Карин Фосум
Черни секунди (8) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Издирването на Ида продължаваше с пълна сила. Със сигурност щяха да я намерят. Едно дете не може просто да изчезне вдън земя. Едно дете бива оставено някъде — напълно или отчасти скрито. Някъде в района, където живее. Те постепенно разшириха периметъра на издирване. Събираха всевъзможни предмети и ги слагаха в найлонови пликове с цип. Полицията щеше да реши кои от тях са от значение. Хора, които почти не си бяха говорили преди, сега се сближиха. Изчезването на Ида беше като мрежа, която се затяга около тях. Чувството бе както хубаво, така и плашещо. Бяха заедно в нещо. Същевременно сред тях се разхождаше някой, който знае истината. Подозираха, че става въпрос за един или може би двама мъже. Подозираха, че в най-лошия случай е някой, когото познават. Някой болен, разбира се. Побъркан и опасен. Който вече навярно се оглеждаше за нова жертва. Понякога у тях пламваше гняв, друг път ги обземаше страх. Несъмнено обаче сега имаха тема на разговор, различна от времето и правителството. Убиецът на Ида. Възрастните се опитваха да бъдат по-тихи, когато децата са наблизо, но невинаги успяваха. Бяха като обсебени, случаят ги бомбардираше от радиото, телевизията и вестниците. Учителите продължаваха оттам, където родителите бяха спрели. Децата не можеха да избягат, а и не искаха. Почти не си спомняха какъв беше животът преди изчезването на Ида; то толкова силно бе разтресло всички.

Марион Рикс закусваше. Тя пъхна лъжицата в буркана с конфитюр и взе внимателно да разбърква малините. Всичко се движеше на забавен кадър. Мислите й бяха другаде, лъжицата се въртеше сама. Рут погледна сведената главица и усети тъпа болка. Какво можеше да каже? Колко щеше да понесе Марион? „Но аз наистина нищо не знам — мина й през ума. — Не знам какво се е случило с Ида.“ Въпреки това не можеше да се преструва, че не се е случило нищо. Беше важно нещата да се назоват с истинските им имена. Рут разполагаше с тях. Просто я беше страх да ги използва.

Марион усети погледа на майка си. Най-после бе доволна от консистенцията на конфитюра, която бе постигнала. „Защо не ме поглежда? — запита се Рут. — Защо ни е страх да разговаряме? Би трябвало да викаме и да блъскаме, да се прегърнем силно. Да държим здраво едничкото, което ни остава — това, че можем да разчитаме една на друга. И не бива да го приемаме за даденост.“ Дали Марион не си мислеше: случи се с Ида, може да се случи и с мен? Тя дъвчеше бавно и преглъщаше хляба с мляко. Беше тъмнокоса и закръглена, не слаба и тясна в раменете като Томе. Всъщност доста приличаше на Хелга.

Рут се вгледа в лицето на дъщеря си. Бретонът падаше на плавни вълни от двете страни на бледото й чело. Имаше лек проблем със зрението и често присвиваше очи. Не искаше да носи очила.

— Марион — заговори я Рут, — често ли говорите за Ида в училище?

Дъщеря й престана да дъвче.

— Вече по-рядко — каза тихо тя.

— Но мислите за нея.

Марион кимна с глава, забола поглед в масата.

— А учителите? Те какво ви казват?

— Някои говорят много. Други нищо не казват.

— А ти какво предпочиташ? Ще ли ти се да говориш за Ида? Или по-скоро не? Ако от теб зависи.

Марион се замисли. Лицето й поруменя от смущение.

— Не знам — отвърна тя.

— Ами ако те попитам какво мислиш, че се е случило? — настоя Рут. — Какво би казала тогава?

Марион дълго не продума. Рут притаи дъх, уплашена, че дъщеря й няма да посмее да каже наистина онова, което се върти в ума й.

— Мисля, че е мъртва — промълви тя. Прозвуча толкова виновно, че Рут потрепери.

— И аз така мисля — каза тя.

Най-накрая бе изречено. Това, което всички знаеха толкова добре. „Всички, освен Хелга — помисли си Рут. — Хелга трябва да се надява, иначе тялото й ще експлодира и костите й ще станат на парчета. Кръвта ще замръзне в жилите й, а дробовете ще престанат да дишат. Земята ще я погълне като купчина натрошени кокали.“ Рут въздъхна заради собствените си мисли. Представяше си картината толкова ясно, че трябваше здраво да обгърне собственото си тяло с ръце, за да придържа органите си по местата им. Беше я страх, че ще се откъснат и ще се търколят чак в петите й. Само сърцето ще остане неподвижно и ще бие тежко.

— Чувствам се виновна — поде Марион, — защото сякаш съм се отказала от нея. А всъщност не съм. Просто мина толкова много време! И я търсиха навсякъде!

Тя бутна чинийката настрана и наведе глава. Един кичур коса закри лицето й.

— Но всъщност не съм се отказала — продължи. — Вечер, когато си легна, имам надежда. Но когато се събудя и отново е сутрин, а те все още не са я намерили… тогава мисля, че е мъртва.

— Да — отвърна Рут. — Защото се надяваме, че докато спим, ще стане чудо. Че някой друг ще поеме кормилото, докато ние си почиваме, и ще оправи всичко. Но не става така.

Марион придърпа чинийката обратно към себе си. Рут се загледа в пухкавите бузки и усети прилив на нежност. Толкова силен, че щом отново си помисли за Хелга, я обзе непоносимо отчаяние. Ако изгубеше едното си дете, все пак имаше още едно. А Хелга сега си нямаше нито мъж, нито дете. Беше й останало единствено тревожното й тяло.

— Томе плаче нощем — внезапно каза Марион.

