Карин Фосум
Черни секунди (13) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Уили Отерхалс беше по-голям от Томе, по-висок от Томе. Беше и по-находчив. По-самоуверен. Имаше повече средства и повече идеи. И черпеше от живота с пълни шепи. Изобщо обаче не беше мързелив. Сега завираше в шушляковия гащеризон. Лъскавият материал не дишаше и той целият лепнеше от пот. Отметна кичур коса от челото си с пресилено уморено движение. Трябваше да даде на Томе да разбере колко сили и умение му бе коствало това.

Самият Томе стоеше прав, с кофа в ръка. Гледаше калника. Той най-накрая си беше на мястото над предната дясна гума и правеше плавна и елегантна извивка без нито една вдлъбнатина или драскотина.

— Страхотен е! — възкликна Томе. Очите му се овлажниха от щастие.

— Сега можеш да започваш с миенето — каза доволно Уили.

Томе кимна. Изпълни го тихо задоволство, че колата отново е цяла. Тържествено топна гъбата във водата и я покри с пяна. Започна да сапунисва покрива, протягайки се колкото може повече, за да достигне средата. Без повече удари по калника, без драскотини по боята, без кал и петна. Той усилено търкаше с гъбата, тялото му работеше енергично, ръката му правеше големи кръгове, мръсотията се стичаше по прозорците. Колата беше цяла и той се почувства цял. Всичко вътре в него си бе дошло на мястото.

— Иначе — някакви новини? — полюбопитства Уили. Той демонстративно седна да почива, облегна се на стената и запали цигара. Сега бе негов ред да си отдъхне, а на Томе — да се поизпоти. Уили не откъсваше очи от приятеля си. Ритмичните движения с гъбата спряха, но той не се обърна.

— Какви новини? — озъби се Томе.

Уили опъна от цигарата си с хлътнали бузи. Държеше я между палеца и показалеца, както обикновено се държи фаса накрая.

— Добре де, питам просто — рече той. — Мисля, че знаеш какво имам предвид.

— Прочети вестниците тогава — отвърна Томе. — Те ще ти кажат повече от мен. Мисля, че са намерили колелото й.

Нямаше никакво желание да говори за братовчедка си Ида. Гъбата отново се раздвижи, този път по-бързо.

— Дори и да искам, нищо не мога да направя, по дяволите! — възкликна той.

В думите му прозвуча истинско отчаяние, но и голяма доза непокорство. После се успокои. Мислеше за всички изминали дни. Справяше се добре, докато навън беше светло, докато в главата му нахлуваха всякакви познати шумове. Вечер си имаше компютъра. Рафтове, пълни с дискове с филми и с всякакъв тип музика. Винаги нещо, което да го разтуши. Но през нощта, в мрака и тишината, той се свиваше на кълбо под одеялото и съвсем се смаляваше. Когато умът му не бе зает с нещо, мислите му се стрелкаха във всички посоки, стигаха до възможно най-ужасяващите места. Понякога чуваше гласа и смеха на Ида. Всеки път му се струваше толкова странно, че тя повече няма да дойде на гости у тях. През цялото време, докато миеше, се ослушваше. Чуваше стъпките на Уили, отекващи по пода на гаража. Краката му се тътреха. Обувките му бяха прокъсани и невероятно мръсни. Неговите собствени маратонки бяха мокри от водата, която се стичаше от покрива на колата. Усещаше пулса си в слепоочието. Стискаше гъбата толкова здраво, че вените на ръцете му се очертаваха ясно под кожата.

— Мога да разбера, макар и смътно, мъже, които нападат жени. Или млади момичета. И ги изнасилват — каза Уили. Много внимаваше мислите му да излязат в правилната последователност. — Дори паниката им мога да разбера. Не им остава нищо друго, освен да ги убият.

Томе го слушаше, търкайки усилено с гъбата.

— Но малките момичета? — продължи Уили. — За какво са им притрябвали? Защо откачат и им причиняват такива неща? Нали затова като малки измъчваме котки и червеи — за да се освободим от това желание. Може би те като деца не са имали тази възможност. Чух за някакъв тип, който разпорил едно момиче в колата. Минал я с всички инструменти, които имал, преди да остане доволен. Използвал цялата кутия, млатил я с отвертки, чукове, гаечен ключ, абе с всичко, каквото се сетиш, за да я съсипе тотално, а момичето изобщо не било голямо. Когато най-после го открили, било меко казано в ужасно състояние. Болен тип. Такива като него трябва да ги вкарват зад решетките. Или да ги застрелват в тила. Да, наистина смятам така — заключи Уили и спря, защото Томе се беше втренчил в него, а очите му горяха. Беше смачкал гъбата в ръка.

— Затваряй си плювалника! — изкрещя той. От гъбата и от челото му се стичаше вода и проникваше дълбоко в маратонките му. Очите му се бяха замъглили. — За братовчедка ми говорим все пак! — излая пресипнало той. Гласът му не беше от мощните и сега, когато вълнението бе взело връх, беше изгубил дори малкото си сила.

Уили смръщи чело.

— Не говорех за братовчедка ти. Нямах нея предвид.

Гледаха се лошо. Уили никога не беше виждал Томе така да си изпусне нервите. Взе да отстъпва.

