Карин Фосум
Черни секунди (26) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Медиите дълго кръжиха около случая Ида Юнер, наблюдавайки отвисоко липсата на развитие. Сега се спуснаха стремглаво към доста екзотичната си плячка. Една седемдесет и три годишна жена и петдесет и двегодишния й умствено изостанал син. Информацията доведе до множество спекулации. Какво всъщност се е случило с малката Ида, за какво точно са я използвали? Макар нищо да не подсказваше, че Ида е станала жертва на сексуално насилие, и това да бе изрично споменато във всички вестници, журналистите не се отказваха. Все за нещо трябва да им е била нужна. Те владееха изкуството да загатват. Не пишеха нищо директно, но провокираха читателите да използват въображението си и те го правеха. Все още беше доста неясно какво се е случило с Ида. Затова трябваше да се фокусират върху други неща. Разполагаха с пикантна история. Слухът за птицата със запомнящото се име Хенри Осми се превърна в статия. Заподозреният беше не просто ням особняк — той имаше говорещ папагал с име на убиец. Хората дълго щяха да говорят за това.

Елса Морк беше силна. Отговаряше на всички въпроси с „не“, точно както сина си. „Никога не съм виждала Ида Юнер.“ „Не, не съм купувала каквато и да било нощница.“ „Човек стига далеч заради детето си, ала не толкова далеч.“ „Дали мога да шия? Да снаждам и да кърпя? Разбира се. Всяка жена на седемдесет и три може такива неща.“

Беше уверена и решителна. Отново я върнаха в килията.

Сейер се затвори в кабинета, за да премисли отново разпита. Опита се да си представи как би се справяла Елса Морк в затвора, ако я осъдят. „Ще ходи по коридорите и ще мие — помисли си той, — ще шета навсякъде и ще изпразва пепелниците в пушалнята.“ Прекъсна го настоятелно чукане по вратата. В стаята надникна Якоб Скаре.

— Само едно кратко съобщение — каза той, още малко щеше да избухне от вълнение. Сейер опита да отклони мислите си от Елса и всичко, свързано с нея.

— Какво има? — вдигна поглед той.

— Уили Отерхалс е изчезнал.

Самият Скаре не разбираше защо е толкова развълнуван. Този сигнал беше от типа „свръхразтревожена майка“, както бе известен сред колегите, тъй като Отерхалс беше на двайсет и две и най-вероятно щеше да се появи, когато сам реши. Сейер не отговори веднага. Спомни си Отерхалс от разговора в гаража. Сети се, че има досие и че е приятел с Томе, Томе Рикс — братовчеда на Ида.

— Изчезнал ли? Как така е изчезнал? — попита объркан той.

— Майка му — Ане Отерхалс, току-що се е свързала с дежурния полицай. Заминал бил за Копенхаген заедно с Томе на двайсети септември. С ферибота „Перлата на Скандинавия“, за да съм точен. Томе се е прибрал по план, в неделя следобед. Уили обаче не се е появил. — Скаре се стовари върху един стол. — Тя се е обадила на семейство Рикс, за да попита за него. Томе е казал, че са се разделили на „Егерторге“. Уили бил изчезнал надолу по стълбите към метрото, понеже имал уговорка с някакъв приятел. Навярно за това пътуване до Копенхаген е имало причина — отбеляза Скаре. — Ако все още продава наркотици, е възможно да си ги набавя от Дания. И след това да е отишъл да ги достави на някакъв адрес в Осло, което обаче не би трябвало да отнеме цяла вечност.

— Чудя се какво трябва да означава сега пък това — отвърна Сейер. — Много ли е разтревожена майка му?

— Казва, че понякога го няма една или две нощи, но в такива случаи се обажда. Сега не й вдига, а по принцип винаги отговаря на мобилния. Сякаш е потънал вдън земя.

— Или в морето? — изтърси Сейер. — Не, просто си мислех за ферибота — призна той. — Има случаи на паднали зад борда. Трябва отново да поговорим с Томе. Ама че странно — добави той, облягайки се на бюрото с лакти.

— Кое е странно? — попита Скаре.

— Тези двамата юнаци — отговори Сейер, — които очевидно продължават да движат заедно, въпреки възраженията на Рут и Свере Рикс. Може би са замислили нещо, което трябва да проследим.

Той провери днешната дата на часовника си. Тъкмо беше приключил разговора с Елса Морк и се налагаше отново да се занимава с тези двамата. Сякаш момчетата привличаха вниманието му като магнит. Продаваха ли наркотици, не той беше човекът, който да поеме случая, поне не сега. Беше по-важно да разбере какво е станало между Емил и Ида. Но защо имаше странното чувство, че нещо не е както трябва? Защо тези двамата постоянно изскачаха отнякъде и не спираха да го безпокоят? Осенен от внезапно хрумване, той се обади на фериботната компания в Осло. Дълго стоя на телефона. След като изясни някои подробности около пътуването им, затвори и се качи в колата. Не предупреди за посещението си. Отиде право в дома на Томе.

