Карин Фосум
Черни секунди (16) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Елса Мари не почука. Отвори със собствения си ключ и нахълта с тежки стъпки в кухнята. Емил беше направил всичко по силите си, за да поправи вратата. Сега се опитваше непохватно да забърше плота с някакъв парцал. Трохите не искаха да полепнат по него и само се разнасяха ту на една, ту на друга страна. Накрая той ги изтръска на земята с ръка.

— Излез с триколката — нареди майка му. — Това ще отнеме време.

Точно както бе предположила, той беше спрял да се противи.

Емил долови треперещата нотка в гласа на майка си и стана неспокоен. Излезе от кухнята и грабна старото яке от закачалката в коридора. Нахлупи си кожената шапка. Майка му го наблюдаваше. Погледът й се спря на нелепата шапка. Тялото й беше крайно напрегнато, всяко едно движение й причиняваше болка. Припомни си, че има важна задача. Да се преобрази в почистваща машина. Ще мине през всичките му стаи и ще остави след себе си силна миризма на „Аякс“ и белина. Този път из цялата къща. Ще свали завесите, ще смени завивките. Тя здраво стисна зъби. Емил се изниза на двора и се качи на триколката. Двигателят не искаше да запали. Той изсумтя няколко пъти с раздразнение и забеляза, че майка му го наблюдава от прозореца. Опита да се направи на ядосан, но не успя. Трябваше му повече, за да се ядоса. Най-сетне моторът взе да кашля. Той даде газ, малко повече от необходимото, и видя как пребледнялото лице на майка му се скри. Пердето отново се спусна. Емил винаги караше с постоянна скорост от четиридесет километра в час. Нямаше къде да иде, нямаше кого да навести. Нямаше и никакви пари в джоба. Но имаше наполовина пълен резервоар. Можеше да изкара дълго с него, да отиде чак до центъра и обратно, а може би дори и горе, до водопада в Сулберг. Той беше прекрасен. Щеше да кара до него. Искаше да седи на триколката си и да усеща пръските по лицето си. Често го правеше. Не беше студено, а и якето му беше плътно. Закопчано догоре. На ръцете си носеше кафяви ръкавици, а на краката — тежките си ботуши.

След пет минути подмина „Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни“. Емил можеше да чете някои кратки думи, но не разбираше всички от тях. Беше изтощен. Майка му няколко дни му бе крещяла. „Говори — бе настояла тя, — обясни ми!“ И той искаше да обясни. Знаеше, че думите са някъде дълбоко там, в главата му. Можеше да ги подреди и да ги наниже в онези вериги, които хората наричаха изречения. Ала не смееше да ги изрече. Страх го беше, че ще излязат в съвсем различен ред и ще направят всичко по-лошо. Никога не бе затъвал така, както сега. Отляво беше хиподрумът. Постоянно го изпреварваха. Беше свикнал, свикнал с нетърпеливите шофьори, които напираха зад него и бибиткаха. Емил беше по-бърз от колоездачите, но по-бавен от мотоциклетистите, а и заемаше повече място. Всички винаги бързаха. Не и Емил. Той се чудеше какво толкова гонеха. Веднъж стана свидетел на катастрофа, точно когато се случи. Чу се оглушителен сблъсък — режещ звук на метал и стомана, които се огъват и строшават, на стъкло, което се пръска и плисва като дъжд по асфалта. Спомни си тишината, която последва, и миризмата на бензин. През стъклото видя главата, паднала върху кормилото, и кръвта, която шуртеше върху сивите панталони. Отдалечи се веднага щом чу сирените. Малко по-напред следваше отбивката за Сулберг. Даде мигач достатъчно рано и прецизно взе завоя. По-нагоре направи още един десен завой и скоро след това видя водопада. Превключи на втора скорост и спря в ръкава. Слезе от мотоциклета и отиде до парапета. Наведе се над него. Обичаше мощния тътен на водата, обичаше да се надвесва така. „Не“, изрече той на глас. Усети вибрацията в гърдите си. Опита се да издаде устните си напред, във фунийка като за „у“. На фона на бученето на водопада прозвуча нещо подобно на бухане на сова. Той погледна надолу към водовъртежите. В собствената си глава можеше да изрече всичко. Да каже: „Нямаш ли срам“, „Нима абсолютно си се побъркал“. Или „Какво, за Бога, ще те правя?“. Чу думите вътре в главата си и гласът му се стори приятен — хубав мъжки глас. Не като неговото хрипливо „не“. Помисли си за майка си, която сега шета наляво-надясно, обръща чекмеджета и шкафове. Тя разпитваше и опяваше за всичко. Неговото мълчание обаче го предпазваше. То беше гранитен щит. Вече петдесет години майка му се мъчеше да го пробие — с лост, с шило, с динамит. Да го пропука с топли ласкави слова. Да го преломи с остри като копие думи. Но той все мълчеше. Той винаги щеше да мълчи.

