Карин Фосум
Черни секунди (14) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Осемте дни усилено търсене не бяха дали никакъв резултат. Драгирането на реката бе приключило. Сейер знаеше, че скоро трябва да сложат край на операцията. Надеждата си отиваше. Доброволците вече не търсеха със същия ентусиазъм, а вървяха почти безцелно и говореха за неща, съвсем различни от Ида и обстоятелствата около нейното изчезване. Търсенето се бе превърнало в нещо рутинно, вече не бяха толкова концентрирани и понеже надеждата да я открият бе избледняла, някои от тях бяха довели децата си. Така те поне щяха да имат чувството, че са помогнали по някакъв начин.

Беше почти осем часът вечерта на девети септември. Сейер завърза маратонките си и навлече през главата светлоотразителна жилетка. Беше от дъщеря му Ингрид. Всъщност бе предназначена за езда и на гърба й имаше надпис: „Подмини бавно. Запази дистанция.“ Колберг щеше да остане в дневната. Той дълго гледа след Сейер, ала не се изправи. Жълтата жилетка означаваше „темпо“, но то вече му липсваше. Изпръхтя дълго и тежко, преди отново да спусне глава върху лапите си.

Сейер тичаше по-бързо от обикновено. „Ако дам малко повече от себе си тази вечер — мислеше си той, — резултатите няма да закъснеят.“ Сети се за колелото на Ида, което бяха изпратили за експертиза. На пръв поглед то не им даваше никаква информация. По него нямаше драскотини, нито следи от кръв или други субстанции. Колелото бе изцяло незасегнато от онова, което бе сполетяло Ида.

По пътя се зададоха две малки деца. Първо го стъписа фактът, че явно бяха сами. После забеляза възрастния, който вървеше малко след тях. Беше жена. Тя ги държеше под око. Децата носеха пликче. Спряха за малко и извадиха нещо от него. Сложиха го в уста. Две деца с пликче с лакомства. Защо бяха толкова ненаситни? Ида също бе тръгнала към будката за нещо сладко. Никога не беше стигнала. На челото му се появи дълбока бръчка. Тази жена — Лайла Хеген, която държеше будката, беше казала, че Ида не е идвала. Защо й бяха повярвали веднага? Той несъзнателно беше намалил темпото, сега отново го увеличи. Защо — защото беше жена. При това приятна жена. Но нима това автоматично означаваше, че казва истината? Защо бяха прекарали по-малко от пет минути тъкмо с човека, към когото Ида се беше запътила? Колко такива предположения, колко такива предразсъдъци определяха хода на разследването? Навярно много. Нито на него, нито на Скаре им беше хрумвало обстойно да проверят Лайла Хеген. Ако собственикът на будката беше мъж, и то осъждан или с висящо обвинение за непристойно поведение, пък било то и от преди много време, на какво ли щяха да го подложат? Затича се още по-бързо. С нова упоритост, защото беше прогледнал за истината. Една жена също може да изпитва влечение към деца. Жена, която седеше по цял ден в будката и сваляше и качваше буркани с лакомства по рафтовете. Желирани мечета, шоколадови мишлета и лакрицови пръчици. Наблюдавайки децата с румените им бузи и грейналите им очи.

Тича час и половина. Като излезе от банята, се чувстваше добре, затоплен и успокоен, както обикновено след тренировка. Беше почти единадесет вечерта, твърде късно, за да безпокои когото и да било в дома му. Въпреки това Сейер се отправи към Хелга. Знаеше, че ще му отвори.

— Няма новини — побърза да каже той. — Но ако искате, можем да поговорим.

Тя беше облечена със същата плетена жилетка. Само най-горното копче бе закопчано. Хелга придърпа краищата й с ръка, сякаш се опитваше да затвори кървяща рана.

— Не предполагах, че имате време за подобни неща — отвърна тя. Бяха влезли в дневната.

Сейер се зачуди дали това не е намек, че би трябвало да е навън и да търси Ида. Или просто е израз на благодарност. Трудно можеше да определи кое от двете. Беше изречено с равен тон.

— Как е Андерш? — попита предпазливо той. — Идва ли често?

— Не — отвърна кратко тя. — Вече не. Казах му, че може да не идва. Ходи да я търси. Всеки божи ден.

— Знам — промълви Сейер. Замисли се за онова, което щеше да оповести Холтеман на първото съвещание утре: „Търсенето се прекратява.“ Не го спомена на висок глас.

