Карин Фосум
Черни секунди (9) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Скаре взе един лист от принтера. Канеше се да прави хартиено самолетче. Заслуша се в разговора в коридора. Началникът на отдела говореше с репортер от Те Ве 2. Никой не можеше да обвини Холтеман, че се е добрал до поста благодарение на личния си чар; беше му крайно неудобно да говори пред камера, а и сега нямаше какво толкова да каже, затова използваше старите заучени фрази.

— Да — кимна той. — Търсим доказателства за извършено престъпление.

— Това означава ли, че не храните надежди Ида да е жива? — попита младата светлокоса репортерка, облечена в мушамено яке. Това не беше въпрос, на който Холтеман можеше да отговори с „да“. Затова каза единственото, което му оставаше:

— Надеждата умира последна.

Но не я погледна в очите, копчетата на якето й му изглеждаха по-интересни, бяха изработени от дърво, с интересен мотив.

— Проблемът при този случай е — продължи той, защото искаше да приключи колкото може по-бързо, за да се върне в кабинета си, — че разполагаме с много по-малко сведения, отколкото обикновено.

Репортерката бързо зададе следващия си въпрос:

— Каква според вас е причината за това?

Холтеман помисли за момент, после Скаре пак чу сухия му глас:

— При всички случаи не е липсата на интерес от страна на хората. Защото такъв има. Просто липсват наблюдения, които да ни помогнат.

Той изглеждаше все по-малко склонен да говори пред камера и репортерката ускори темпото, за да успее да зададе всички въпроси от бележника си.

— Имате ли изобщо някакви конкретни улики или предположения за това какво се е случило с Ида Юнер? — продължи тя.

— Имаме своите предположения, естествено — каза Холтеман, обръщайки се още веднъж към копчетата на якето й, — но за съжаление трябва да признаем, че това е случай с много малко улики.

Направи пауза. След това приключи срещата с най-авторитетния си глас:

— Боя се, че към настоящия момент не мога да ви дам повече информация.

Най-накрая успя да се върне в кабинета си. Скаре продължаваше да се занимава със самолетчето. Знаеше, че Сейер говори с пресата също толкова неохотно. Но със сигурност щеше да направи съвсем различно впечатление. Ще гледа репортерката право в очите и ще говори спокойно и уверено. Освен това той винаги демонстрира такова присъствие, такава отдаденост към работата си, че всички зрители на новините ще усетят, че случаят е в добри ръце. Ще познаят по лицето и по крепкия му глас, че е дълбоко и лично ангажиран със случая. Сякаш им казваше: „Поемам отговорността за този случай. Ще разбера какво е станало.“

Скаре правеше хартиени самолетчета, откакто се помнеше. Но сега се затрудняваше. Хартията бе твърде дебела, пръстите — твърде големи и ноктите — твърде къси. Сгъвките не станаха достатъчно остри. Той смачка листа на топка и посегна за нов. Листът обаче се изплъзна между пръстите му и полетя във въздуха. Скаре усети, че ръката му трепери. В този момент се появи Сейер. Той изпрати с очи репортерката и оператора, които тъкмо се скриха в асансьора.

— Снощи бях на купон — смотолеви Скаре, щом очите на Сейер се отместиха върху блистера парацетамол и колата на бюрото му.

— Тежка нощ, а? — попита инспекторът и кимна към листа, който все още трепереше между пръстите му.

— Може да се каже — отвърна Скаре в опит да се усмихне. — Наложи се да арестувам един тип.

Сейер го погледна неразбиращо.

— Но ти не беше на смяна.

Скаре отново се зае със самолетчето. Изведнъж стана изключително важно за него да успее да го направи.

— И с теб ли е същото? — полюбопитства той. — Максимално дълго да отлагаш да кажеш с какво се занимаваш. Искам да кажа, когато си някъде, сред хора. На купон или нещо подобно.

— Не ходя по купони особено често — отговори Сейер. — Но разбирам какво имаш предвид.

Скаре продължи да прегъва листа.

— На купона имаше един страшно отворен тип. От онези, вещите по всички въпроси. Щом споменах, че работя в полицията, все едно налях масло в огъня. Така се разпали. И ги наговори едни, най-вече за норвежката наказателна система. Не ми е за първи път да слушам подобни коментари, обикновено не отговарям. Този обаче си го просеше.

