряха от глад, други изпопадаха от умора в морето и се удавиха. Някои разбиха главите си в скалите, а голяма част станаха жертва на тюлените.

Бурята продължаваше вече много дълго време и най-сетне Ака почна да се бои, че ще ги сполети; нещастие. Гъските бяха уморени до смърт, а тя не виждаше място за почивка. Надвечер вече не смееха да кацат в морето, защото то изведнъж се изпълни с големи ледени блокове, които се блъскаха един в друг и можеха да ги смачкат. Няколко пъти гъските се опитаха да се разположат върху ледовете, но веднъж бясната буря ги изтласка във водата, а друг път безпощадните тюлени се покатериха върху леда.

Към залез слънце гъските пак бяха във въздуха. Те летяха право напред, плашейки се от нощта. А през тази вечер, изпълнена с опасности, тъмнината като че ли настъпваше по-бързо от друг път.

Ужасно беше, дето не се виждаше никаква земя. Какво щеше да стане с тях, ако трябваше да прекарат цялата нощ в морето? Или ледените блокове щяха да ги смачкат, или тюлените да ги изядат, или пък бурята щеше да ги пръсне на всички страни.

Небето беше покрито с облаци, луната се криеше, мракът бързо настъпваше. Наоколо сякаш витаеше някаква заплаха, която караше да тръпне и най-смелото сърце. Над морето цял ден се бяха носили виковете на изпадналите в беда птици, без някой да им обърне внимание; но сега, когато не се виждаше откъде долитат, те звучеха мрачно и заплашително. Долу в морето ледените блокове се блъскаха със силен трясък, на който пригласяше дивият вой на тюлените. Небето и земята сякаш се готвеха да се сгромолясат.

Овцете

известно време момчето гледа замислено морето. Изведнъж му се стори, че шумът се засили и то вдигна поглед. На няколко метра пред него се издигаше стръмна и гола стена. Вълните се разбиваха в подножието й и високо нагоре хвърчаха пръски пяна. Дивите гъски летяха право към скалата и момчето беше убедено, че ще се блъснат в кея.

Преди да има време да се учуди как така Ака не е забелязала тази опасност, те вече бяха пред скалата. Тогава то забеляза, че пред тях се открива полукръглият отвор на пещера. Гъските се втурнаха към нея и миг след това бяха вече вън от опасност.

Първото нещо, което направиха, преди да се зарадват на избавлението си, беше да проверят дали всички са се спасили. Ака, Юкси, Колме, Нелйе, Вииси, Кууси, шестте млади гъски, белият гъсок, Дюнфин и Палечко бяха тук, но Какси от Нюоля, първата гъска отляво, беше изчезнала и никой нищо не знаеше за съдбата й.

Като видяха, че от ятото се е откъснала само Какси, дивите гъски се зарадваха. Какси беше стара и умна. Тя познаваше пътищата и навиците на ятото и щеше да успее да ги намери.

След това гъските почнаха да оглеждат пещерата. През входа й още проникваше малко светлинка и те можаха да видят, че тя е дълбока и широка. Тъкмо се зарадваха, че са намерили такова хубаво място за нощуване, една от тях съгледа няколко зелени точки, които святкаха в един тъмен ъгъл.

— Това са очи! — извика Ака. — Тук има някакви големи животни. И гъските се спуснаха към изхода, но Палечко, който виждаше на тъмно по-добре от гъските, им викна:

— Стойте, не бягайте! Край стената лежат само няколко овце.

Като посвикнаха с полумрака в пещерата, гъските можаха да разгледат овцете. Те бяха приблизително колкото тях на брой, но имаше и няколко агънца. Един голям овен с дълги извити рога като че ли беше водачът на стадото. Дивите гъски тръгнаха с поклони към него.

— Добра среща в това диво място! — поздравиха го те, но овенът продължаваше да лежи и не отговори нито дума.

Дивите гъски помислиха, че овцете са недоволни от тяхното нахлуване в пещерата.

— Сигурно ви е неприятно, че се втурнахме така в жилището ви — каза Ака, — но ние не сме виновни. Вятърът ни довлече тука. Цял ден се борихме с бурята. Ще ви бъдем много благодарни, ако ни позволите тази нощ да останем при вас.

Дълго време овцете не отговаряха, но ясно се чуваше как някои от тях дълбоко въздишат. Ака знаеше, че овцете са стеснителни и се държат по-особено, но тези като че ли съвсем не разбираха от добри обноски. Най-сетне една стара овца с дълго, угрижено лице каза жално:

— Никой от нас не би ви отказал гостоприемство, но това е дом на скръбта и ние не можем да посрещаме гости както някога.

— Няма защо да се безпокоите за това — отвърна Ака. — Ако знаехте какво сме изтърпели днес, щяхте да разберете, че ние сме доволни само да имаме сигурно място, където да можем да се наспим.

