Метаданни
Данни
- Серия
- Инспектор Конрад Сейер (6)
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Svarte sekunder, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Калина Тодорова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- sqnka (2022)
Издание:
Автор: Карин Фосум
Заглавие: Черни секунди
Преводач: Калина Тодорова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: ИК „Емас“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: норвежка
Редактор: Василка Ванчева
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-337-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5576
История
- — Добавяне
* * *
След като Скаре си тръгна, Емил го обзе тревога. Защо си бе въобразил, че ще се справи и ще успее да обясни, та това беше налудничава мисъл. Сега дълбоко съжаляваше. Същевременно се чувстваше странно приятно, защото този мъж бе седял на масата му. Все още миришеше на цигари. Опаковката с лейкопласт лежеше на същото място. Телефонът отново се раззвъня. Той не искаше да вдига. Излезе от къщата, запали триколката и потегли към водопада. Хубаво бе да кара; когато седеше на мотоциклета си, чувстваше, че владее положението. Хубаво бе да стисне здраво кормилото и да усети вятъра в лицето си. Беше сив ден, но имаше мека светлина. Зеленото му яке бе разкопчано. Той отби в дясната лента още когато наближи църквата. Не след дълго тя съвсем се изгуби от поглед. Този септември се бе изсипал много дъжд, водопадът беше пълноводен и се чуваше отдалече. Той паркира, изгаси двигателя, бутна назад шапката си и извървя последните няколко метра до ръба. Всеки път, когато застанеше тук, усещаше как тътенът на водата изпълва цялото му тяло. Наоколо нямаше жива душа. Всички бяха на работа. Едно време Емил също имаше работа — в специализирано предприятие за хора с увреждания. Сортираше болтчета и гайки и ги слагаше в кутии. Беше лесно, но скучно, а и заплатата бе ниска. И все пак най-лошото бяха хората, с които работеше. Той никога не стана един от тях. Всички до един бяха като деца. „А аз съм възрастен“, мислеше си Емил. Но понеже никога не говореше, те сякаш забравяха за него. „По-добре да бъда съвсем сам в собствената си къща, отколкото сред други.“ Той нарочно започна да допуска грешки с кутиите. Смесваше болтчетата и гайките или слагаше повече от необходимото. Помолиха го да напусне. Спомни си, че тогава майка му побесня. За нея бе унизително синът й да е трудоустроен. Бе преглътнала, че никога няма да се ожени. Че не говори. Но да може да разкаже за работата му беше повод за гордост. „Синът ми Емил е на пълен работен ден“, щеше да казва тя на сбирките на клуба по ръкоделие, без да споменава специализираното предприятие. Де да имаше само тази едничка утеха. Че той сутрин става и като всички останали отива на работа. Емил винаги ставаше рано. Нямаше навика да се излежава по цял ден. Никога не му беше трудно да си уплътни времето.
Застана съвсем близо до ръба на водопада. Толкова близо, че усети облак от хладни пръски върху лицето си. Водопадът няма само един глас. След известно време той успя да различи няколко. Долови ниското бучене долу, но и други, по-светли тонове високо горе и дори ромона на поточетата, които криволичеха между камъните в плиткото, до брега. „Като цял оркестър — помисли си Емил, — който свири в безкрайна тайнствена хармония.“ Ниският казва: „Ето ме, идвам, мощен и силен като ураган“, а по-светлите забързват след него, извисявайки гласчета: „Почакай, и ние идваме.“ В това време тихите поточета до брега си бълбукат, улисани в своите игри, танцуват по камъните, забравили всичко, и се вливат в буйните водовъртежи от жълта и бяла пяна. „Всички тези цветове — помисли си Емил. — От сиво-черно до пенливо бяло. Буен поток, устремен право към морето.“ Той си представи момента, в който цялата тази вода достигне целта си. Как се изсипва и бавно се смесва с голямото синьо море. Понякога караше дотам само за да присъства на този миг. А подранеше ли, морето беше съвсем тихо и гладко като огледало. Всеки път си мислеше, че това само по себе си е чудо. Толкова много вода да лежи така спокойно.
Той напрегна устни в опит да изрече една дума. Искаше да каже „невъзможно“. Пое дълбоко въздух и го изкара през устата. Сети се, че за да превърне звука в дума, трябва да използва устните и езика. Получи се нещо подобно на грухтене. Пое отново въздух, отвори широко уста в очакване да чуе нещо, освен бученето на водопада. От гърлото му се изтръгна протяжен хриплив звук. Той се ядоса и опита още веднъж. Гласът му беше толкова дрезгав, той не разбираше защо. „Не“ беше лесно. „Не“-то стоеше на върха на езика му, в готовност да бъде изплюто като черешова костилка. Ами останалата част от думата? Беше твърде дълга. Как щеше да се справи с още по-дълги думи? Като например с трудната „недоразумение“? Това беше направо невъзможно. Ами „да“? Можеше ли да каже „да“? Той обаче не харесваше особено тази дума — сякаш отстъпваше пред нещо, а не искаше. Емил се натъжи и бе на път да се предаде. Лицето му беше мокро. Тогава се сети за „с“. Това бе звук, който се образува най-отпред в устата, без тон, просто като свистене, както съскаха змиите. И успя! Това го разведри. „Откажи се, докато си на върха“, помисли си Емил Юханес и се забърза към триколката. Нахлупи шапката над очите си. Запали двигателя и излезе на пътя. Не забеляза, че иззад една скала го наблюдават две деца. Те се заливаха от смях.
