Карин Фосум
Черни секунди (29) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Елса Корк се опитваше с всички сили да поддържа усещането, че владее ситуацията. Беше нахранена и отпочинала и вероятно хубаво се бе подготвила за разпита. Една жена с високо вдигната глава, здрава за възрастта си, но въпреки всичко към края на своя живот. Тя беше наясно с това. Също така бе изключително честна по природа. Все пак обаче се бореше срещу неизбежното. Срещу отчайващата за нея възможност да опетни името си. Тя се вгледа настойчиво в Сейер, за да се увери, че той наистина ще й повярва, ако каже истината. Че ще я разбере. Опита се да прецени доколко би я осъдил. Той беше добър човек. Това я бе смаяло. Когато първия път застана на прага й с нощницата в един плик, тя изпита страх. Тук, вътре, беше различно. Тя нито за секунда не се бе почувствала застрашена.

— И към Емил ли сте толкова добър, колкото сте към мен? — попита неочаквано тя. Веднага след това се изчерви.

— Лесно е да си добър към Емил — отвърна Сейер. — Той е очарователен мъж.

Беше напълно сериозен, когато го каза. Елса усети, че му вярва. Тя сподави едно ридание. Сякаш преглътна твърде бързо нещо твърде голямо. Можеше да поплаче по-късно, без наблюдатели. Сега се окопити.

— Бих искал да знам нещо за Емил — поде Сейер. — Какво може да го вбеси?

Тя дълго не отмести поглед от него.

— Аз — отговори с горчивина, — когато се появя на вратата с мопа. Естествено, тогава не е наистина бесен. Просто се цупи. Не разбира, че се налага.

Елса си помисли за сина си и се почувства безсилна. Защото той беше извън обсега й, както никога досега. Тя имаше навика да нахълтва в къщата му, когато си поиска. Сега не можеше нито да се грижи за него, нито да го контролира.

— Не — каза, — не мисля, че изобщо някога се ядосва, ако трябва да бъда честна, но от друга страна, около него няма никакви хора. Ако мотоциклетът му откаже да запали, той го гледа с учудване. После усилено се залавя за работа. С всичко, което има практическо приложение — винтчета и болтчета например, се справя без проблем.

— Ами ако се върнете назад във времето? Ако проследите целия му живот — от детските години насам. Сещате ли се нещо да го е разгневило?

Тя прехапа устни. Помисли си за онзи кошмар, който от време на време я преследваше. Помисли си за укора, който ще последва, помисли си, че тази случка е точно онова, което Сейер търсеше. Пламенна, разрушителна ярост. Въпреки това започна да разказва. В цялата тази ситуация Елса трябваше да признае, че получава внимание, каквото не бе получавала от години. И то от мъж. Сега за първи път се опитваше да пресъздаде това преживяване с думи и леко се запъваше.

— Беше на осем — припомни си тя. — И си играеше на двора. Имахме малка къща в Гюлле. Емил беше доста голям инат като дете. Не бе лесно да изляза с него на глава. Но беше и много страхлив. Плашеше се дори от кокошките. — При тези думи тя се усмихна и Сейер също отвърна с усмивка.

— Съседът имаше кученце — продължи тя, — гълъбица, ако не греша. Бяха го изпуснали от вкъщи и се бе озовало в нашия двор. Видях го през прозореца. Щом това кученце се втурна към Емил, той се закова на място от ужас. То се навря право в краката му, за да си играят. Той се опита да се отърве от него, но то не пускаше крачола му. Той затръска усилено крак, ала от устата му не излезе нито звук. Стоях до прозореца и гладех ризи, ясно ми беше, че трябва да изляза и да му помогна, но, честно казано, ми беше дошло до гуша — призна тя. — Повечето деца щяха да приемат едно кученце с широко отворени обятия. Но не и Емил. Той взе да го рита — простена тя. — Беше обут с тежки ботуши, не искаше да сложи друго на краката си, човек би си помислил, че го е страх да не му стане нещо на пръстите на краката… но във всеки случай взе да го рита, ритниците му бяха доста силни.

Наложи й се да закрие лицето си с ръка, защото картината изплува пред нея. Почувства, че й прилошава.