 

 

Семейство Рикс тъкмо бяха приключили с вечерята. Рут остъргваше от чиниите остатъците от печено пиле. Кожичките и костите се отлепяха и падаха сред останалите отпадъци в кофата за боклук под мивката. В шкафа миришеше лошо, предната вечер бяха яли риба. „Мирише на гнило“, помисли си тя. Томе беше в стаята си. Стигнал бе до средата на „Матрицата“, но не успяваше да се съсредоточи върху действието. Марион се бе излегнала на леглото и четеше.

Пред тях спря кола. Рут устоя на изкушението да погледне през прозореца. Никого не очакваха. Можеше да е някой от онези търговци. Или децата от квартала набираха средства за отбора по хандбал или за училищния оркестър и продаваха лотарийни билети. Или пък беше някой от приятелите на Томе, Бьорн или Хелге. Тогава се позвъни. Рут се запъти към вратата, изражението й беше меко и спокойно. Щом видя Сейер на най-високото стъпало, тя се стъписа и впери въпросителен поглед в него. Внезапно й хрумна изобщо да не го пуска в къщата. Помисли си за Томе и за нещата, които се бяха случили. Беше й дошло до гуша и искаше всичко да бъде както преди. Имаше двама арестувани и във вестниците пишеше, че срещу тях са открити множество доказателства. Ида беше погребана, а Хелга бавно буташе дните с помощта на лекарства. Отново се изправяха на крака. А може би полицаят бе дошъл в знак на внимание? Сейер я изчака търпеливо.

— Тук съм да поговоря с Томе — обясни той. — Става въпрос за Уили Отерхалс.

На Рут й се прииска да каже, че Томе го няма, но се сети, че черният опел е в гаража. А що се отнася до Уили, смяташе, че той трябва да се оправя сам и да не навлича неприятности на другите. Без да отговори, тя се вкопчи с ръка в касата на вратата.

— Още го няма — поясни Сейер, подозирайки, че тя не е съвсем наясно със ситуацията.

— Още го няма? — възкликна ужасена тя. Продължаваше да препречва вратата с тяло. — Но Томе вече каза каквото знае — добави тя в отчаян опит да го спре там, на прага. Това не помогна.

— Бих искал да чуя какво се е случило от самия Томе — настоя Сейер. — Вкъщи ли си е? Ще го повикате ли, моля?

Това желание бе заявено с такава тежест, че стана невъзможно Рут да се възпротиви. Тя се дръпна от вратата и го пусна да влезе. Качи се до втория етаж, за да повика сина си. Сейер изчака в дневната. Направи му впечатление, че се забавиха известно време. Томе имаше измъчен вид. Майка му стоеше до него и го пазеше, така, както човек пази децата си от врага.

— Вече знаеш за какво става дума — поде Сейер. — Ще започна със следния въпрос: за наркотици ли отидохте в Копенхаген?

— Уили — уточни Томе. — Уили отиде да направи някаква сделка — продължи той, загледан в чорапите си. — Аз просто го придружих.

— Видя ли наркотиците?

— Не — заяви Томе.

Не беше в състояние да погледне Сейер в очите. Вместо това още веднъж промърмори с лице към пода:

— Сигурно сте говорили с майка му, така че вече би трябвало да знаете как стоят нещата.

— Не знам каквото и да било — отговори Сейер. — Предадоха ми само отделни изказвания.

Томе усети как нещо го прониза в главата и тиктакането започна отново в равномерно и бързо темпо. Не беше непоносимо, не беше дори болезнено. Но щом си помисли, че може да продължи завинаги, му стана лошо. Ако кажеше нещата такива, каквито са, тиктакането щеше да се ускори още и още, докато накрая не избухне в невъобразим адски взрив. Но по този начин щеше да си върне тишината. Ето как разсъждаваше той за всичко, което се случва в него. Сейер изчакваше. Видя борбата, която Томе води със себе си, беше я виждал много пъти и лесно я разпозна.

— Казал си, че за последно си видял Уили да изчезва надолу по стълбите към метрото на „Егерторге“ — каза Сейер. — Така ли е?

Томе вече не можеше да се владее. Беше се сдържал толкова дълго, сподавяйки толкова много неща, стомахът му се свиваше все повече и повече, червата му сякаш бяха здраво стиснати в менгеме. „Не мога да издържа на тази болка, искам да си почина“, помисли си той. Започна да говори. В този миг стомахът му взе да се отпуска. Сякаш болката преливаше извън него.

— Не съвсем — прошепна и за първи път погледна Сейер в очите. При това признание Рут пребледня от ужас.