По-късно той отново седеше във всекидневната. Не можеше да остане на водопада чак до полунощ. Нито пък можеше да избяга, нямаше къде да се скрие. Оставаше му само да чака. След тридесет минути чу бръмчене на двигател. Облегна се на перваза с ръце и се отпусна върху тях с цялата си тежест. А тя беше немалка. Первазът поддаде и изскърца като дъските под краката му. Това не беше колата на майка му. Той отмести поглед към птицата. Бръкна с пръст в клетката. Тя моментално го клъвна лекичко и започна да го ближе с топлия си черен език. Беше груб като шкурка. Последва чукането, което очакваше три отсечени почуквания. Емил не бързаше. Провери дали и двете хранилки на птицата са пълни, дали има вода и кубчета ябълка. Бавно отиде до вратата. Отначало се смая. Пред него стоеше полицайка — не беше очаквал жена. Не каза нищо, просто я наблюдаваше, без да помръдва. Всъщност изглеждаше мила. От колата се приближи още един полицай — онзи къдравият, който го беше посетил по-рано. Емил видя лейкопласта на пръста му. „Ама че глупак“, помисли си. Но изражението му му се стори добронамерено. Открито и загрижено. Същевременно у двамата имаше нещо строго. Емил усети тази строгост, но не каза нищо.
— Емил Юханес Морк? — обърна се към него полицайката.
Не кимна, просто изчакваше.
— Бихте ли ме последвали до колата, ако обичате.
За момент той остана на вратата, обмисляйки думите й. Беше го помолила наистина мило. После влезе обратно в къщата. Първо трябваше да свърши някои неща. Покри клетката с хавлиена кърпа и провери радиатора под прозореца. Дръпна завесите, така че да са на значително разстояние от духалката. Всички глупости за опасността от пожар, които майка му непрекъснато повтаряше, го бяха приучили на такива навици. След това излезе в коридора и намери зеленото си яке. Те го изчакаха до колата да заключи. Помисли си за майка си, запита се дали и нея са я задържали. Най-вероятно да.
Якоб Скаре протегна ръка. Поиска ключа за къщата. Емил се поколеба. Майка му бе изчистила. Беше изхвърлила боклука и подредила, беше минала навсякъде. Предаде ключа. Те задържаха вратата отворена и му помогнаха да седне на задната седалка. Не се возеше често в кола. Почувства се притиснат, не му достигаше въздух. Сякаш седеше в кутия, стана неспокоен. Зад волана седна полицайката. По гърба й се спускаше дълга бялоруса плитка — равномерна, стегната и лъскава. Емил не можеше да откъсне очи от нея. Тя беше едно от най-красивите неща, които беше виждал, макар че една панделка накрая нямаше да й бъде излишна.
Елса Морк беше арестувана по същото време. Поиска да види сина си и когато й отказаха, стана почти невъздържана. Сякаш това, че не я допускаха до собствения й син, беше нещо нечувано и крайно осъдително. Тя попита: „Законно ли е да се отнасяте към хората по този начин?“. И те й отговориха: „Да, законно е.“ Тя каза, че Емил Юханес изобщо не може да бъде разпитан, просто защото не говори, а те отвърнаха с „да, наясно сме с това“. Поискаха да разберат дали синът й знае да пише. Тя отговори уклончиво. Земята, на която беше стояла така непоклатимо повече от седемдесет години, се ронеше под краката й. Трябваше да се подпре на стената.
— Името си — отвърна тя. — Научила съм го на него. За всичко останало — не знам какво може и какво не.
И веднага след това се засрами от своята неосведоменост.
— Абониран е за вестника — хрумна й внезапно. — Но не знам какво прави с него. Може би смята, че е много забавно всяка сутрин да ходи да си го вземе от пощенската кутия като другите хора. Навярно разглежда картинките. Или пък успява да прочете заглавията. Наистина не знам. Оставям на вас да разберете — саркастично предложи тя.
Всичко й се струваше нереално. Взеха й палтото и чантата, която държеше здраво. Една полицайка посегна да я поеме от ръцете й, Елса продължи да я стиска. Същевременно осъзна колко нелепа е ситуацията. Но без чантата си се почувства гола. Бяха я изпразнили пред очите й. Огледалце, гребен и кърпичка. И портмоне, имитация на крокодилска кожа. Вече с празни ръце, тя се огледа в необичайната обстановка. Хора влизаха и излизаха. Усещаше, че я зяпат. „Добре, че Емил е такъв — помисли си тя. — Трябва само да прави това, което винаги е правил. Да си държи устата здраво затворена.“