— Кученцето се отдалечи и се строполи на земята, треперейки — продължи тя. — В този миг вече не можех да помръдна, бях ужасно уплашена. Но той не спря да го рита. Сякаш бе обзет от пристъп на ярост, а аз се мъчех да изляза от ступора си, здраво стиснала ютията и невярваща на очите си. Кученцето се разлетя във всички посоки, Емил го настигаше и продължаваше да го рита и тъпче с всички сили. Това ме смрази отвътре — промълви тя с треперещ глас, — никога през целия си живот не бях виждала нещо подобно. Когато най-после излязох от шока, от кученцето не бе останало почти нищо. Донесох един найлонов чувал от кухнята и го вкарах вътре с една лопата. После го зарових в градината. Не казах нищо на Емил, не знаех какво да кажа, изобщо не можех да го погледна.

Отчаяна, тя прокара ръка през лицето си.

— Съседът така и не разбра какво е станало с кученцето му. Посипах сух пясък върху кървавите петна на двора и прибрах Емил вкъщи. Държах се така, сякаш нищо не се е случило. Но след това — тя най-после се престраши да срещне погледа на Сейер, — след това получих една особена власт над Емил. Защото го бях видяла. След този ден не смееше да пренебрегне нищо, което му наредях.

Известно време Сейер не каза нищо, опитвайки се да осмисли историята. Чутото не му хареса.

— С други думи, разгневява се, когато се чувства застрашен или уплашен — заключи най-сетне инспекторът. — А той се страхува от много неща. Защитил се е с ярост.

— Говорим за кученце — промълви немощно тя.

— Може би това не е от значение — утеши я той. — Хората ги е страх от всевъзможни неща. Не сте ли виждали как дори възрастни губят ума и дума, ако в стаята влезе оса?

Елса не можа да сдържи усмивката си.

— Но Ида няма как да го е уплашила, нали — промълви почти на себе си той.

Елса се сепна. Поклати невярващо глава, следейки мисълта му. В този момент всичко се случи наистина бързо. Тя опита да отстъпи назад, но беше твърде късно и думите се изплъзнаха от устата й:

— Не знам! Не бях там, когато се е случило. И той не можа да ми обясни!

В стаята настана гробна тишина. Елса бавно осъзна какво е казала и с изненада установи, че не е толкова обезпокоена, колкото бе очаквала. „Ето към това сме се стремили през цялото време — помисли си тя. — Явно съм го знаела от самото начало, просто съм се преструвала, че не разбирам.“

— Разкажете ми какво видяхте — помоли Сейер.

Малко по малко тя се предаде. Остави истината да вземе връх над нея. Последва признанието, неуверено и плахо, но Сейер нито за момент не се усъмни, че всичко в него е истина.

— Понякога отивам у Емил, без да го предупредя — сподели тя. — Честно казано, правя го нарочно. За да го проверя. Сега знаете, че наистина има защо. И така, отидох у тях. Доста отдавна. Мисля, че беше преди месеци. Щом изникнах пред къщата, той стана много неспокоен. На двора стоеше едно момиченце. Хранеше птицата. Понякога, когато времето е топло, Емил изнася Хенри с клетката да постои на слънце и на въздух. Бях силно разтревожена. Помислих си, че може да плъзнат слухове, ако някой види малко момиче при Емил. Попитах я как се казва и къде живее. Тя отвърна, че живее в Гласверке. Обясни, че докато обикаляла с колелото наоколо, чула папагала. Не знам дали Емил изобщо я забелязваше, изглежда всеки бе погълнат от собственото си занимание. Тя хранеше птицата, а той поправяше мотоциклета си. Казах й да стои настрана и да не идва повече. Тя нищо не отговори. Само ми хвърли един предизвикателен поглед и се усмихна. Но все пак се качи на колелото и си тръгна; повече не я видях.

Елса се намести на стола.

— Не и преди да ни сполети бедата — прошепна тя.

— Значи, не знаете дали това е първият път, когато Ида е била у Емил?