Докато Емил Юханес се взираше в бушуващите води, Рут и Свере Рикс чакаха Томе. Опитаха да се свържат с него по мобилния телефон, но той не отговаряше. Рут се обади на Хелге и на Бьорн, ала той не беше с тях. Марион разглеждаше албум със снимки на нея и Ида. На много от тях присъстваше и котката. Беше я прегазил училищният автобус; откриха я в една снежна пряспа, изравнена със земята, цялата омазана в собствените си вътрешности. А сега и Ида я нямаше. „Останах само аз“, помисли си Марион. Тя закри котката и Ида с пръст и се вгледа в собственото си лице, бяло и самотно на снимката. Най-сетне опелът спря пред къщата. Рут и Свере се спогледаха. Чуха как Томе вдигна вратата на гаража и след това я затвори с трясък. Сега отключваше вратата. После стъпките му се отдалечиха нагоре, той не мина през всекидневната. „Вече почти никога не го прави“, каза си Рут. Беше по-скоро като наемател, който влиза и излиза, без някаква връзка с другите в семейството. Те се изправиха и го последваха на втория етаж. Марион ги изпрати с поглед. После отново се наведе над албума.

Свере Рикс леко почука на вратата на сина си, после я отвори. Томе беше пуснал компютъра. От тонколоните се чуха редица причудливи звуци — кратки тонове в неравномерен ритъм. „Като игриви дъждовни капки“, помисли си Свере. Щом влязоха в стаята, заедно с капките зазвуча и едно по-ниско бучене. То веднага наведе Свере на различна мисъл — валеше леко, но скоро щеше да се усили.

— Томе — каза той, вперил очи в сина си, — намерили са Ида. Мъртва е.

Томе, който им беше хвърлил приветлив поглед на влизане, сега се вкамени.

— Къде? — попита бързо той. — Къде са я намерили?

Баща му го изгледа угрижен.

— Къде ли? Някъде близо до Люсеюре. Край пътя. Мъртва е — повтори той. — Хелга е съсипана.

— Люсеюре ли?

Томе наведе глава. Известно време изучава шарката на килима.

— А как е умряла? — попита ниско той.

„Изражението му е странно — помислиха си родителите му. — Гласът му е променен.“

— Още не знаят — отвърна Свере. — Но със сигурност ще разберат. Не са ни дали подробности — добави той.

Томе беше доста пребледнял. Нямаше никаква идея какво да каже. Никой досега не беше идвал в стаята му с подобна вест. Изведнъж се сети за леля си.

— Как е леля Хелга? — попита той.

Баща му погледна Рут.

— Не знаем. Натъпкали са я с таблетки — отвърна той.

— В момента не е в състояние да разговаря. Може ли да постоим при теб за малко? — Рут се настани на леглото. Баща му остана на вратата. Томе намали звука на компютъра. Въртеше се постоянно на стола и явно се чувстваше неудобно.

— И сега следва погребението. Мислех, че ти може да ни помогнеш да изнесем ковчега — каза Свере. — Аз, ти, Андерш, Туре и Кристиан. И един от учителите. Съгласен ли си?