Очите на Рут се разшириха от изненада. Какво каза тя? Осемнайсетгодишният Томе плачел нощем?

— Защо? — възкликна тя, без да се замисля.

Марион сви рамене.

— Чувам го през стената. Но не искам да го питам.

Тя си доизяде закуската и отиде в банята да си измие зъбите. След това се върна, облече си дънковото яке и метна на гръб училищната раница. Рут остана на масата, потънала в мисли. Нима бе разчела сина си съвсем погрешно? Дали пък не беше ранима душа, скрита под студена фасада? Със сигурност не бе първата, допуснала тази грешка. Въпреки това имаше нещо, което я смущаваше, но тя не можа да определи какво точно. То беше дълбоко някъде, където тя не можеше да достигне. Или пък не смееше. Точно тогава чу, че Томе слиза по стълбите. Скочи бързо, за да прегърне Марион, преди да е тръгнала. Трябваше винаги да го прави, от сега нататък това последно докосване прокарваше разликата между живота и смъртта. Забравеше ли, щеше да я изгуби. Опита се да разбере този странен изблик на страх и реши да бъде снизходителна към себе си. Обстоятелствата бяха критични.

— Ще минеш през Хелене, нали? — запита тя.

Марион кимна.

— Не се отделяйте една от друга. Дори през ум да не ви минава да се разхождате сами.

— Няма — отвърна сериозно Марион.

— Ако някой ден Хелене е болна, прибери се право вкъщи, аз ще те закарам. Разбра ли?

— Да — отвърна Марион. — Сега може ли да тръгвам?

Тя излезе. Малко по малко се отдалечаваше, смалявайки се до точица на пътя, също както Ида малко по малко се бе отдалечила и изчезнала. Томе излезе от банята. Рут застана до плота и взе да приготвя закуска.

Той седна тихомълком и взе кутията мляко. Отново отпи директно от нея, но този път Рут нищо не каза. Вместо това отвори хладилника и извади кутията с училищния обяд, която грижливо му бе приготвила предната вечер. Можеше да си вземе нещо за пиене от лавката. Тя не одобряваше, че пие кола с обяда си, но реши да гледа на това като на незначителен проблем. Толкова много неща терзаеха младите хора. Толкова много изкушения, толкова много трудности. Постоянният натиск да се впишат сред другите, да имат приятели. Купищата въпроси: ще си намерят ли приятелка, жилище и работа?

Тя остави кутията за обяд пред него и го потупа приятелски по рамото. Искаше да разбере повече за това, което бе казала Марион — че плаче нощем. Той не реагира на докосването й.

— Да те чакам ли веднага след училище? — попита го Рут спокойно. Заради повредата на колата Томе трябваше да ползва автобуса и изобщо не беше щастлив от този факт.

— Първо ще мина през Уили — отвърна той със също толкова спокоен тон.

— Пак ли? Напоследък изобщо не учиш.

Веднага съжали, че му се е скарала. Като цяло синът й се справяше добре в училище и тя не можеше да се понася, когато му говореше така. Особено след всичко, което се бе случило.

— Трябва да приключим с ремонта — отговори той. — Не знам как изобщо оцелявам без тази кола.

Томе сложи малко масло на една филия, но спря дотам. Размазваше го, после пак го остъргваше с ножа.

— Обади ли се на Бьорн, след като ти казах? — попита Рут.

Той се размърда неспокойно на стола.

— Ще му се обадя. Нека първо да приключим с колата.

— Ами Хелге? — добави тя. — С него виждаш ли се?

— Да, да. От време на време.

— Как върви колата? — поинтересува се тя. — Ще стане ли?

„За да намериш път към децата си, е нужно да проявиш интерес към онова, което е важно за тях“, помисли си Рут, а тази кола беше точно такава.

— Най-трудно ще е боядисването. Уили не е боядисвал досега.

— Ясно, разбирам.

— Добре, че е черна — продължи Томе. — Няма как да не уцелим. Черното си е черно.

— Така е — усмихна се майка му, но той не вдигна глава и не видя тази мила усмивка. — Едно може да ти послужи за утеха — получил си урок. Сега с години ще шофираш без проблеми. Нещо такова прави хората внимателни. И аз, и татко ти сме имали злополуки. Три пъти съм се удряла. Два от тях бяха по моя вина — призна тя.

Той кимна и стана от масата, филията си остана недокосната.

— Разбирам, радваш се, че Уили може да ти оправи колата — отбеляза Рут. — Но не ми харесва, че прекарваш свободното си време с него.

— Знам — каза мрачно Томе.

— Не че ти нямам доверие. А е минало доста време, откакто той е бил замесен в разни истории. Но човек сам си избира приятелите — продължи тя. — И аз бих предпочела да се спреш на Бьорн. Или на Хелге.

— Да, знам — повтори с раздразнение той и бутна стола на мястото му.

— Значи, щом свършите с колата, можеш да спреш да се виждаш с Уили.

— Да — промърмори той. — Предполагам, че ще мога.

Томе грабна раницата си и излезе в коридора, твърде забързано, помисли си Рут. Тя го последва. Искаше да попита за онова, което Марион й беше казала, но той не я допусна до себе си. Нямаше дори процеп, през който да влезе. Томе свали якето си от закачалката и го метна през рамо. Погледна часовника, сякаш бързаше занякъде. Всъщност не беше така.

„Защо просто не го попитах — зачуди се Рут, — защо не го задържах и не го попитах?“ Тя осъзна каква страхливка е и се засрами. Влезе сама в кухнята и погледна през прозореца. Тесният гръб на Томе тъкмо изчезваше през портата. Всичко беше толкова сложно. „Ида — помисли си тя. — Бедната Ида.“ И се разплака.