— Не попитах. Наясно сте, че той не отговаря. Това обаче беше единственият път, когато ги заварих така. Мисълта ме тормозеше, но се опитах да я прогоня от съзнанието си. Докато една вечер не гледах новините. Втори септември. Снимката на изчезналото момиче. Познах я веднага. Беше същото момиче, което ходеше у Емил. „Просто случайност“, казах си, но се разтревожих. Толкова силно, че дори не посмях да мина да го проверя. До следващия ден. Тогава отидох, за да изчистя. Нали все пак за това ходя — добави тя, — освен, за да се уверя, че всичко е наред. Но този път, на трети септември, отидох, за да чистя. Първо му се обадих. Държеше се непоносимо. По принцип често казва „не“, когато му съобщя, че отивам у тях, но мен много-много не ме е грижа. Този път обаче звучеше различно. Уплашено. Почти отчаяно — спомни си Елса. — Обзе ме съмнение. А после и тревога — призна тя, — защото с Емил никога не знаеш. Бях наистина притеснена за изчезналото момиче. Така че тръгнах натам, за да си свърша работата и за да разбера дали се е случило нещо лошо.

Тя хвърли отчаян поглед на Сейер.

— Беше заключил входната врата — продължи. — И в ключалката имаше нещо лепкаво. Не знам какво, сигурно дъвка. Опитах с моя ключ, но не стана. Върнах се вкъщи да взема някакъв инструмент, с който да проникна вътре. Бях толкова уплашена — каза тя, — сякаш всичко, от което се бях бояла през живота си, се беше случило. После просто разбих вратата, вече нищо не ме интересуваше. Нито вратата, която здраво повредих, нито съседите, които можеха да ме видят. Когато най-после стоях насред кухнята му, усетих, че се държи странно. Беше толкова мрачен и опак. Забелязах, че завивката му е на дивана и си помислих: „Защо, за Бога, не спи в леглото си?“. А и навсякъде миришеше толкова странно, направо ужасно. Тръгнах към спалнята, но той не ми даде да вляза. Опитах да отворя вратата, но тя беше заключена.

Елса притисна ръка до сърцето си и се сви на стола.

— Бях толкова уплашена — промълви тя, — не разбирах какво крие от мен. Настоях да отвори. Казах му: „Познавам те, Емил, ясно ми е, че си забъркал нещо и ще си имаш неприятности!“. Наложи се да разбия вратата с лост. Тя зейна и щом видях какво има в леглото му, щях да припадна.

Елса стисна устни и сложи ръка на устата си, сякаш искаше да спре потока от думи. Сейер седеше съвсем неподвижно и чакаше. Тя продължи.

— Веднага я познах. Но не можех да разбера как се е озовала в леглото на Емил. Не изглеждаше пострадала — не се виждаха рани, нито кръв, но въпреки това беше мъртва и аз се разпищях. Не можех да се контролирам. Емил Юханес запуши ушите си с пръсти и също се разкрещя, „не, не“, както обикновено. Лошо ми е — внезапно каза тя и се захлупи на масата.

— Починете си — рече Сейер. — Дишайте дълбоко и си починете малко.

Тя го послуша. Той я изчака. Помисли си за целия ужас, който трябва да е изпитала. Не беше трудно да си представи, че подобно изживяване може да накара човек да действа нелогично. Разбираше паниката и отчаянието й. Същевременно обаче осъзна, че само една истински действена натура може да изпълни всичко това докрай. Че въпреки страха, паниката и отчаянието, тя е действала. Прецизно, хладнокръвно и целенасочено.

— Повдигнах блузката й — продължи Елса. — Гръдният й кош беше напълно смазан, сякаш някой я беше ритал; аз погледнах Емил, защото ми стана ясно, че я е налагал с ритници, въпреки че отрече. Повтаряше „не, не“ и аз изобщо не можех да разбера защо му е да я рита. Тя беше прекрасно малко момиченце. Точно такова, каквото исках — изхлипа тя, — когато бях млада. Но с каквото никога не се сдобих. Сдобих се единствено с едно грамадно, криво момче, което никога не говореше. Никога не искаше да бъде сред другите. А сега беше завлякъл това момиче у дома и го бе наритал до смърт, точно като кученцето, и аз не можех да разбера защо!

Тя отново замълча. Сейер опита да си представи всичко, което Елса бе разказала.

— Понеже Емил никога не ми отговаря, реших да действам бързо и да се откажа от опитите да разбера каквото и да било; единственото, което знаех, бе, че синът ми не е нормален. И че се е случило нещо ужасно. Той се е опозорил, опозорил е и мен и аз не можех да го понеса. Особено сега, когато съм стара и дните ми са преброени. Исках да вляза в гроба без това злощастие — проплака тя. — Държах го под око и се грижех за него през всичките тези години, само и само това да не се случи. Ала напразно.