Той обърна листа и продължи да го сгъва.

— Не спря да нарежда за добре уредените ни затвори, как можело да има душове, парно, библиотека, кино и компютри в килиите. Спомена и за концертите с известни певци, и за психолозите и служителите, които са на разположение на затворниците. За тренировъчните зали, излетите, отпуските и посещенията. Беше на мнение, че това е един безкраен списък с привилегии, недостъпни за честните и почтени граждани. Или с две думи, че подобен живот на хотел със закуска, обяд и вечеря не може да се нарече наказание.

— И ти затова го арестува? — попита Сейер, сдържайки усмивката си. Самият той беше надраснал тези неща.

— Купонът беше у един приятел във Фрюденлюн — поясни Скаре. — Живее в един от блоковете там. Женен е, има момченце. Заради партито бяха изпратили малкия у баба му и дядо му. Детската стая беше празна. „Да поиграем на една игра — предложих аз на идиота. — Ето, осъждам те на шест години затвор тук и сега. Ще трябва да прекараш тези шест години на площ от осем квадратни метра.“ Той сметна идеята за забавна. Взе си чашата с коняк и хайде, готов да излежава присъда. Трябваше да му припомня, че в килията не се пие. Той прие забележката ми и остави чашата, а после всички дружно се отправихме към детската. Стаята ми се стори около осем квадрата, така че беше подходяща. Помолих приятеля ми за ключа и той ми го даде. С викове и смях вкарахме глупака вътре — той, естествено, изобщо не подозираше какво го очаква. В стаята имаше двуетажно легло, малък телевизор, етажерка за книги, няколко комикса, CD плейър и няколко диска. И така, заключихме вратата.

Скаре доволно се усмихна и хвърли и този лист.

— И после? — подкани го Сейер.

— После ние, другите, продължихме да си се забавляваме — поде Скаре. Беше започнал ново самолетче. — Но не след дълго той взе да вие отвътре. Апартаментът е на третия етаж, така че не можеше да се измъкне през прозореца. Оставихме го да вика, докато можахме да издържим. После отидох до вратата и го попитах какво има. И той ми вика: „Стига вече с тая скапана идиотщина!“.

При тази мисъл Скаре се изкикоти.

— „Тясно ли ти е там вътре?“ — извиках аз в отговор. Да, тясно му било. „Остават ти още шест години — напомних му аз, — но какво толкова. Минаха двадесет минути и теб вече взе да те хваща паниката.“ Отвътре се чу някакво блъскане и малко се разтревожихме. Аз го посъветвах да не създава проблеми, защото така ще стане по-зле за него. „Просто се предай — казах му. — Предай се на времето. Тогава ще мине неусетно.“ Вътре всичко утихна и трябваше да отключим вратата. Никога не съм виждал някой толкова ядосан.

— Мислиш ли, че с подобен тип поведение правиш добра реклама на полицията? — попита Сейер.

— Да — възкликна Скаре. — Но, виж, човекът така и не разбра, че полицията и затворите са съвсем различни структури в системата. F-16 — каза най-сетне той и издигна готовото самолетче.

— Повече прилича на „Херкулес“ — отвърна Сейер.

Скаре пусна самолетчето. То направи една удивително елегантна дъга, последвана от меко кацане на пода.

— За какво всъщност ти трябвах? — сети се той и погледна Сейер.

— Искам да говориш с братовчеда на Ида — обясни инспекторът. — Том Ерик Рикс.

Скаре стана и вдигна самолетчето от пода. По корема му беше полепнала прах.

— Има ли причина да го правя?

— Най-вероятно не — призна Сейер. — Но Уили Отерхалс беше страшно нервен, когато го навестих в гаража му. Интересно защо. Може и да гоня вятъра, но Томе е излязъл от къщата на „Мадсеберге“ някъде около шест часа на първи септември. Майка му каза, че е отивал у Бьорн, приятел, който живее в центъра. За да стигне до къщата на Бьорн е карал по същия път като Ида. Може да е видял нещо. А Уили Отерхалс и преди се е проявявал. Условна присъда за кражба на коли през деветдесет и осма. Има и подозрения за продажба и употреба на наркотици, но не му е повдигано обвинение. Кара огромен „Форд Скорпио“ и работи в боулинг залата „Местерн“. Не смятам, че може да се издържа със заплатата си. Не е изключено да си докарва допълнителни доходи с по-различен вид търговия.