— Кога го видя за последно? — попита Сейер. Думите му не бяха заплашителни, просто ясни и категорични.

— На ферибота — отвърна тихо Томе.

После замълча, за да помисли. Мерна силуета на майка си с крайчеца на окото, стори му се съвсем размазан, но Томе усещаше страха й.

— Пътуването с ферибота на връщане. Последната вечер. Разкажи ми малко за нея — настоя Сейер.

— Цяла вечер седяхме в бара — започна Томе.

— Според теб бяхте ли много пияни?

Томе се позамисли.

— Уили беше наистина пиян — отвърна той. — А аз, доста трезвен. Три бири — уточни той. — И ги пих бавно.

— Колко трябва да е бил часът, когато излязохте от бара?

— Не знам със сигурност. Може би беше полунощ.

— Право в каютата ли се върнахте?

Тук Томе се затрудни. Дали ги бе видял някой? Знаеше, че на ферибота навсякъде има камери. Докъде можеше да разтегне истината, без да се издаде? Той хвърли бегъл поглед на Сейер.

— Всъщност се разходихме по палубата — каза немощно. Постара се да си придаде отчаян вид, което не беше особено трудно предвид начина, по който се чувстваше в момента. Дълбоко отчаян вид. И уплашен, естествено, от всичко, което може да се случи, без човек да иска.

Рут не смееше да помръдне. Нещо ужасно й дойде наум. „Какво поразително съвпадение“, помисли си тя. Това, че Уили е възрастен и може да се грижи за себе си, не решаваше проблема. Него го нямаше. Майка му беше потърсила полицията. А Томе беше пребледнял като платно.

— Ти ли предложи да излезете?

— Не. Уили имаше нужда от чист въздух — обясни Томе. — Както и аз, предполагам.

Сейер кимна.

— По време на пътуването ви е имало силна буря — припомни му той. — Сигурно е било цяло изживяване да стоите там горе, посред нощ.

— Да. Трябваше да се държа здраво за всяко нещо, което ми попадне. Палубата беше мокра и хлъзгава. И беше адски студено. Измръзнахме като кучета. — Сега гласът му беше по-плътен, защото казваше истината и си спомняше всичко толкова ясно.

— Имахте ли някакви противоречия?

Томе се поколеба за миг и премисли отговора си.

— В известен смисъл, да.

— За какво ставаше въпрос?

— Уили искаше да му направя услуга. Аз обаче отказах.

— Каква услуга?

Томе усети погледа на майка си.

— Ами, знаете, искаше да си сменим чантите. Да прекарам дрогата през митницата.

Рут шумно изпусна въздуха от дробовете си. Очите й бяха приковани в сина й.

— Твърдиш, че си бил наясно, че Уили се занимава с продажба на наркотици, но никога не си бил замесен. Защо той те е помолил за това сега, след толкова време?

— Според него му дължах услуга — отвърна Томе.

— Така ли беше наистина?

— Той поправи опела, и то без пари.

— Голяма отплата е поискал, мен ако питаш. Не мислиш ли?

— Определено. Затова и казах не. А това не му хареса.

— Продължи — настоя Сейер.

Томе не смееше да погледне майка си. Спомни си за всички таблетки, които бяха изхвърлили в тоалетната. Тя се страхуваше, че той ще си признае, но той не искаше да я замесва. Затова усилено се опитваше да улови различните звуци и образи, които бушуваха в главата му. Трябваше да бъде възможно да ги съчетае в едно достоверно цяло.

— Уили си беше взел бирата — заговори той. — Горе на палубата. Взе да се разнася напред-назад с халба в ръка. Въпреки че духаше като за световно, че се подхлъзна няколко пъти и че постоянно трябваше да се подпира на разни неща, за да не падне. Аз седях на една щайга и го гледах. Умирах от студ. Исках да сляза долу и да си легна да спя, но той не се спираше, катереше се по въжетата, опитваше се да запази равновесие и каквото още се сетиш. Мрънкаше и нареждаше. Накрая дори се качи на самия парапет. Толкова високо, че коленете му опираха на най-горното желязо. После изпусна халбата във водата — спомни си Томе. Видя пред очите си изуменото изражение на Уили в момента, в който халбата се изплъзна от ръката му и изчезна дълбоко в морето. Рут прехапа устни. Сякаш беше отгатнала какво предстои.

— А ти какво направи? — каза Сейер.

— Аз просто седях и го наблюдавах — отвърна Томе. — Няколко пъти му извиках да слиза, защото е опасно. Той просто ми се изсмя. Целият бях мокър и премръзнал и исках да тръгваме, но не можех да го оставя. Уили обаче прави каквото си знае, няма много полза да се говори с него, когато е пил. Свих се на две върху щайгата, за да се стопля. И съжалих, че изобщо бях тръгнал с него — призна той. — Цялото пътуване беше само пиене и проблеми. Трябваше да си остана вкъщи. Затова се изправих и казах: „Отивам да спя.“ „Прави каквото щеш“, изкрещя ми Уили. — Томе беше изтощен. — Тогава се отказах и слязох в каютата.