— Разкажете ми какво направихте — подкани я Сейер.

— Нуждаех се от време, за да намеря решение — заяви тя. — Развиках се на Емил, наредих му: „Сега ще правиш каквото ти казвам и нито гък; разкрие ли те някой, и с двама ни е свършено. Ти ще влезеш в затвора — изкрещях му, — аз също. Затова сега трябва да ми помогнеш, макар и никога да не си го правил.“ Той се държеше толкова странно — припомни си тя. — Стоеше съвсем изправен, като стълб, и не можех да си обясня как така не е съвсем обезумял. Да, беше извън кожата си, но не като онзи път с кученцето. Изглеждаше объркан. Сякаш той също не можеше да разбере случилото се. Беше се затворил в себе си, а аз нямах сили да търся обяснение. Трябваше да се отървем от дрехите й. Вече не бяха особено чисти — поясни тя и вдигна поглед към него, — а и миришеше много лошо. Намерих лятната завивка на Емил в един шкаф и увих Ида в нея. Накарах го да изпразни фризера в мазето. В него нямаше почти нищо, така че не му отне много време. Мислех си единствено, че никой не бива да разбере нищо. Че трябва да действам по най-правилния начин и да прикрия всички следи, които Емил е оставил след себе си. Той я пренесе в мазето и я сложи във фризера. После изчезна нагоре по стълбите — спомни си тя, — докато аз затварях капака. Когато се качих, той се клатеше напред-назад на един стол, а проклетата му птица не спираше да кряска — прииска ми се да я изхвърля през прозореца, само и само да спра дългите й, пронизителни крясъци. Сякаш беше дошъл денят на Страшния съд — промълви отчаяно тя. — Емил мълчи и се клати, къщата вони на мърша, птицата врещи; исках разсъдъкът да ме напусне завинаги — призна тя, — но това така и не се случи.

Елса сграбчи бутилката газирана вода и започна бавно да я върти около оста й. Вероятно беше жадна, но нямаше сили да я вдигне и да си налее вода. Сигналът от мозъка не стигаше до ръката й, тя въртеше ли, въртеше бутилката. Сейер внимателно й я взе и й помогна. Тя най-после отпи от студената вода.

— Стана ми ясно, че трябва да я преоблечем. В нещо ново, без следи от нас. Не исках да я намерите гола. Мислех за майка й, колко ужасно би било за нея това. Малко по-късно се прибрах вкъщи. Реших да й купя нощничка. Глупава идея, сега като се замисля — каза тя с горчива усмивка. — Ако я бях купила от магазин като „Индекс“ или „Н & М“, нямаше да ме разкриете. В тях винаги е пълно с хора, а продавачките са млади момичета. Почти не поглеждат клиентите. Аз обаче отидох в „Улав А. Нансен“ — продължи тя. — Понеже там пазарувам обикновено. След това се върнах у Емил. Не знаех какво може да му щукне. Той обаче просто си седеше на един стол. Казах му: „Ще направим така, че да я намерят, но ще изчакаме. Това трябва да се планира добре.“ Тогава се сетих за колелото. По телевизията бяха казали, че е изчезнала на жълто колело. Емил го беше скрил зад къщата. На кърмата бе закачена червена каска. Пренесохме го долу в мазето. На другата нощ просто се отървах от него. Трябваше да е далече от къщата. Хвърлих го зад един трафопост, знаех, че бързо ще го откриете. После изчакахме да минат няколко дни. Зарових каската зад къщата, в една цветна леха. Там е, ще я намерите — увери го тя и го погледна, — под прозореца на мазето с пукнатото стъкло.

Сейер си отбеляза и това като че ли й хареса — всичко да бъде записано черно на бяло, точно по начина, по който го разказва. Тя учтиво го изчака и продължи със същата упоритост.