При тези думи старата овца стана.

— Според мен за вас е по-добре да летите в най-силната буря, отколкото да останете тук. Но не си тръгвайте, преди да ви предложим най-хубавото от онова, което имаме в дома си.

Тя ги заведе в една вдлъбнатина, пълна с вода. Край нея имаше куп сено и плява. Старата овца ги покани да ядат, колкото искат. — Зимата беше снежна и студена — каза тя. — Нашите стопани ни донесоха сено и овесена слама, за да не умрем от глад. Останал ни е само този куп.

Гъските веднага се нахвърлиха на храната. Струваше им се, че всичко върви добре и бяха в отлично настроение. Те забелязаха наистина, че овцете са наплашени, но като знаеха колко са страхливи, не предполагаха, че има наистина някаква сериозна опасност. След като се нахраниха, те почнаха както обикновено да се готвят за спане. Тогава старият овен стана и се приближи до тях. Гъските никога не бяха виждали овен с толкова дълги и здрави рога. Той се отличаваше и с друго. Имаше високо, изпъкнало чело, умни очи и държане на гордо и храбро животно.

— Не мога да поема отговорността да ви оставя да заспите, без да съм ви предупредил, че тук е опасно — каза той. — Засега ние не можем да приемаме гости за нощуване.

Най-сетне Ака започна да разбира, че работата е сериозна.

— Щом настоявате, ще си вървим — отвърна тя. — Но няма ли най-напред да ни кажете какво толкова ви безпокои? Ние нищо не знаем. Не знаем дори къде се намираме.

— Това е малкият Карлов остров — отвърна овенът. — Той се намира пред Готланд и на него живеят само овце и морски птици.

— Вие да не сте диви овце? — попита Ака. — Нещо подобно — отговори овенът. — Ние нямаме нищо общо с хората. По едно старо споразумение селяните от един чифлик в Готланд ни снабдяват с храна през суровите зими, в замяна на което пък взимат известен брой от нас. Островът е малък и не може да изхрани много овце. Почти цяла година ние сами се грижим за себе си и не живеем в кошари с врати и ключалки, а в такива пещери.

— И зимата ли прекарвате тука? — попита учудена Ака.

— Да — отговори овенът. — Горе на върха през цялата година има хубава паша.

— Според мене вие сте по-добре от другите овце — каза Ака. — Но какво нещастие ви е сполетяло?

— Миналата зима беше много студена и морето замръзна. Тогава по леда дойдоха три лисици и още са тук. Освен тях на острова няма други опасни животни.

— Нима лисиците се решават да нападат такива животни като вас?

— Денем не смеят, тогава аз мога да защитя и себе си, и стадото — отвърна овенът и заклати рога, — Но те се промъкват при нас нощем, когато спим в пещерите. Ние се мъчим да стоим будни, но нали все трябва да се спи! Тогава те, се нахвърлят върху нас. В другите пещери вече издавиха всичките овце, а там имаше стада не по-малки от моето.

— Никак не е приятно да си признаем колко сме безпомощни — обади се старата овца. — И нас не ни бива повече от питомните овце.

— Мислите ли, че лисиците ще дойдат нощес? — попита Аха.

— Сигурно ще дойдат — отвърна старата овца. — Миналата нощ идваха и ни отмъкнаха едно агне. И няма да престанат да идват, докато не удушат и последната от нас. Така направиха с другите стада.

— Но ако продължава така, те ще ви унищожат — каза Ака.

— Да, не ще мине много време и на малкия Карлов остров няма да остане нито една от нас — потвърди старата овца.

Ака не знаеше какво да нрави. Не беше приятно да се впуснат пак в бурята, но не можеха, и да останат там, където се очакваха такива гости. След като помисли малко, тя се обърна към Палечко.

— Кажи, искаш ли да ни помогнеш и тоя път, както си ни помагал много пъти досега? — попита го тя. Момчето на драго сърце се съгласи.

— Жал ми е само, че няма да можеш да спиш. — продължи гъската. — Ти трябва да стоиш буден и когато дойдат лисиците, да събудиш и нас, за да можем да избягаме.

Момчето не се зарадва много, но все пак това беше по-добро отколкото да тръгнат отново в бурята, и то обеща да стои бъдно. Приближи се до входа на пещерата, скри се зад един камък, за да бъде на завет, и седна да бди.

След известно време бурята като че ли отслабна. Небето се изясни и лунната светлина заигра по вълните. Момчето отиде до изхода на пещерата, за да погледне навън. Пещерата се намираше високо в скалите. Към нея водеше тясна и стръмна пътечка. Оттам трябваше да се очакват лисиците.