— Днес легнах на пода — рече тя. — Легнах директно на пода. Нямаше смисъл да се местя на дивана. Или на леглото. Просто лежах на пода, вдишвах и издишвах. Само това. Беше хубаво. Когато си вече на пода, няма как да паднеш по-надолу.

Сейер я слушаше внимателно.

— Лежах и рошех килима с нокти — продължи тя. — И изведнъж намерих нещо кръгло и гладко. „Смартис“.

Той я погледна неразбиращо.

— „Смартис“ — повтори тя, — малки шоколадови бонбони с цветна глазура. Има ги във всякакви цветове. Този беше червен като килима. Затова не съм го забелязала по-рано. Хрумна ми, че Ида го е изпуснала, когато е седяла точно на мястото, на което вие седите сега. Това бонбонче почти ме срина. Непрекъснато намирам нейни неща. Толкова много дребни нещица. Чудя се докога ще попадам на тях. Докога ще си спомням.

— Изгубили ли сте надежда? — попита той.

Тя се замисли.

— Не знам. Вие имате ли надежда?

— Напълно уверен съм, че ще я намерим — каза той, — но се боя, че ще е твърде късно.

Хелга потъна във фотьойла. Внезапно Сейер забеляза нещо. Един бял плик на масата. Успя да прочете адреса. Получателят беше Ида. Хелга проследи погледа му.

— Имам голямо желание да го отворя — сподели тя, — но нямам право. Не чета писмата на Ида. Мислех, че тя ще си го прочете. От Кристине е — едно момиче от Хамбург на нейната възраст. Пишат си вече близо година. Радвам се за тази кореспонденция, помага за английския на Ида.

— Защо искате да го прочетете? — поинтересува се Сейер.

— Нали трябва да й отговоря — отвърна силно притеснена тя. — Да й обясня. Не знам обаче дали имам сили. А и не мога да пиша на английски.

— Смятам, че трябва да го отворите — прецени Сейер.

Не знаеше защо го каза. Писмото бе събудило любопитството му. Една малка снежнобяла тайна, която лежеше на масата. Тя нерешително взе плика в ръце. Пъхна показалец под ръба му. Прокара го до другия край и го отвори. Сейер отиде до прозореца. Загледа се в градината на Хелга. Не искаше да я притеснява. Не чу нищо друго, освен късането на хартията. Най-накрая се обърна и то само защото тя се бе покашляла леко и изненадано. Държеше един от листовете в ръка. После впери тъжен поглед в Сейер.

— Английският ми не е много добър — каза тя, — но мисля, че става въпрос за някаква птица. Ида е била при някаква птица, която може да говори. Не разбирам.

Сейер се приближи до фотьойла й. Зачете се в писмото.

— Никога не ми е споменавала нищо такова — продължи Хелга. — Обикновено, ако някой има животно, каквото и да е, тя бърбори за него от сутрин до вечер.

Тя посочи писмото: „Tell me more about the bird. What can he say?“^[1].

Сейер препрочиташе изречението отново и отново.

— Ричард — едно момче от квартала, има кон на име Кенънбол — заразказва Хелга. — Ида не спираше да говори за него, както преди говореше за котката на Марион. Но никога не съм чувала за птица. Нямаме познати, които да имат птица — заяви тя. — Или дори папагалче.

Тя стисна писмото в ръка. Лицето й придоби угрижено изражение.

— Хелга — каза кротко Сейер, — разполагате ли с други писма от Кристине?

Тя бавно се изправи и се качи на втория етаж. След малко се върна с дървена кутия. Беше боядисана в синьо, с украса по капака, изработена, макар и малко нескопосано, от самата Ида. Подаде му я. Сейер внимателно я пое. Повдигна капака и погледна вътре. В кутията имаше дебело тесте с писма.

— Ще ги изчета всичките — заяви той. — Щом намерим нещо, ще го използваме за целите на случая. Ако искате, ще се обадим на Кристине в Хамбург и ще й обясним.

 

 

Беше минало полунощ, когато се качи в колата. Сложи дървената кутия на съседната седалка. Погледна часовника си. „Скаре трябва да си е легнал“, помисли си той. Въпреки това го набра по мобилния. При втория опит той вдигна.

