Карин Фосум
Черни секунди (21) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Емил Юханес усети болки в гърлото. Беше прекарал много време на водопада в опити да проговори. Бученето на водата, от което се нуждаеше, за да придобие смелост, същевременно му пречеше да чуе дали се справя, или не. Дали успява с някои лесни думи, с най-простото „у“ или „а“. Сега отново си беше вкъщи. Отиде на огледалото в банята и издаде устни напред във фунийка. Тук нямаше водопад, но той пусна студената вода и се приближи към огледалото. Как щеше да обясни? Изведнъж имаше толкова много да каже. Никога не му се бе налагало да говори, никога не бе имал нужда да дава обяснения на някого. „Само си представи как стоиш на водопада и крещиш — помисли си той и се изчерви на мига. — Голям мъж да се излага така.“ Погледна обезкуражен в мивката, леко мътната вода бе оцветила порцелана в кафяво. Тръбите бяха ръждясали, но социалните помощи, които получаваше, не достигаха да ги замени с нови, от мед. Не че това особено го засягаше. Засягаше само майка му. Тя събираше всичкото му бяло пране и го пускаше в собствената си пералня. „Иначе чаршафите ти за няколко седмици ще станат кафяви“, повтаряше тя. На Емил не му пречеше, ако чаршафите не бяха снежнобели. За него тези неща не бяха важни. Майка му бе довтасала с пакет лимонена киселина и му бе наредила да я използва, когато мие чиниите. „Така водата ще се избистри“, беше обяснила тя. Но той не разбра как да използва този прах. А и не виждаше чиниите му да са потъмнели. Сега решително се погледна в огледалото. Обикновено не го правеше, избягваше да се оглежда. Нито пък се взираше в хората, когато караше наоколо или обикаляше между рафтовете в супермаркета. Но пък обичаше да гледа телевизия. Обичаше да наблюдава хората, когато те не го виждат. Смееше им се или ги заплашваше с юмрук, а те не можеха да отвърнат. Понякога правеше ужасни гримаси, друг път им се плезеше. Ала те бяха вътре, в тази кутия, наречена телевизор, и не можеха да го видят, не се интересуваха от него, не задаваха въпроси. Въпреки това бяха добра компания. Той гледаше много телевизия. Политически дебати. Разпалени хора, които викаха и ръкомахаха, които се настървяваха и зачервяваха, които удряха с юмруци по масата или ги размахваха във въздуха като деца насред разгорещен спор. Това му харесваше.

Въпреки шума на течащата вода, той чу телефона. Тръсна глава с досада и го остави да звъни. Звънна осем пъти, после спря. Емил знаеше от опит, че ще звънне отново. Че беше майка му. Тя нямаше да се предаде.

Той затвори кранчето и отиде във всекидневната. Погледна с неприязън към телефона, който беше от старомодните, с шайба. Папагалът веднага се приближи по пръчката и протегна глава. Може би през решетките щеше да се появи нещо за ядене. Емил се почувства разкъсан между две желания. От една страна, искаше майка му да го остави на мира и да стои настрана. От друга, знаеше, че има нужда от нея. Понякога се случваха неща, които не можеше да оправи без нейна помощ. Веднъж спряха тока. Вечерта нямаше нито осветление, нито телевизия. Въпреки това той цяла вечер стоя пред екрана и се взира в собствения си силует. „Това беше една наистина скучна вечер“, помисли си Емил. Наложи се майка му да се обади на електрическата компания и да говори с тях вместо него. Беше хубаво, че го стори, че оправи нещата и всичко си дойде на мястото. Телефонът звънна отново. Той изчака дълго. Инстинктивно му обърна гръб, когато вдигна слушалката. Едно отрицание, което майка му не можеше да види.

— Емиле! — чу той, гласът й беше много напрегнат. — Видя ли днешния вестник?

Той хвърли поглед към масата, където вестникът стоеше недокоснат.

— Не — отвърна честно.

От другата страна настъпи пълно мълчание. Емил знаеше, че това не се случва често. Целият пламна от любопитство. Но се и уплаши. В гласа на майка му имаше нещо фатално, обикновено тя звучеше толкова самоуверено.

