Карин Фосум
Черни секунди (12) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Рут натисна бавно дръжката на вратата. Застана на прага, загледана в главата на Томе. Тя лежеше съвсем неподвижно на възглавницата. „Дишането му е равномерно, но е твърде леко“, помисли си тя. Явно не искаше майка му да знае, че още е буден. Не че Рут смяташе, че е длъжен постоянно да й споделя или да се съобразява с всички нейни изисквания. Все пак беше във възраст, в която трябваше да се опълчи и да намери своя собствен път в живота. Тя не можеше, а и не искаше да го придружи. Нямаше нито правото, нито желанието за това.

Въздъхна тихо и излезе. Затвори вратата по най-безшумния начин и слезе в дневната, където мъжът й Свере усилено решаваше кръстословица.

— Мъка — каза той, — с осем букви.

— Отчаяние, примерно — отвърна глухо тя.

Той вдигна очи.

— Това осем букви ли са?

— Не знам. — Рут сви рамене. Мъжът й започна да брои.

— Нещо се случва с Томе — рече тя и го погледна. В упор.

— Какво имаш предвид?

Свере остави вестника настрана, след като попълни думата с молив. Продължи да седи така, на фотьойла, и да гризе гумата на молива.

— Нещо го тревожи.

Той не възрази. Пътуваше много. На лицето му се изписа вина. Протегна ръка и я повика да седне при него. Тя се настани на подлакътника.

— Добре. Целият съм в слух.

— Угрижен е за нещо — започна тя. — Марион каза, че го е чула да плаче нощем.

— Мила, толкова неща станаха. Ти, аз, Марион — всички сме много объркани. Томе също е объркан. Въпреки че не беше близък с Ида.

— Не е — поправи го тя. — Не е близък с Ида. Не знаем какво се е случило.

Той погали ръката й.

— Не може ли да сме честни един с друг поне между тези четири стени? Не мога повече да се надявам. Нали не вярваш, че Ида е жива? След толкова време?

— Не — отвърна тя.

За момент и двамата не казаха нищо. После тя го погледна настойчиво.

— Искам да поговориш с Томе.

Свере кимна.

— Добре. Още утре ще говоря с него — обеща той.