Сейер стигна до центъра и паркира. Влезе в антрето на кооперацията и потърси името на Скаре сред звънците. Малко след това се чу добре познатото жужене. Затича се нагоре по стълбите.

— Само седемдесет и две стъпала — каза той с пренебрежение, без изобщо да е задъхан от изкачването. — До вкъщи са двеста осемдесет и осем.

— Знам — потвърди Скаре. Беше отворил широко вратата. Забеляза кутията.

— Писма — съобщи Сейер. — От Кристине Зайдлер от Германия до Ида Юнер от Норвегия. Писали са си през последните дванайсет месеца.

Той последва Скаре във всекидневната.

— Значи, може да са ни от полза в разследването, така ли? — попита с любопитство Скаре.

— До този момент открихме птица — отговори Сейер с усмивка, — която може да говори. Знаеш Ида колко обича животните. Но Хелга не е чувала за каквато и да било птица, което според нея е необичайно. Това би могло да означава, че Ида е срещнала някого и си е спестила да й разкаже.

— Добре, най-после имаме нещо, за което да се хванем — кимна Скаре.

— Ще разделя купчината на две — каза Сейер. — Кристине е изпратила двайсет и четири писма. Ида вероятно й е написала също толкова. Подредени са хронологично. Бъди нащрек за всичко, което може да е свързано с птицата.

Скаре придърпа един лампион към дивана и взе да наглася крушката така, че по-голямата част от светлината да идва пред Сейер. Този добронамерен жест не му донесе нищо, освен един неодобрителен поглед.

— Но ти си страшно късоглед — оправда се Скаре.

Двамата седнаха, всеки с купчина писма в скута. Дървената кутия остана на перваза с отворен капак. За момент те се спогледаха, смутени от това, което им предстоеше да направят. Писмата между две малки момичета не бяха предназначени за техните очи. Сейер беше чел дневници, прелиствал албуми, гледал видеозаписи. Беше влизал в стаите на деца и в спалните на възрастни. Всеки път се чувстваше като натрапник. Въпреки че намеренията бяха добри, въпреки че целта бе да намерят Ида, това им се стори нередно. И двамата се бореха с угризения на съвестта. Но след малко се захванаха да четат. В дневната на Скаре настана тишина, само листовете от време на време изшумоляваха. Кристине от Хамбург бе използвала различни видове хартия. Листовете бяха украсени с птици и цветчета. В някои от писмата буквите бяха запълнени — с червено или синьо. Имаше и залепени стикери — коне и кучета, луни и звездички.

— Трябва да издирим писмата на Ида — отбеляза Сейер. Бяха чели дълго. И двамата бяха развълнувани.

— Владееш ли немски? — попита Сейер.

— My German is excellent^[2] — отвърна дръзко Скаре.

— А Холтеман?

Скаре прецени наум способностите на шефа си.

— Не мисля. Но Кристине е на десет. Това означава, че родителите й са на тридесет или четиридесет. В такъв случай най-вероятно говорят английски.

— Трябва да им се обадим — заяви Сейер. — Якоб, би ли се погрижил?

Тази скромна молба накара Скаре да се усмихне. Сейер нямаше проблеми с разбирането, но избягваше да говори английски. Имаше нещо в произношението, което го затрудняваше.

— Aber doch! Selbstverständlich!^[3] — възкликна Скаре.

Сейер извъртя очи с леко раздразнение.

Отново зачетоха. Тонът на писмата на Кристине беше учтив и приветлив, тя може би беше съвестна и прилежна ученичка, също като Ида.

— Щом е говореща птица — каза Скаре, — сигурно е папагал. Я вълнист, я някакъв друг вид.

— Или гарван — предположи Сейер. — Те са доста добри имитатори. А, и още нещо — сети се той. Остави купчината с писма на масата. — Лайла от будката.

— Да — отвърна Скаре. — Мислих за това. Дори за миг не се усъмнихме, като каза, че не е виждала Ида. Взехме думите й за чиста монета. Нали е жена. Предубедени сме.

Сейер го погледна с изненада.

— Затова и я проверих — подхвърли небрежно Скаре, сякаш това бе най-естественото нещо на света. — Неведнъж е имала проблеми с данъчните. Счетоводството й куца — подсмихна се той. — Неженена, няма деца, родена е през шейсет и осма, държи будката от четири години. Преди това е работила в Агенцията за закрила на детето в Осло. В администрацията — добави той, — не пряко с деца и родители.

