Карин Фосум
Черни секунди (31) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Всеки ден през вратата на полицейското управление минаваха много хора. Те веднага забелязваха прекрасната птица в представителната клетка. Хенри поздравяваше всички. Наложи се да го транспортират дотук с полицейски микробус — единственото превозно средство с достатъчно висок таван за голямата му клетка. Беше изключително схватлив. Скаре го научи да имитира мелодията на „Досиетата А“, както и известните пет тона от филма „Близки срещи от третия вид“. Стри Тренинг се грижеше за него. Пълнеше хранилката и поилката му и сменяше вестниците на дъното на клетката. По страниците им още дълго се появяваха снимки на Ида. Хенри можеше да й хвърля по някой поглед, кацнал на пръчката си. Скаре беше закачил на клетката предупредителна табелка с надпис: „Внимание, папагалът хапе!“. Въпреки това сред любопитните минувачи все се намираха неразбрани. Постоянно някой се появяваше в общото помещение и питаше за лейкопласт. Началникът на отдела Холтеман, който притежаваше всички качества на един добър ръководител — интелект, авторитетност, усърдие и прецизност, но не се отличаваше с особено чувство за хумор, редовно предлагаше да дадат папагала в магазин за животни поне докато разследването приключи. Всеки път когато минеше покрай клетката, той хвърляше мрачен поглед на Хенри. Папагалът може и да беше малък или дори неособено умен, но като всички други животни още в самото начало усети враждебността, която струеше от посивелия очилат мъж. Затова, щом Холтеман му обърнеше гръб, Хенри започваше да подсвирква „You are my sunshine, my only sunshine“^[1].

Двама мъже и една жена усилено подготвяха защитите по случая Ида Юнер. Имаше редица смекчаващи вината обстоятелства. Томе беше незрял тийнейджър, воден единствено от добри намерения. Ида все пак се бе изправила на крака след сблъсъка. Елса беше грижовна майка, решена да опази доброто си име и да спаси едничкия си, умствено изостанал син, който по никакъв начин не можеше да бъде приведен под наказателна отговорност. А изчезналият Уили Отерхалс най-вероятно щеше да си остане мистерия, докато не го открият — жив или мъртъв.

Томе бе задържан в ареста. Лежеше свит на леглото, покрил лицето си с ръце като с щит. Чувстваше, че е на грешното място. „Какво правя тук? — питаше се той. — Под един покрив с крадци и убийци?“ Тиктакането в главата му продължаваше. Трябваше да бута дните, секунда по секунда. Често се опитваше мислено да се пренесе другаде, тайно да преплува малко от океана време, който се простираше пред него. „Тече — повтаряше си той. — Толкова бавно, че ми се струва че е спряло, но все пак тече.“

Беше люта зима. Дълго се задържа страшен студ. Хелга Юнер все още живееше в свой собствен свят. Повече не видя сестра си Рут. Томе беше убил Ида и сега очакваше присъдата си. Оказа се, че през цялото време е бил той. Хелга смяташе, че Рут е знаела от самото начало. През главата й минаваха толкова много ужасни мисли.

Един ден се появи Сейер. Тя се зарадва да го види. Инспекторът представляваше една връзка с Ида, която тя бе безсилна да прекъсне. Той забеляза топчестото кученце, което се мотаеше в краката й. Тя го покани да влезе и му направи кафе; прекараха известно време в мълчание. На Хелга й стигаше, че той е там, от все сърце се надяваше винаги да поддържат връзка. Прииска й се да му го каже, но не посмя. Вместо това скришом го погледна; направи й впечатление, че е потънал в дълбок размисъл.

— За какво мислите? — попита предпазливо тя. В този миг се смая. Сякаш бе подала глава вън от скривалището, което дълго бе обитавала. За първи път, откакто беше изчезнала Ида, се безпокоеше за друг човек.

Сейер отвърна на погледа й.

— Мисля за Марион Рикс — отвърна той. — Вашата племенница. Не й е леко.