— Наистина ли ще си губим времето с това, когато можем да търсим Ида Юнер?

— Докато не я открием, имаме време за такъв тип странични занимания. Томе учи в гимназия „Св. Халвар“, последна година, профил електротехника. Така че, ако не ти е твърде зле, бих искал да идеш да поговориш с него.

 

 

Скаре паркира на мястото за посетители. Отляво имаше закрит плувен басейн. Лъхна го силна миризма на хлор и го върна към най-различни спомени от училище. Гимназията се състоеше от няколко кафяви дървени постройки, но Томе Рикс беше в главната сграда. Слабо, длъгнесто момче с дънки отвори вратата на класната стая. Униформата на Скаре го накара да отстъпи няколко крачки назад.

— Том Ерик Рикс? — рече Скаре.

Момчето извика Томе по име. Изражението му подсказа, че знае за случилото се с Ида Юнер и е наясно, че с Томе са роднини. След малко излезе и Томе. С всяка секунда лицето му ставаше все по-бледо.

— Трябва да поговорим — каза му Скаре. — Да седнем в колата. Ще отнеме не повече от минута.

Томе го последва зашеметен. Зарови ръце дълбоко в джобовете и някак неохотно седна в колата. Погледът му уплашено се плъзна по контролното табло. Скаре отвори прозореца и запали цигара.

— Защото с Ида сте роднини — поясни той. — И живееш в същия район. Освен това често си навън с колата.

Томе мислеше за милион неща. Той е братовчедът. Хрумна му, че именно тази дума — братовчедът, звучи подозрително, че тази роднинска връзка ще бъде използвана срещу него.

— Излизал си и на първи септември — отбеляза Скаре. — Тръгнал си от „Мадсеберге“ в посока центъра към шест часа вечерта.

Пауза. Томе трябваше да отговори с „да“. „Прозвуча като признание“, помисли си той.

— Отивал си у познат, така ли? — добави Скаре.

— Да — каза Томе.

— Как се казва той?

Томе не разбираше защо Скаре го пита точно за това. Все пак нямаше причина да не отговори. Нямаше нищо тайно. Но въпреки това беше озадачен от всички неща, които искаха да знаят.

— Казва се Бьорн — отвърна най-накрая той. — Бьорн Мюре.

— Добре. — Скаре извади бележник от джоба на якето си и си записа името. — Смяташ ли, че си наблюдателен? — попита той.

— Нямам представа — промърмори Томе. Взираше се в една точка на контролното табло, приблизително там, където се намираше предпазната въздушна възглавница. Щеше му се сега тя да се отвори и с един мощен тласък в лицето да го скрие целия.

— Ако обаче ти задам въпроса по следния начин: какво видя по пътя онази вечер, какво си спомняш? — Томе се разрови из паметта си, но продължи да мълчи. — Призовахме всички, които на първи септември са били в околността, да се свържат с нас. Имаме нужда от всякаква информация, най-вече от сведения за коли по пътя. Ти обаче не го направи, защо?

— Нищо не съм видял — каза просто Томе. — Нищо, за което да съобщя.

— Значи не си се разминал с никакви коли? — попита Скаре.

— По пътя беше много спокойно — отвърна Томе. — Сигурно съм се разминал с някакви, но не ме питайте за марки и прочее. Слушах музика и не внимавах.

— Каква музика? — попита Скаре с интерес.

— Каква музика съм слушал ли? Нужно ли е да знаете?

— Да, моля — настоя простичко Скаре.

— Ами, по малко от всичко — каза той. — Лу Рийд, Еминем.

— Добре. — Скаре кимна и си записа дори това.

Отново пауза. И то дълга. Мълчанието изнерви Томе.

— Всъщност защо ме изкарахте от класната стая?

— Не съм те изкарал — отвърна Скаре. — Ти дойде изцяло по собствено желание.

Той смени темата.

— Същия ден си претърпял злополука с колата. В Гласверке ли стана?