Сейер го слушаше внимателно. Внезапно забеляза един тъмен силует, който се промъкна в дневната. „Марион — сети се той. — Сестра му.“ Изглежда Рут не я беше усетила. „Дали някой се грижи за нея?“, помисли си и опита да улови погледа й. Тя го отбягна.

— Какво направи след това? — подтикна той Томе да продължи.

— Легнах си — отвърна момчето. — Зяпах тавана. Стоях буден, докато можах. Имахме само една магнитна карта-ключ, затова лежах и чаках да похлопа на вратата. Но това така и не се случи. След известно време трябва да съм заспал. Когато на сутринта се събудих, него го нямаше. Обзе ме пълна паника, не можех да мисля. Изобщо не знаех как да обясня каквото и да било, след като нищо не бях видял. Слязох от борда сам — прошепна той.

Беше навел глава. Това бе знак за Сейер да поеме юздите и да го поведе напред.

— По твоите думи — започна ясно той — си се събудил съвсем сам в каютата и от приятеля ти Уили е нямало и следа. И въпреки това не си съобщил на екипажа?

— Да — отвърна Томе. Неописуемо тихо.

— Дължиш ми обяснение — каза категорично Сейер.

— Точно това е най-трудното — отвърна мрачно Томе. — Бях толкова объркан. Търсих го навсякъде. Помислих, че може да си прави бъзик с мен, че е спал някъде другаде на ферибота, при някое момиче например, но така и не го видях. И тълпата ме избута навън към изхода. Продължавах да се надявам, че ще се появи отнякъде и ще ме повика. Но не чух нищо. Просто го нямаше. После стана толкова трудно да обясня — заекна той, — затова си съчиних историята с метрото. Как сме се разделили там. Но това е само защото нищичко не разбирам. И защото смятах, че е страшно лошо да нямам никакво обяснение.

Рут, която през цялото време бе стояла права, сега трябваше да се облегне на един стол.

— Дръж се като възрастен, Томе — нареди Сейер. — Ако последния път, когато си видял Уили, той се е клатушкал нагоре-надолу по палубата в силно нетрезво състояние посред буря, тогава нещата са страшни. Погледни ме в очите и ми кажи: мислиш ли, че Уили е паднал зад борда?

Томе закри устата си с ръка. Очите му щяха да изскочат. Тиктакането продължаваше, но по-тихо.

— Точно от това се боя! — изскимтя той.

— Опитвам се да разбера защо не си потърсил помощ — призна Сейер. — Опитвам се, но наистина ми е трудно.

— Напоследък не съм на себе си — отвърна Томе — заради всичко, което се случи в семейството — цялото това нещо с Ида. Дойде ни твърде много.

— После майката на Уили се обади да пита за него и ти пак нищо не каза?

— Вече беше твърде късно — простена Томе. — А и не съм направил нищо лошо. Просто не исках да се намесвам. Не е като да не изпитвам никаква вина — продължи той. — Не биваше да го оставям. Ако майка му ме обвини, ще разбера. Но не успях да го накарам да дойде с мен в каютата.

— Хм — промълви сериозно Сейер. — Питам се нещо съвсем различно.

Томе бързо вдигна поглед. Нещо в гласа на полицая го обезпокои.

— Уили е пътувал с чанта — заяви Сейер, — черна чанта с бяла емблема на „Пума“ отстрани. Тази, която е искал да пренесеш през митницата. Какво направи с нея?

Томе премигна шокиран.

— Нищо — отговори той с ужас.

— Ако Уили е паднал през борда, докато е бил пиян, чантата щеше да си стои в каютата. След вас не са намерили нищо. Току-що се обадих да проверя. Всички забравени вещи се описват — в каютата, резервирана от Уили, не е открита никаква чанта. В такъв случай въпросът е: чантата също ли се е озовала в морето? Кой я е изхвърлил през борда и защо?

Томе не искаше да отговаря повече. Сметна, че е съдействал достатъчно. У него бе настанало по-голямо спокойствие. Не пълно, но все пак усещаше, че може да си почине.

— Първа версия — каза сериозно Сейер. — Двамата сте слезли от ферибота. Уили е изчезнал надолу по стълбите към метрото на „Егерторге“. Втора версия: ти си го оставил на палубата. Той е бил пиян и неразумен, опитал си да го убедиш да те последва в каютата, но без успех, така че си се отказал и си отишъл да спиш. На следващата сутрин него го е нямало. Ще се върна да поговорим отново — заяви Сейер. — Дотогава можеш да обмислиш третата и последна версия.