То не виждаше още никакви лисици, но забеляза нещо друго, което в първия момент го изплаши много повече. На тясната ивица земя в подножието на скалата стояха грамадни великани от други някакви каменни чудовища, а може да бяха и хора. Отначало момчето помисли, че сънува, но после се убеди, че не е заспало. Виждаше великаните толкова ясно, че това в никакъв случай не можеше да бъде сън.

Някои от тях стояха на брега, а други — до скалата, като че ли бяха готови да почнат да се катерят по нея. Едни имаха големи, широки глави, други изобщо нямаха никакви. Някои бяха само с по една ръка, други имаха гърбици и отпред, и отзад. По-чудновато нещо то не беше виждало досега:

От всичко това момчето толкова се изплаши, че забрави да слухти за лисиците. Внезапно чу драскане на нокти по камъните. Трите лисици се катереха по стръмната пътека. Сега, като разбра, че има пред себе си истинска опасност, момчето се успокои, страхът му премина. Реши, че няма да е хубаво да събуди само гъските, а овцете да изостави. И предпочете да постъпи другояче.

Изтича бързо в пещерата, разтърси стария овен за рогата, за да го събуди, и се метна на гърба му.

— Ставай, дядо, да се опитаме да посплашим лисиците! — каза момчето.

То гледаше да говори колкото може по-тихо, но лисиците трябва да бяха чули нещо. Като стигнаха до входа на пещерата, те се спряха и почнаха да разговарят.

— Някой вътре се размърда — каза едната. — Дали не са будни?

— Хайде, влизай де! — обади се друга. — Нищо не могат да ни направят.

Като влязоха в пещерата, те пак се спряха и почнаха да душат.

— Кого ще грабнем тази вечер? — пошепна първата.

— Тази вечер ще грабнем стария овен — отговори последната. — След това ще ни бъде лесно с другите.

Момчето седеше на гърба на стария овен и ги гледаше как се промъкват.

— Удряй сега право напред! — пошепна то. Овенът замахна с рога и първата лисица полетя с главата надолу през входа на пещерата.

— Удряй сега наляво! — каза момчето и насочи голямата глава на овена в тази посока.

Овенът нанесе страшен удар, който улучи другата лисица в ребрата. Тя се преметна няколко пъти, после се изправи на крака и побягна. На момчето много се искаше и третата да получи нещичко, но тя вече беше изчезнала.

— Мисля, че за тази нощ им стига — каза то.

— И аз мисля така — отвърна овенът. — Легни сега на гърба ми и се сгуши във вълната! Заслужил си малко топлинка и удобство, след като вятърът те е шибал цял ден.

Дяволският процеп
Събота, 9 април

На другия ден овенът качи момчето на гърба си и го разведе из острова. Този остров представляваше една грамадна скала. Приличаше на голяма къща с отвесни стени и плосък покрив. Най-напред овенът заведе момчето горе и му показа хубавите пасбища и то трябваше да признае, че островът сякаш бе създаден специално за овце. Горе растяха само трева и ниски сухи храсти с дъх на чубрица, които овцете толкова обичат.

Но оня, който успее да се изкачи благополучно на върха, ще види още много други неща освен пасбищата. Най-напред пред погледа се разстила синьо и огряно от слънцето море, което люлее искрящите си вълни. Тук-там край скалистите носове те се разбиват в бяла пяна. Право на изток се вижда дългият равен бряг на Готланд, а на югозапад се откроява Големият Карлов остров, който има същата форма като Малкия.

Когато овенът стигна до края на скалата и момчето можа да погледне надолу, то видя, че тя е пълна с птичи гнезда, а долу синьото море гъмжеше от чайки, гларуси, гмурци и други птици, които мирно и спокойно ловяха херинги.

— Това е наистина обетована земя — каза момчето. — Добре си живеете тук вие, овцете.

— Да, тук наистина е хубаво — съгласи се овенът. Той като че ли искаше да добави още нещо, но само въздъхна тежко. — Само че ако идваш тук самичък, трябва много да внимаваш, защото в скалата има пукнатини — продължи той след малко.

Това беше уместно предупреждение, защото на много места имаше дълбоки и широки пукнатини. Най-голямата се казваше Дяволският процеп. Той беше десетки метри дълбок и почти два метра широк.

— Падне ли някой вътре, свършено е с него — каза овенът.

На момчето се стори, че той вложи някакъв особен смисъл в тези думи.

После овенът заведе момчето на брега. Сега то отблизо видя великаните, които го бяха изплашили през нощта. Това бяха грамадни скали. Овенът ги нарече „морски колони“. Момчето не можеше да им се нагледа. Струваше му се, че ако изобщо има магьосници, превърнати в камък, те сигурно ще изглеждат така.

