Карин Фосум
Черни секунди (7) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Конрад Сейер (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Svarte sekunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2022)

Издание:

Автор: Карин Фосум

Заглавие: Черни секунди

Преводач: Калина Тодорова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: норвежка

Редактор: Василка Ванчева

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-337-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5576

История

  1. — Добавяне

* * *

Елса Мари Морк беше родена през 1929 година, но все още караше кола. Веднъж годишно минаваше на очен тест и го вземаше с отличен резултат. Имаше орлов поглед. Не й убягваше нито едно врабче на пътя, виждаше всяко перце и прашинка. Със слуха нещата бяха по-зле. Но понеже рядко се вслушваше в когото и да било, това не й правеше особено впечатление. Тя сложи в багажника касетка с различни почистващи препарати и потегли към дома на сина си. „Този мой син, за когото няма никаква надежда“, помисли си тя. Като млада си бе представяла, че ще има дъщеря, може би две дъщери и накрая син, но нещата не се развиха така. Изведнъж се бе оказала с едно сърдито, врещящо момче. Когато Емил Юханес беше на седем, баща му умря. Шокът от това да бъде майка на дете, което не разбира, й попречи да се омъжи повторно или да има повече деца. Но Емил беше нейно дете. Тя не беше жена, която да кръшка от задълженията си. Не искаше хората да я смятат за безотговорна. Затова ходеше у Емил всяка седмица и се грижеше за него — за мебелите му и за дрехите му. Запазваше дистанция от него, не спирайки да говори, с поглед, вперен десет сантиметра над голямата му глава. Отговор така и не получаваше. Сега си мислеше за разговора им по телефона. Емил беше разстроен от нещо и щом излезе на главния път, тя усети тревога. И понеже презираше всяко чувство, което граничеше със сантименталност, тревогата й прерасна в гняв. Ако Емил пак беше забъркал някоя каша, тя щеше да изтръгне от него истината и да оправи нещата. Четиридесет и повече години бе очаквала нещо да се случи. Затова сега се стегна. Ненавиждаше сълзи, скръб и отчаяние — всичко, което превръщаше разумните и зрели хора в мекушави, безформени същества, неспособни на действие. Ако се стигнеше дотам, тя изгубваше почва под краката си. Сърцето й бе покрито с твърда обвивка, но все още биеше силно под нея, макар очите й да оставаха съвсем сухи. Не таеше надежда за нищо на този свят, очакваше единствено края. Имаше приятелки, но не беше близка с тях. Служеше им за отдушник, а и тя самата за това ги използваше. Случваше се да се разсмее, но най-често от чисто злорадство. Притичваше се на помощ на другите, например на съседката Маргот със счупената тазобедрена става, но винаги си придаваше измъчен вид. Въпреки това, като си легнеше вечер, си спомняше за всички, които не можеха колкото нея. Тогава не успяваше да заспи, защото мислеше за болките, които измъчваха Маргот. Сега се тревожеше за Емил. Той бе казал „не“. Казваше го всеки път, но тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че сега нещо се е случило. Дълбоко в себе си вярваше, че синът й може да говори. Но че просто не иска. Не бе споделяла това с никого, така или иначе нямаше да й повярват, освен това беше приела избора му да мълчи като лична обида. По-малко я вълнуваше дали е слабоумен, или не. Вече нямаше сили за предположения. Той беше Емил Юханес и тя бе свикнала с това. Припомни си, че след няколко години вероятно ще лежи дълбоко под земята, а Емил ще броди наляво-надясно из къщи, в своята пълна безпомощност. Представи си как между подовите дъски в кухнята избуяват трева и глухарчета. Може би от общината щяха да проявят достатъчно щедрост и да му отпуснат домашна помощница. Ако някой изобщо посмееше да припари до това мрачно създание. Тя се сепна и отбеляза наум, че вече е септември и трябва щателно да изчисти всички прозорци в къщата, преди да падне мраз. Или просто може да сипе малко денатуриран алкохол във водата, като чисти. Елса винаги имаше решение за такива неща. Тя спря пред къщата и слезе от колата. Отвори багажника и извади пластмасовата касетка. После тръшна силно капака на багажника и се запъти към къщата. Беше заключено. Здравото й тяло потрепери от раздразнение и тя започна да чука по стъклото толкова силно, че едва не го счупи.

— Хайде де, Емиле! — извика ядосано. — Днес не ми е до игрички. И други чакат на мен.

От къщата не дойде нито звук. Цялата в слух, Елса потропа на заключената врата още няколко пъти. Тогава я обзе изключителен гняв, тя стовари касетката на стълбището и се запъти обратно към колата. Той можеше да се инати, колкото си иска, но тя винаги бе една крачка пред него. Разполагаше с ключ за къщата му. Държеше го в жабката на колата и сега го извади. Вкара го решително в ключалката. Или по-скоро, вкара го наполовина. Вътре имаше нещо. Смаяна, тя остана на най-горното стъпало и взе да натиска ключа с все сила. Той отказваше да влезе. Същевременно беше много трудно да го извади. Каква, за бога, беше тая работа? Той бе напъхал нещо в ключалката, ключът се заклещи в нещо лепкаво. Лицето й пламна от ярост и страхът запрепуска в нея. Тръгна нагоре от коремната област и рано или късно щеше да достигне вкамененото й сърце. Елса се спусна надолу по стълбите, изпразни касетката, сложи я под кухненския прозорец и се качи върху нея. Кухнята беше празна, но вътре светеше. Тя премести касетката до другия прозорец — на спалнята му. Там завесите бяха спуснати. Нямаше дори процеп, през който да погледне. Върна се на вратата и погледна триколката. Там си беше, покрита с брезента, както обикновено. Значи си е у дома. Емил никога не се придвижваше пеш. Не беше достатъчно уверен, чувстваше се уязвим. Можеше някой да го спре, да го заговори, да го пита нещо. Тя заблъска по вратата за трети и последен път. После се предаде. Остави касетката, както си беше, качи се в колата и наду клаксона. Но се сети, че Емил има съседи, и се уплаши някой да не излезе. Тя изгуби търпение. Слезе от колата и забърза към гаража. Разтършува се за инструменти, ала не откри нищо подходящо. Тогава потегли обратно, влезе с гръм и трясък вкъщи и отиде до телефона.