Хелга наведе глава. Дълбоко в себе си изпита срам. Беше мислила толкова много за Томе, а след това и за Рут и Свере. Беше ги обвинявала. Отбягвала. Но напълно бе забравила Марион.

— Тормозят я в училище — добави Сейер.

— Говорили ли сте с нея? — попита Хелга с тревога.

— Говорих с един от учителите й. Той ми каза.

Хелга зарови лице в ръцете си. Кученцето дотича и я задърпа за чехъла.

— Във всеки случай Марион няма вина — промълви уморено тя.

— Не, няма. И може би има нужда да го чуе. И то от вас. Ще се справите ли с това?

— Да — отговори Хелга и го погледна. — Ще се справя.

Кученцето пусна чехъла й и пропълзя под масата до Сейер. Започна неистово да ръфа единия му крачол.

— И аз имам куче — каза тихо той. — Но вече е старо. Почти не може да ходи. Ще трябва да го избавя от мъките му — призна той. — Утре следобед имаме час при ветеринар. И сега трябва да се прибера и да му кажа.

Той внимателно бутна кученцето с крак. Хелга беше напълно слисана.

— Съвсем сам ли ще останете? — попита тя.

— Не — отговори той. — Не е толкова страшно.

— Но винаги можете да си вземете ново — настоя тя.

— Не съм сигурен, че искам — отвърна той. — То няма да замести Колбасар.

Дълго след като Сейер си беше заминал, Хелга обикаляше дълбоко замислена из къщи. На сутринта, щом се събуди, още мислеше за него. Когато вечерта се спусна и обгърна къщата й в син полумрак, тя знаеше, че кучето му е мъртво. Взе своето кученце в скута си. То беше така меко и топло. Зарови лице в топчестото му телце и вдъхна мириса му. Не, не беше заместител. Беше просто нещо, което да прегърнеш. Обичаше да притиска малките му уши към главата му и щом ги пусне, да види как отново щръкват нагоре. Обичаше малките му лапички с меките възглавнички. Обичаше да върти опашницата му между пръстите си. Прекарваше дълги часове така, пред камината, загледана в пламъците.

Дойде март, после април. Изведнъж всичко се отприщи като язовир и снегът започна скоростно да се топи. Стичаше се на реки по хълмовете, шуртеше от покривите. Градината на Хелга полека-лека започна да се съживява. В лехите поникнаха крехки светлозелени стъбълца. Понякога Марион идваше на гости. Тя обичаше да извежда кученцето на разходка.

Хората побягнаха от задушните си домове, разтвориха вратите и прозорците. Наизлязоха сред природата, вдигнаха лица към слънцето. Това всеки път беше чудо. Най-енергичните се отправиха към морето, където във въздуха все още се усещаше хлад. Но те обичаха плясъка на вълните и рева на прибоя. Децата търсеха гладки камъчета по плажа. Майките топваха ръце в студената водата, потреперваха и се разсмиваха. Подухваше свеж бриз. От време на време се появяваше някоя вълна, която сякаш искаше да покаже какво може и се издигаше малко над другите, преди да се разбие в брега. Една жена и детето й гледаха към морето.

— Виж, кораб! — извика тя. — Цял танкер. Огромен е!

Момчето проследи кораба с очи. Беше твърде далеч, за да види как носът му пори вълните. Сякаш мина цяла вечност, преди първата вълна да достигне до тях. Някаква огромна сила изтласкваше водата встрани, вълните се надигнаха и заприиждаха една след друга, все по-големи и по-мощни.

— Хайде — възкликна майката, — трябва да им избягаме!

Момчето нададе ликуващ вик. Двамата побягнаха назад със смях, възбудени от тази невероятна сила. От мястото, на което стояха, не можеха да видят трупа, който се въртеше бавно под повърхността на водата. Той приближаваше право към тях. Вълната се разби със страшна сила и леденостудените й пръски докоснаха лицата им. Жената се разсмя със своя звънлив, развълнуван смях.