— През цялото време отлагах. Просто не бях в състояние да вдигна капака отново. Докато лежеше във фризера, всичко беше наред. Нито я виждахме, нито я усещахме. Почти си въобразих, че всичко това е един ужасен кошмар. А вие чакахте ли, чакахте. Не спирах обаче да мисля за клетата й майка и осъзнах, че и на нея, и на нас ще ни олекне, щом Ида бъде открита. И погребана. Беше истински шок, когато отворихме фризера. Тя лежеше напълно вкочанена под завивката. Емил се приближи и понечи да я погали по бузата; излезе извън кожата си, щом усети, че е леденостудена. Беше невъзможно да й облечем нощницата — отбеляза тя. — За това не се бях сетила. И се наложи отново да изчакаме, докато… знаете, докато тялото й не се поотпусне. Мина много време. На няколко пъти за малко не изгубих самообладание. После я облякохме. Беше си цяло изпитание. Мислех си за всички неща, които ще откриете, за всички следи, които оставяме. Обирах с прахосмукачката на всеки пет минути. После отново я увихме в одеялото и накрая я пристегнахме с тиксо. Късно през нощта Емил я пренесе в колата. После остана вкъщи да чака, докато я закарам до Люспест. Беше полунощ. Оставих я там, в канавката, точно до пътя.

Тя млъкна. Изражението й стана празно, сякаш всички емоции я бяха напуснали.

— Едно обаче си спомням — добави. — Помислих си, че е много хубава в тази нощница.

Елса нямаше какво повече да каже. Тя сведе глава като човек, който очаква присъдата си. Беше приключила с всичко. Беше изцедена от емоции, от цялото това отчаяние. Сейер обаче знаеше, че споменът за случилото се ще я спохожда отново и отново. Навярно всеки ден, всеки час до края на живота й. Навярно всяка нощ, като ужасяващ кошмар. Сега обаче вътре в нея беше празно. И той не спомена нищо за това, което я очаква.

— Олекна ли ви, като казахте истината? — попита меко той.

— Да — призна тя. Едва-едва го прошепна. После се отпусна на масата с жален стон. Той я остави да постои така. Разполагаше с цялото време на света.

— Знам, че нося вина за нещо наистина ужасно — каза тя след дълга пауза. — Но когато отидох у тях, тя вече беше мъртва и нямаше как да се съживи. А що се отнася до Емил, нали не може да го вкарате в затвора? Аз само се опитах да го спася.

„Ето — помисли си Сейер, — кошмарът вече взима връх над нея.“

Той нахвърли няколко последни бележки. Тя беше разказала цялата истина и Сейер й вярваше напълно. Въпреки това си спомни как Емил отрече, че версията на майка му е правдоподобна.

— Прав ли съм да мисля, че и вие като мен не разбирате напълно? Какви са мотивите му? — попита той.

Тя отново се надигна и го погледна тъжно.

— Не знам със сигурност.

— Защо Емил би наранил Ида?

— Не знам — повтори тя.

— А търсили ли сте обяснение?

Тя прокара сухата си ръка по бузата.

— Предполагам, че не искам да знам — отвърна уморено.

— Аз обаче искам — настоя Сейер. — Трябва да е имал мотив.

— Той не е нормален — заяви тя, сякаш това беше достатъчно обяснение само по себе си.

— Смятате ли, че синът ви е непредсказуем? — поиска да знае той.

— Не бих казала. Не.

— В такъв случай мислите ли, че добре го познавате и въпреки всичко го разбирате?

— Да.

— Изненадвал ли ви е с необясними постъпки или реакции?

— Никога — прошепна тя, — освен онзи път с кученцето.

— Само онзи единствен път, така ли?

— Да.

— Тогава защо да мислим, че зад действията му няма мотив?

Тя сви рамене. Искаше да разбере какво я очаква. Той я погледна сериозно.

— Ще бъдете обвинена в нарушение на закона. Убеден съм, че сте наясно с това — каза той.

— Да — потвърди тя със сведен поглед.

— Служебната адвокатка ще ви помага за всичко. Тя ще изложи пред съда признанията, които току-що направихте пред мен — че сте помогнали на сина си да прикрие престъплението. Съдът ще се произнесе по въпроса за вината и с оглед вашите самопризнания ще определи наказание. Разбирате ли?

— Да — отговори тя.

Той кимна, сякаш на себе си.

— Ще се почувствате ли по-добре, ако получите пълна яснота относно случилото се между Емил и Ида?

— Не знам — отвърна несигурно Елса. — Може тя да го е докачила за нещо.

Той впери поглед в нея и мигновено се хвана за думите й.