Щом чу сигнал свободно, нещо я стегна в гърдите. Усети силна болка. Може да е паднал по стълбите към мазето. Може би лежи там долу, на пода, в безсъзнание. Все пак е доста тежък. „Не, това са глупости — помисли си тя. — В ключалката има нещо. Той не иска да ме пусне. Внезапно разбра, че се е свързала. Той никога не казваше нищо, просто вдигаше слушалката и потокът от думи можеше да започва. Никой друг не му звънеше.“

Когато Емил се обади, облекчението потече като топла вода по тялото й. После се сети колко му е бясна и отново се почувства в свои води. Стана почти заплашителна. Тя трябваше да чисти!

— Това трябва да ти е ясно, Емиле!

Прахта и влакънцата, драскотините по мивката, трохите по пода — всички те бяха като демони, които се вкопчваха в нея и я измъчваха, и тя не намираше покой, докато не ги премахнеше. Нощем не можеше да заспи, ако прозорците му бяха мръсни. Не можеше да мисли трезво, ако диванът му беше покрит с натрошен картофен чипс.

— И този път да ми отвориш! — извика в слушалката тя. — Не мога да понасям такива игрички! Само благодарение на мен не си в някой дом. Излез и махни тая гадост, дето си я напъхал в ключалката. Ей сега тръгвам. До пет минути съм на стълбите, веднага да си отворил!

— Не! — изкрещя Емил и затвори.

Елса поспря за миг и се заслуша в тишината. След това се разбърза. Паркетът скърцаше под тежките й обувки. Важно бе да поддържа високата скорост, да не сяда, да не мисли. Да действа, само да действа! „Продължавай — говореше й нещо отвътре. — Напред, още напред, чак до края, натам сме тръгнали всички.“

 

 

Тя намери някакъв лост в общото гаражно помещение и потегли обратно към дома на Емил. Застана ниско приведена на най-високото стъпало, с чук в ръка. Вкара лоста в пролуката между вратата и касата и започна да го набива с чука. Елса беше силна, а и дървото бе старо и сухо. Когато лостът влезе няколко сантиметра навътре, тя започна да го върти и натиска. От нея шурна пот. Помисли си, че някой от съседите може да я види, и я обзе тревога, но не можеше да спре. В този момент чу сина си да снове напред-назад, блъскайки вратите след себе си. Главата й бумтеше. Внезапно касата мощно изпращя. Вратата се приплъзна нагоре и се отвори. Тя пусна желязото, то се удари в стълбите с остър металически звук. След това влезе вътре.

Емил стоеше в кухнята с идеално изправен гръб и отпуснати ръце. Елса опита да разчете изражението му, но не успя. Самата тя мълчеше. Това не се случваше често. Дълго стояха така и се гледаха.

— Обясни ми какво става тук — каза тя с необичайно тих глас.

Емил й обърна гръб. Отиде до плота и взе плика с фъстъците. Извади една черупка и я счупи в средата. Загледа се в съдържанието й. Майка му пристъпи крачка напред. Изтръгна плика от ръцете му и го сложи на плота.

— Знам, че нещо се е случило — каза тя, вече по-високо. Обърна се и отиде в дневната. Там се закова на място, съвсем объркана.

— За бога — възкликна тя, — на дивана ли спиш? Не си проветрявал от цяла вечност.

Очите й шареха из стаята, а от светлите й ириси струеше голямо безпокойство. „Това е плашещо“, каза си тя.

— Не бива дълго да държиш остатъци от храна в кофата, трябва да хвърляш боклука всеки божи ден, иначе започва да вони само след няколко часа. Толкова пъти съм ти го повтаряла. Ще се завъдят мушички, ако не внимаваш с тези неща! А как само цапа тая птица! Трябва да минаваш с прахосмукачка под клетката й минимум веднъж дневно. Кога последно си й сменял вестниците?

Затова ли миришеше?

В този миг погледът й се спря върху вратата на спалнята. Незнайно защо, една страшна тревога я затегли натам. Към вратата. Стъпка по стъпка. Погледът й се премести от вратата към завивката на дивана и обратно. Емил я следеше с безпокойство. За момент тя спря пред вратата и нададе ухо. Отвътре не дойде нито звук. Натисна бравата. Вратата не помръдна. У Елса отново се разрази буря. Страхът й нарасна. Именно заради тази миризма — толкова всепроникваща и необичайна, толкова отвратителна и сладникава. Тя се опита да го прогони и отново кипна от гняв. Излезе, грабна лоста от стълбището, втурна се обратно вътре. Емил се отмести до стената. И той беше уплашен. Тя отново започна да огъва, чука и удря. От всеки удар тежкото тяло на Емил се свиваше в конвулсии. Оказа се по-трудно да разбие тази врата. Отпорът на дървото тотално я влуди. Емил се сниши. Щом вратата най-после изскочи с трясък, той затвори очи и затули уши с ръце. Елса Мари прекрачи прага стаята. Но спря, вкаменена от ужас.