Сейер го слушаше впечатлен.

— Кой напуска Агенцията за закрила на детето, за да си отвори будка? — промълви замислен той.

— Лайла Хеген — отвърна Скаре. — И ще разбера защо.

— Много трезво разсъждаваш, Якоб — отбеляза тихо Сейер.

— От теб съм се учил — каза Скаре.

Настана кратка пауза.

— Имаш ли тютюн? — попита след малко той.

Сейер поклати глава.

— Никога не нося тютюн. Защо?

— Имам бутилка „Феймъс Граус“.

Сейер обмисляше предложението със зареян през прозореца поглед. „С удоволствие бих пил едно. Мога да оставя колата тук до утре. Да се прибера пеш. Само този път.“

— Не пуша „Принс“ — каза той, когато Скаре му поднесе кутията цигари. — Но няма да откажа едно уиски.

Скаре скочи на мига. Зарадва се, че шефът му се съгласи. Че могат да седят заедно в полумрака и да размишляват. Изпитваше безгранично възхищение към Сейер. Понякога се чувстваше изключително привилегирован. Като цяло Сейер не минаваше за особено общителен, но със Скаре се държеше различно. Беше го взел под крилото си. Издърпал го бе нагоре и му беше поверил отговорност. Внимание, за което той се бе оказал достоен.

— Можеш ли да ми обясниш как тези малки момичета цяла година си пишат единствено и само за животни? Хора почти не се споменават. Само зайци, коне и кучета.

— Има и влечуго — подметна Скаре и отиде да донесе чаши. — Игуана на име Иги Поп. Доста остроумно, бих казал.

— Нима хората са им толкова безинтересни? — Сейер повиши тон, защото младият му колега се бе отдалечил.

— Това е момичешка черта — обясни Скаре. — Момичетата много обичат да се грижат и да бдят, да се чувстват полезни. Момчетата ги влекат други работи. Момчетата харесват неща, които могат да контролират. Коли, например. Харесва им да подреждат, да строят, да сглобяват, да насочват, да управляват. Момичетата пък са готови на друго — да се отдадат. И по-малко се страхуват от грешки.

Той извади от един шкаф бутилката уиски. Беше доста пълна.

— Откога пиеш уиски? — попита Сейер.

— Откакто се запознах с теб.

Сейер взе чашата. Задържа я под носа си. Скаре извади цигара и запали. Сейер се протегна да вземе дървената кутия, за да прибере писмата. Случайно погледна в нея. На дъното имаше нещо — нещо меко и леко.

— Перо — възкликна той и го вдигна пред очите си с удивление. — Червено перо.

Скаре гледаше перото в ръката на Сейер. Красиво червено перо, близо десетсантиметрово.

— Не може да е на вълнисто папагалче — реши той. — На нещо по-голямо е. По-голям папагал. Арата е червен. Може да е на ара?

— Не го е показала на Хелга — каза замислено Сейер. — Защо обаче?

Скаре срещна погледа му.

— Аз бих го показал на майка си, ако бях на десет — отвърна кратко той. — Щях да се похваля дори с перо на сврака.

— Аз също — съгласи се Сейер. — За всеки случай ще питам Хелга. Но, изглежда, това перо е тайна.

Сейер взе един плик от Скаре. Внимателно сложи перото в него и го пъхна във вътрешния си джоб. После закрачи бързо по улиците, въодушевен от тази малка находка. Не се сдържа и се усмихна отново. „Децата събират толкова много неща. Те са по-близо до земята — мина му през ума — и забелязват много повече от нас.“ Загледа се в собствената си сянка на уличното осветление, тя нарастваше до размерите на чудовище, после се смаляваше до тези на джудже. От лампа на лампа, отново и отново. „Утре ще станат десет дни — помисли си Сейер. — Кошмарът на Хелга Юнер продължава вече двеста и четиридесет часа.“ Тя лежи в леглото и чака. Гледа през прозореца и чака. Телефонът си стои на масата в дневната, в тази секунда — като светла надежда, в следващата — като черна заплаха.

Ида не чакаше нищо. Крехкото й телце бе опаковано в завивка на цветчета. Точно когато Сейер отвори вратата на жилището си на тринадесетия етаж, една кола спря на няколко километра от града и след нея край пътя остана да лежи един вързоп. Той ясно се различаваше сред сухата, попарена трева. Само трябваше да се зазори.