— И това да не му се е понравило?

— Емил е много горд — обясни тя.

Отведоха я обратно в килията. Сейер отиде до прозореца. Постоя там, клатейки замислено глава. Следваше да усеща някакво облекчение или нещо като удовлетворение. Следваше да чувства, че всичко си е на мястото, че е в края на това пътуване, че си е свършил работата. Но не изпитваше никакво удовлетворение. Нещо го глождеше. Той се опита да отхвърли тревогите си. Насили се да си тръгне от работа. Затвори вратата повече от внимателно. Имаше много неща, които оставаше да свърши. Трябваше да напише подробен доклад. А Уили Отерхалс все още се издирваше.

Новината за признанието на Елса бързо се разнесе из града. Хората отново си отдъхнаха с облекчение. Нищо не очакваха от сина, а вече нямаше и нужда. Майката беше признала всичко. За тях случаят бе приключен. Не и за Сейер.

На другата сутрин, когато мина през стъклената врата на полицейското управление, му хрумна нова идея. На един от диваните до рецепцията седеше млада майка с пухкаво детенце. Малкото беше с къдрици и пълни бузки и Сейер не можа да прецени дали е момче, или момиче. Направи му впечатление обаче, че масата е пълна с шарени играчки. Рецепционистката им Астри Бренинг беше донесла една кутия със стари играчки на нейните внуци. Понякога идваха малки деца, които трябваше да изчакат, докато майките и татковците им съобщят за кражба на кола или за някакъв друг проблем. Сейер се загледа в масата, докато минаваше край нея. Имаше фигурки на човечета, животни и колички и нещо, което приличаше на багерче. Лодки и сгради, различни машини и инструменти. „Мобилен“, сети се той. Неговият внук също имаше такива комплекти като малък. Явно още се продаваха. Идеята го осени точно тогава. В момента, в който детето хвана две кученца — черно и кафяво на цвят, и ги плъзна по масата едно към друго. После започна да ги мърда нагоре-надолу, все едно подскачат, и накрая цялото нещо прерасна в бой. От издадените напред детски устнички долиташе усилено джавкане. Детето лаеше и за двете кучета, ту за черното, ту за кафявото. Сейер се завъртя кръгом върху излъскания под, сякаш направи пирует, и напусна сградата.

 

 

Половин час по-късно влезе в стаята за разпити. Емил забеляза найлоновия плик в ръката му.

— Не нося нищо сладко — усмихна се Сейер. — А трябваше.

Емил кимна. Не откъсваше очи от плика.

— Приказвах дълго с майка ви — съобщи инспекторът, — разказа ми много неща. Знам, че не искате да говорите. Но реших, че може да ми покажете.

Той погледна Емил развълнувано. После изсипа съдържанието на плика върху масата. Очите на Емил се разшириха. Внезапно обаче го обзе съмнение. Уплаши се, че ще трябва да демонстрира някакво умение и няма да се справи.

— Само ако искате — окуражи го Сейер. — „Мобилен“ — обясни той. — Прекрасни са, нали?

Фигурките лежаха на купчинка върху масата, огрени от слънчева светлина. Малко момиченце с жълта рокля и черна къдрава коса. Мъж и жена. Червен мотор, телевизор, някакви мебели, сред които и легло. Саксийно цвете и накрая — една малка бяла кокошка.

— Хенри Осми — обясни Сейер, премествайки кокошката.

Емил скептично премигна с очи.

Сейер започна да разделя фигурките на групи. Работеше бавно и мълчаливо, като дори за миг не изпускаше Емил от поглед. Той беше нащрек, а лицето му малко по малко придоби заинтригуван вид.

Сейер вдигна фигурката на момиченцето с два пръста. Роклята й с цвят на жълтък беше с тънки презрамки.

— Ида — каза той, загледан в Емил. — Вижте. Сменя й се косата. — Той махна частта, която представляваше косата на фигурката, така, както се маха капаче, после отново я закрепи на мястото й. — Както хората си сменят перуките — отбеляза с усмивка. — Но няма нужда. Ида беше с тъмна коса, нали?

Емил кимна. Дълго гледа фигурката. Очевидно обработваше информацията, опитваше се да свърже онази Ида, която познаваше, с малката пластмасова фигурка.