Томе кимна, без да се замисли. След това осъзна какво означава това. Ще трябва да се изправи в църквата и да отиде до ковчега на Ида. „Той няма да е много голям“, помисли си. После ще хване една от дръжките и заедно с другите петима мъже ще го вдигне. Ще усети тежестта й. Ако е най-отпред, главата му ще е съвсем близо до нейната. Ще трябва да върви в крачка с другите и да внимава да не се спъне, да не изпусне дръжката. Ковчегът се държи в хоризонтално положение през цялото време, иначе тя може да се плъзне от единия чак до другия край. За това обаче не беше съвсем сигурен. Но случилото се придоби реални измерения и той почувства силна болка ниско долу в корема.

— Съгласен ли си? — повтори баща му.

Томе кимна отново. След това си помисли, че именно това — да спусне Ида в гроба, ще бъде повратна точка за него, защото ще види как тялото й завинаги изчезва в земята. Тогава може би ще могат да оставят цялата тази скръб зад гърба си.

Той кимна още веднъж, като този път погледна баща си право в очите.

— Томе — рече Свере, отвръщайки на погледа му, — има нещо, за което трябва да те питам. Нещо съвсем различно.

Томе застана нащрек и младото му тяло се стегна. Започна да си играе с клавиатурата.

— Пак си взел да се събираш с Уили — каза той, — макар и много добре да знаеш, че ние не одобряваме това.

— Заради ко… — започна Томе.

— Да, заради колата. Но тя вече е готова.

— Като нова е — отбеляза със задоволство той.

— В такъв случай разчитам да спреш да се виждаш с него веднъж завинаги — заяви Свере.

— Бил е замесен с онази крадена кола преди много време — възропта Томе. — Цял живот ли ще го използвате срещу него?

— Не цял живот. Но засега — да — настоя баща му. — Имаш си други приятели. Искаме да приключим с този въпрос веднъж завинаги. Случи се толкова много. Трябва нещата у дома да си дойдат на мястото.

В стаята настана пълна тишина. Томе не искаше да погледне баща си в очите.

— При злополуката с опела — продължи Свере — не беше пил, надявам се?

— Моля? — отвърна тихо Томе.

Баща му го изгледа настоятелно. В стаята се чуваха единствено слабото бръмчене на монитора и тежкото дишане на Рут.

— Чу въпроса — каза баща му също толкова тихо. — И защо ти е да кръстосваш улиците с колата посреднощ? Защо не се прибра право вкъщи след това? Не разбирам. Затова питам. — Той направи пауза. — Марион каза, че плачеш нощем. Нещо измъчва ли те?

Очите на Томе се разшириха. Той не успя да се овладее.

— Това са пълни глупости! — изкрещя той.

— Тя така каза. Че те чува.

— Да не би да е престъпление? — озъби се Томе, след което обърна гръб на баща си и разгневен се втренчи в екрана.

— Разбира се, че не е — каза баща му малко по-отстъпчиво. — Само питам. Можеш просто да ми отговориш.

И пак — тишината и бръмченето на монитора. Рут трепереше като лист, без да знае защо. Чу сина си да става от стола. Томе застана точно пред баща си, беше с десет сантиметра по-нисък.

— Излизам — заяви той предизвикателно.

— Нали току-що се прибра — възрази Свере. — Защо се палиш толкова?

— Не се паля — отговори Томе и опита да го заобиколи. — Вие вечно ме обвинявате!

Баща му му препречи пътя.

— Разтревожени сме — каза твърдо той. — Исках да се уверя, че всичко с теб е наред.

Томе отново опита да го подмине и да излезе от стаята. Баща му запречваше вратата, тежък и непоклатим като скала. Рут седеше на леглото и ги наблюдаваше. Внезапно стисна ръце между краката си.

— Ида е мъртва — произнесе тя отчетливо. — Може ли да спрем да се караме?

Свере се отмести неохотно от вратата. Томе се втурна надолу по стълбите, те чуха как входната врата се блъсна и опелът потегли.

— Твърде слаби сме за този товар — рече Рут и зарови лице в ръцете си. — Какво ще стане сега с Хелга? Може би просто ще си остане да лежи там, в болничното легло. Какъв е смисълът да става и да продължава както преди? Аз не бих го сторила — промълви тя и избърса сълзите си. — Аз просто бих останала да лежа завинаги.

Свере седна до нея. Дълго седяха така, в пълно мълчание. Компютърът излъчваше слаба синкава светлина.