Макар че и долу на брега беше красиво, на момчето повече му харесваше горе. Долу беше страшно, защото навред се валяха умрели овце. Тук лисиците устройваха пировете си. Виждаха се и съвсем оглозгали скелети на овце, но се срещаха и полуизядени трупове и други, които почти не бяха побутнати. Ужасно бе дори да си помисли човек, че тези зверове се нахвърляха върху овцете само от желание да се позабавляват и да ги изтребват.

Овенът не се спираше пред умрелите овце, а спокойно ги отминаваше. Но момчето не можеше да откъсне очи от тази ужасна гледка.

След това овенът пак се изкачи горе и каза:

— Ако някой умен и кадърен види бедата, която ни е постигнала, няма да се успокои, докато лисиците не получат заслужено наказание.

— Но нали и лисиците трябва да живеят! — възрази момчето.

— Това е така — каза овенът, — но те не бива да избиват повече животни, отколкото им е необходимо, за да поддържат живота си. Тези тук са злодеи.

— Би трябвало да ви дойдат на помощ селяните, които живеят на острова — каза момчето.

— Много пъти са идвали — отвърна овенът, — но лисиците се крият из пещерите и пукнатините и те не могат да ги намерят, за да ги застрелят.

— А ти, дядо, да не би да мислиш, че едно жалко джудже като мен може да се справи с лисиците, след като нито вие, нито селяните сте могли да направите това?

— Който е хитър, може да направи много нещо, макар и да е малък — отвърна овенът.

Те говориха повече за това и момчето си отиде при давите гъски, които пасяха горе на пасбището. Макар че не се издаде пред овена на Палечко му беше много мъчно за овцете и той на драго сърце би им помогнал. „Трябва поне да поговоря с Ака и с гъсока Мортен — помисли си той. Може би те ще ми дадат някой добър съвет.“

Малко по-късно белият гъсок пое с момчето на гръб през пасбището към Дяволския процеп.

Той крачеше безгрижно по откритата поляна и сякаш бе забравил, че е голям и бял. Не се опитваше дори да се прикрива зад хълмчетата и скалите, а вървеше право напредваше просто чудно, че не е по-предпазлив, още повече, че явно бе доста пострадал от вчерашната буря. Той накуцваше с десния си крак, а лявото му крило бе увиснало и се влачеше като счупено.

Гъсокът се държеше така, като че ли не го заплашва никаква опасност: пощипваше тук-там тревица и съвсем не се оглеждаше. Момчето се бе излегнало на гърба му и гледаше синьото небе. То толкова бе свикнало, че можеше и да лежи, и да стои право върху гърба на гъсока.

Нищо чудно, че при това безгрижие нито гъсокът, нито момчето забелязаха трите лисици, които бяха дошли на пасбището. А лисиците отначало дори не мислеха да преследват гъсока, понеже знаеха, че е почти невъзможно да го хванат на открито място. Но като нямаха друга работа, накрая те се вмъкнаха в една пукнатина и се опитаха да се доберат до него. Пълзяха така предпазливо, че той съвсем не ги забеляза.

Лисиците бяха вече съвсем близо, когато гъсокът направи опит да се вдигне във въздуха. Той запляска с криле, но не можа да хвръкне. Лисиците помислиха, че не може да лети и се спуснаха настървено към него. Те излязоха от пукнатината и тръгнаха направо през пасбището. Като се прикриваха зад хълмистата и скалите, те все повече и повече се приближаваха, без той да ги види. Най-сетне дойдоха толкова близо, че вече се готвеха за последния скок. Като се засилиха, и трите скочиха едновременно към гъсока.

Ала в последния миг той сигурно беше забелязал нещо, защото отскочи настрана и лисиците не можаха да го докоснат. Във всеки случай това не беше голяма беда, защото гъсокът беше само на няколко метра от тях, а отгоре на това и куцаше. Но той, горкият, продължаваше да тича с всички сили.

Момчето седеше заднишком на гърба му и викаше на лисиците:

— Много сте затлъстели от овче месо, кумици! Един гъсок не можете да стигнете!

Това толкова ги раздразни, че те побесняха от злоба и се втурнаха след него.

Белият гъсок тичаше право към голямата пукнатина. Като стигна до нея, той замахна с криле и я прескочи тъкмо когато лисиците го настигаха.

И след като прескочи Дяволския процеп, гъсокът продължи да бяга бързо напред. Но едва бе изминал два-три метра, когато момчето го потупа по шията и каза:

— Можеш вече да спреш, Мортен.

В съшия миг зад тях се чу див вой, драскане на нокти и тежки удари на падащи тела. От лисиците не бе останало нито следа.

На другата сутрин пазачът на фара на Големия Карлов остров намери под вратата си парче кора, на което с криви, ъглести букви беше надраскано: „Лисиците на Малкия остров паднаха в Дяволския процеп. Иди ги прибери!“

Пазачът това и направи.