— Емил Юханес — продължи Сейер и вдигна мъжа-играчка. Здрав работник със син гащеризон и каска на главата. — Да свалим каската — предложи той и сложи фигурката на мъжа до тази на Ида. После нареди мебелите и другите неща, колкото може по-добре по спомен.

— Това е вашата къща — каза и очерта един квадрат на масата. — Тук е дневната с масата и столовете. Телевизорът. Саксийните цветя. Тук е спалнята с леглото. А това е кухнята с хладилника и каната за кафе. Това са хората, които познавате. Майка ви и Ида. А тук е Хенри. За съжаление нямаха фигурка на папагал — вметна той.

Емил разгледа шарения интериор. Сейер постави кокошката на един стол.

— Ориентирате ли се? — попита.

Емил кимна колебливо. Започна да размества фигурките, за да подреди всичко съвсем точно.

— Познавате къщата си по-добре от мен — призна Сейер. — Така че ви имам доверие. Да започваме — въодушеви се той. — Не помня кога последно съм си играл така. Ние, възрастните, преставаме да играем. А това според мен е жалко. Защото в играта успяваме да изразим много неща. Това тук е Ида — поясни той. — Ето ви и вас. В дневната сте, тя най-вероятно ви е дошла на гости. А това е майка ви. Нея още я няма, така че я оставяме настрана. Защо не ето тук. — Той премести фигурката на Елса до ръба на масата. Тя беше облечена в червена рокля, а косата й приличаше на кафява шапчица, фигурките стояха съвсем изправени, с ръце надолу. Три малки пластмасови човечета се гледаха в очакване. Беше ясно, че нещо ще се случи. В мълчанието им имаше някакъв особен драматизъм.

— Помислих си, че ще искате да ми покажете. Покажете ми какво се случи — подкани го Сейер.

Емил погледна първо масата, после лицето на Сейер. После пак се съсредоточи върху фигурките. Това беше нещо, което разбираше. Реални предмети, които можеше да вземе в ръка и да размести. Но като че ли нещо липсваше. Нещо, което му бе нужно, за да започне. Сейер го гледаше настойчиво, търсейки обяснение.

— Не намерих момичешко колело — обясни той. — Но тя дойде у вас на колело, нали? Или може би я срещнахте навън?

Емил нищо не каза. Просто се взираше във фигурките.

— Не намерих и триколка като вашата. Само един червен мотор. Можете ли да ми покажете въпреки това?

Емил се наведе над масата. Протегна едната си ръка. Дланта му приличаше на голяма купа, масивна и топла, той я придвижи през масата, над всички фигурки. Тя напомни на Сейер на багер, механично задвижен от предмишницата на мъжа. Спря се точно над малката Ида в жълтата рокля. Емил на няколко пъти облиза устни, на челото му се образуваха дълбоки бръчки. Тогава вдигна другата си ръка, опъна палец и показалец като пинцета и взе Ида. Тя се залюля напред-назад на една ръка. Той внимателно я сложи на дланта си и застина, гледайки я. Не се случи нищо повече. Сейер се концентрира. Очевидно Емил искаше да покаже нещо.

— Вдигнали сте Ида — отбеляза той. Емил кимна, фигурката лежеше по гръб върху голямата му длан. — Откъде?

Емил направи рязко движение с тяло, без да изпусне фигурката. Очите му отново започнаха да блуждаят. „Какво съм пропуснал — помисли си Сейер, — има нещо, което му липсва.“

— Можете ли да сложите Ида на точното място, където беше, когато я вдигнахте? — попита той.

Ръката на Емил отново започна да се движи. Чак до ръба, колкото може по-далеч от така наречената му къща. Там внимателно остави фигурката. Сейер гледаше смаян случващото се по гладката повърхност на масата.

— Намерили сте я далеч от вкъщи — разбра той. — Намерили сте Ида някъде другаде, така ли? Някъде навън?

Емил кимна. Взе мотора, който трябваше да представлява любимата му триколка. Започна да го бута напред и не спря, докато не стигна до ръба, точно до момичето. Взе фигурката, изправи я и плахо я наклони напред. После я остави да падне. Тя се удари в масата и леко издрънча. Оттам той понечи да я качи на мотора. Всъщност това не биваше да се окаже проблем, фигурките можеха да сядат, крачетата им се сгъваха, но не това искаше Емил. За него Ида трябваше на всяка цена да е легнала на мотоциклета. Това беше трудно, тя постоянно се изплъзваше. Лицето му се зачерви, но той не се предаде. Опитваше отново и отново.