— Добре, няма значение. Ох, едва издържам — простена тя и Емил чу колко слаб е гласът й. За първи път осъзна, че майка му е изплашена. Почти не я бе виждал така. Не и откакто беше малък.

— Полицията дойде у нас — прошепна тя. — Идвали ли са при теб?

Той поклати стреснато глава. В същото време погледна пред къщата. Никой не се виждаше.

— Не — отвърна.

— Страх ме е, че може да се появят — обясни тя. — Ако почукат на вратата, не ги пускай!

— Не — повтори той.

— Ако те спрат някъде по пътя, само ще поклатиш глава и ще продължиш напред. Просто бъди такъв, какъвто си — помоли го тя. — Не се опитвай да обясняваш, няма да ти се получи, най-добре си дръж устата затворена както обикновено. Те бързо ще се откажат, като видят как стоят нещата. Просто гледай нагоре или пък в земята, но по никакъв начин не ги пускай в къщата. И най-вече не подписвай каквото и да било!

— Не — рече той.

— Ако се появят, непременно ми се обади. Вероятно ще е най-добре да дойда веднага. Тъкмо си тръгнаха. Ако съм у вас, когато дойдат, ще мога да говоря вместо теб. Няма да се справиш сам, и двамата го знаем, трябва просто да ги държим на разстояние, доколкото можем. И този път ще правиш каквото ти казвам, Емиле. Надявам се разбираш колко е сериозна ситуацията. Не знам доколко ще имат предвид състоянието ти, но не смятам, че непременно ще се измъкнеш по-лесно от другите.

Гласът й за малко не пресекна. Емил човъркаше с нокът една пукнатина в масата. Напротив, той винаги се измъкваше по-лесно от другите. Просто не отговаряше. Тогава те се отказваха. Винаги се отказваха, никой нямаше необходимото търпение.

— Боже мой — чу той през слушалката. — Това ще ме довърши. Знаеш, че съм силна, но този път дори аз губя почва под краката си. Какво ще стане с теб, Емиле?

Тя въздъхна тежко в слушалката. На Емил често му дотягаше от опяването на майка му, но това сега бе по-лошо от всичко.

— Замислял ли си се докъде можеш да ме докараш с това? — продължи тя. — Емиле, на седемдесет и три съм! Замислял ли си се изобщо?

— Не — отвърна той. Ако трябваше да бъде честен, не знаеше на колко е майка му. „Винаги е била същата“, помисли си. Искаше тя да затвори и всичко да утихне.

— Значи — каза майка му и въздъхна отново, — не говори с никого. И нищо не подписвай. Чуваш ли? Нали няма да ми правиш напук?

— Не — повтори той и затвори.

Отиде до кухненската маса и извади някаква стара опаковъчна хартия от чекмеджето. На перваза имаше молив. Бавно написа името си с големи, четливи букви. Ето го, в целия му блясък: Емил Юханес Морк. Вдигна очи към прозореца. Лицето му придоби непокорното изражение на малко дете, изпълнено с желание да покаже нещо, което не може да сдържа. „Нали имам добро обяснение“, помисли си.

Навън грееше слънце. СЛЪНЦЕ. Написа той. Много думи бяха лесни. Написа ХРАНА, защото усети, че е гладен. Други бяха по-сложни. Помисли си за думата „недоразумение“ и се отказа. Но думата МЪРТВА беше лесна. След няколко минути смачка листа. Дълго стоя така и го мачка, прегъва го отново и отново, докато той не стана на малко твърдо топче. След това се окопити и отиде в дневната. Първо отвори вратичката на клетката. Подаде хартиеното топче на папагала. На мига той вдигна краче и си придърпа топчето. После решително се нахвърли върху него с клюна си. Чуваше се как раздира хартията и тя пада на дъното на клетката на тънки лентички. Емил разгърна вестника и бавно го запрелиства.

Щом съзря портрета, се вцепени. „Дявол да го вземе“, помисли си разтреперан. Рисунката беше грозна, защото приличаше на майка му, и то само донякъде. Зачете текста с усилие. Много от думите бяха твърде дълги за него, но той все пак разбра нещичко. Остави вестника и нервно потърка главата си. „Всичко отива в погрешна посока — помисли си. — Те нищо не разбират.“