— Някои се отървават по-леко — каза той. — Просто ги изнасилват и след това ги… хм, знаеш какво.

После бързо вдигна ръце в знак, че съжалява.

Томе все още беше задъхан. Искаше му се да крещи. Искаше му се да запрати гъбата право в лицето на Уили. Право в устичката му, хубаво да я насапуниса. Но не му стискаше.

— Успокой се — промълви внимателно Уили. Томе беше като необезопасена ръчна граната. Ноздрите му бяха побелели. — Хайде да се позабавляваме довечера, какво ще кажеш? Ще купя една каса „Корона“.

Уили обърна гръб на Томе и излезе на светло. Имаше нужда от дистанция. Томе вдигна отново гъбата. Не му беше до забавления, но се чувстваше задължен на приятеля си.

— Да, добре. Защо не? Все пак си свършихме работата.

Уили беше по-уверен на известно разстояние.

— Свършихме твоята работа — поправи го той. — Може някой път да ми потрябва услуга. Тогава нали мога да разчитам на теб?

Нещо прободе Томе в гърдите. Почувства се като в капан, мрежата около него се затягаше. Това беше липса на избор, с която не се бе сблъсквал преди. Сякаш трябваше да запази баланс с ръце, прикрепени към тялото: да не докосва нищо, да не се препъва, да не пада. „За бога, само не падай!“ Той се наведе да изстиска гъбата и бързо се изправи. Зави му се свят.

— Изкарай колата навън, като приключиш — нареди Уили. — Ще донеса маркуча.

Томе се добра до стаята си в два часа през нощта. Строполи се на леглото и заспа с дрехите. На следващия ден по обяд все още спеше. Рут стоеше на вратата и го наблюдаваше. Спеше така непробудно, сякаш беше изгубил съзнание. „Достатъчно — помисли си тя. — Стига се е влачил с този Уили. Това ни носи само неприятности.“ Тя отиде до леглото и го побутна по рамото. Той изсумтя и се обърна на другата страна, без да се събуди. „Толкова е слабичък — смая се Рут. — Толкова уморен изглежда.“ Тя отвори прозореца. Мислите й се стрелкаха във всички посоки. Синът й беше наистина мълчалив през деня. Много по-мълчалив отпреди. И Марион беше тиха, но не по същия начин. Можеше да разговаря с нея за Ида, но ако пробваше с Томе, той се отдръпваше. „Липсват му точните думи — помисли си тя. — Какво ли може да каже изобщо? И защо изведнъж започна да се събира с Уили? Какво толкова ги свързва?“ Тя усети вкисналата миризма на бира и се почувства напълно безсилна. „Но той е на осемнайсет. Пълнолетен е. Има право да си купува алкохол. Снощи е попрекалил, но на кого не се е случвало? Защо се тревожа толкова? Защото Ида я няма — помисли си тя. — Нищо не е, както трябва. Не мога да мисля трезво.“

Тя слезе на първия етаж.

Свере седеше в дневната с карта в ръце. Въртеше я наляво-надясно, после забоде пръст в „Мадсеберге“, където живееха, и погледна Рут.

— Томе днес със сигурност няма да се включи в акцията — съобщи тя с покорна усмивка, защото не знаеше какво друго да направи. — Предполагам, че ще си остане в леглото през деня.

— Чух го снощи — каза Свере и кимна. — Падна няколко пъти, докато се качваше по стълбите. Мисля, че са оправили колата. Сигурно са го полели.

— Да — отвърна Рут и седна до него. Не одобряваше, че синът й се излежава, докато съседи и непознати обикаляха да търсят братовчедка му. Даже приятелите му бяха там — и Хелге, и Бьорн. Какво ли си мислеха те? Тя погледна мъжа си.

— Нали ще говориш с него?

Той вдигна поглед от картата.

— Да, да. — Свали очилата си и ги остави на масата.

Свере беше светъл и широкоплещест. „И двете деца не приличат на него“, помисли си Рут.

— Но какво да го питам?

— Не го питай — отвърна бързо тя. — Просто поговори с него за всичко, което се случи. И той има нужда да сподели с някого.

— Не всички хора трябва на всяка цена да споделят — каза Свере и сгъна картата. — Не всички решават проблемите си по този начин.

— А би трябвало! — натърти тя.

Свере се вгледа в нея.

— Защо се държиш така? — попита тихо той.

Тя забоде очи в ръцете в скута си и чу собствените си мисли да жужат из главата като рояк пчели. Почувства, че й прилошава.

— Не знам — отвърна също толкова тихо.

Настана мълчание, в което Свере заби поглед в масата, а Рут не спираше да върти халката си.

— Не му е навик да се напива.

— И на мен не ми е — отбеляза Свере. — Но се случва. Макар и рядко. И толкова. Какво искаш да кажеш с това?

Тя отново се заигра с халката си.

— Мисля за тази кола.

— Какво имаш предвид? — попита озадачено той.

Рут не можеше да го обясни. Но си спомни нощта на първи септември, как седеше на прозореца и чакаше. Спомни си стъпките му, когато най-накрая се прибра, как се качи на пръсти по стълбите. Видя пред очите си гърба му, когато отвори вратата и чу дрезгавия му глас.

— Не знам — отговори тя.