— Вдигнали сте Ида — отбеляза Сейер — и сте я сложили в ремаркето на триколката си.

Емил най-сетне кимна.

— Защо е била легнала?

Емил разтвори широко ръце и стана неспокоен.

— Пострадала е, нали? — попита Сейер. — Прегазихте ли я? Това ли стана?

— Не. Не! — Емил яростно размаха ръце. С един пръст придържаше фигурката, за да не падне от мотора, а с другата ръка започна бавно да го бута през масата. Чак до къщата си. Тогава я взе и я сложи в леглото.

— Мисля, че започва да ми става ясно — заяви Сейер. Рязко стана от стола и отиде до стената. Впери поглед в голямата карта на града.

— Емил, елате — нареди той. — Покажете ми къде точно намерихте Ида!

Емил остана на стола си, втренчен в картата. На лицето му се изписа страх.

— Ще ви помогна — окуражи го Сейер. — Вижте, сега сме ето тук. В центъра на града. Градът е жълтата зона — обясни той, — а широката синя ивица е реката. Вие живеете ето тук. Тази линия е вашата улица — „Бренеривайен“. Къщата ви се намира някъде… — Той се наведе към картата и посочи. — Тук! — заяви уверено. — А когато отивате в града, карате ето по този път.

Инспекторът проследи отсечката с показалец, за да му покаже.

— А Ида… — Той продължи да търси по картата. — Ида е дошла оттук. Къщата й е в Гласверке, тя е карала по този път. По тази черна отсечка. През Колелетата. Отивала е към будката на Лайла. Следите ли?

Емил се взираше засрамено в масата. Взе бялата кокошка и я стисна в дланта си, така че след малко фигурката цялата се навлажни. Той не можеше да разпознае своя район в тази негова бледа, двуизмерна версия.

— Блъснала я е кола, нали? Видяхте ли какво точно се случи?

Емил кимна.

Сейер бе толкова развълнуван, че трябваше да положи голямо усилие, за да запази спокоен вид.

— Не ви донесох кола. Толкова несъобразително от моя страна. Видяхте ли колата? Подминахте ли я?

Още кимания.

Сейер се върна при масата.

— Но колелото й… — замисли се той и погледна Емил, — жълтото колело беше непокътнато, когато го намерихме. Значи не е била на него при сблъсъка.

Емил се огледа сред пластмасовите играчки. Намери саксийното цвете от дневната и го постави до Ида.

— Слязла е от колелото, за да бере цветя, така ли? — предположи Сейер.

Емил кимна отново.

„Успяла е да направи няколко крачки — помисли си Сейер. — После се е строполила на земята. И ти си я видял. Нямало е как да подминеш просто ей така. Затова си я вдигнал и си я сложил да легне в ремаркето заедно с жълтото колело. Но не говориш. И не знаеш къде живее. Внезапно си се оказал на триколката си с едно малко момиче отзад. Най-доброто, което ти е дошло наум, е било да я откараш до собствената си къща. И да я сложиш в леглото си.“

— Беше ли жива, когато я сложихте в леглото?

Емил изпъна пръстите си като пинцета. Разстоянието между тях беше наистина малко.

— Все още е била жива. И вие сте видели как умира, нали, Емил?

Той кимна бавно и мрачно.

— После какво направихте?

Емил грабна червения мотор и го отдалечи от къщата.

— И след това, когато се върнахте у дома, се обади майка ви — заключи Сейер. — Но тя изтълкува всичко погрешно.

Той се изправи, заобиколи масата и застана от страната на Емил. Сега му оставаше едно-единствено нещо, само един отговор, за да достигне целта си. Почти не смееше да отвори уста.

— Колата, Емил. Каква беше колата? Навярно помните цвета й?

Мъжът закима енергично. Разтърси се сред фигурките. Накрая избра тази на Ида с жълтата рокля. „Значи жълта — помисли си Сейер. — За начало и това е нещо.“ Но тогава Емил махна косата й. Тя остана да лежи на масата и леко да се поклаща. Като лъскава черна черупка.