Томе изучаваше мръсните си маратонки на пода на колата.

— Не, в града. Скапана история — рече мрачно той. — Бях на едно кръгово. Един идиот така ме избута, че се блъснах в мантинелата. Отгоре на всичко взе, та офейка.

— На кое кръгово беше?

— На кое ли?

Томе си пое дълбоко дъх.

— До моста. В центъра.

— Там има ли мантинела?

— Да. Надолу към реката.

Скаре се опита да си спомни точно това кръстовище. След това кимна с глава.

— Да, така е. Излизаше от центъра или караше в посока запад?

— Карах към Осло.

— Значи става въпрос за частта от мантинелата, която следва завоя към реката?

— Да.

— Имаше ли много трафик на кръговото?

— Не особено.

— Някакви свидетели?

— Свидетели ли? — повтори несигурно Томе. — Имаше коли, да. Но не съм сигурен какво са видели. Беше тъмно — поясни той.

— Ами калникът? Много ли е ударен?

Томе кимна.

— Донякъде, фарът замина. Но удареното е най-лошото.

— Злополуката е станала вечерта, нали така?

— Да — отвърна Томе.

— Какво прави след това? Според майка ти си се прибрал късно. Било е почти един часът.

— Върнах се у Уили — отговори Томе.

За момент Скаре не каза нищо и се опита да асимилира всичката информация, с която разполагаше. Помогна му бележникът. На листа пред него пишеше „Бьорн Мюре“.

— Върна се у Уили ли? — попита високо той. — Не каза ли, че си щял да ходиш у Бьорн?

— Да, да — рече Томе. За момент се смути. — Просто се обърках.

— Това е същият Уили, който ти помага да оправиш колата, нали?

„Те си обменят информация — помисли си Томе, — записват си и си докладват. Нищо не им убягва.“

— А що се отнася до безотговорния шофьор на автомобила, заради когото опелът ти е в такова състояние — продължи Скаре, — искаш ли да съобщиш за него в полицията?

— Нали ви казах, че офейка — процеди през зъби Томе.

— Вярно. А защо беше тръгнал за Осло? — попита търпеливо Скаре.

Томе се поколеба.

— Ей така — призна той. — Просто обичам да карам. По магистралата. Там мога да дам малко газ.

— Така си е — кимна Скаре с разбиране. — А сега да преминем към съвсем друг въпрос — колелото, което е карала Ида, когато е заминала от вкъщи. Знаеш ли каква марка е?

— Нямам представа.

— Може би не прекарваш много време с десетгодишната си братовчедка. И разбираемо. Но тя е идвала у вас доста често. А цвета? Помниш ли какъв цвят е колелото?

— Мисля, че е жълто.

— Правилно.

— Но това всъщност го знам от вестниците — каза Томе. — В тях навсякъде пише за жълтото колело.

— И не си я виждал на първи септември, така ли?

— Щях да съобщя, ако бях.

— Да, силно се надявам.

— Естествено!

Томе взе да се ядосва. В колата беше тясно, почувства се като в капан.

— Откога познаваш Уили Отерхалс? — зададе следващия въпрос Скаре.

— От доста време — отсече той. — Защо продължавате да ме разпитвате?

— Неприятно ли ти е? — Скаре улови погледа му.

— Уили няма нищо общо с това — опита да се измъкне Томе.

— С това? — повтори невинно Скаре. — С изчезването на Ида ли имаш предвид?

— Да. Нито пък вече прекарваме толкова много време заедно. Той само ми помага за колата.

Скаре метна фаса през прозореца. След това кимна с глава към училищната сграда.

— Харесва ли ти тук?

Томе изсумтя.

— Става. Напролет завършвам.

— Какви планове имаш за после?

— По-досаден сте и от майка ми — отвърна мрачно Томе. — Нямам каквито и да било планове. Може би ще се хвана на работа. Примерно в някой музикален магазин. Или във видеотека.

— Спасителната акция продължава — заяви Скаре. — Как мислиш, ще се включиш ли?

Томе извърна лице и се загледа през прозореца.

— Ако майка ми ми опява — отвърна той. — Не горя от желание.

— Доста хора смятат такива операции за вълнуващи.

— Не и аз — отсече Томе.