Карин Фосум
Черни секунди (15) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Десети септември.

Часът бе седем сутринта. Сейер стоеше до прозореца на дневната и гледаше към паркинга. Тъкмо си бе завързал вратовръзката и придвижваше възела към яката, когато телефонът иззвъня.

— Открихме я — чу той. Кратко и категорично. Беше гласът на Скаре. — Увита в одеяло.

— Къде? — попита Сейер. В този момент нещо в него рухна. Беше подготвен, но явно все още се бе надявал, защото сега го обзе дълбока скръб.

— До Люсеюре. Стигаш до тъкачната фабрика. После караш четири-петстотин метра надолу по пътя. И ще ни видиш.

 

 

Въпреки многото хора, които се бяха събрали, на местопрестъплението беше тихо. Всички се движеха бавно, всичко бе добре премерено и целенасочено. Всички говореха приглушено. Сейер затвори вратата на колата. Взе последните няколко метра пеш.

— Кой подаде сигнала? — попита той и погледна към Якоб Скаре.

— Един шофьор на камион. Първо я е подминал. След това спрял и се върнал. Казва, че не знае какво го е накарало да го стори.

Той посочи един мъж отсреща на пътя.

— Ей там е, пуши.

Сейер се спря пред малкия вързоп. Другите се отместиха встрани. „Ето това очаквахме — каза си той. — Сега се случи.“ Застана на колене в тревата. Малкият пакет бе внимателно разтворен в единия край. Виждаше се лицето на Ида. Очите й бяха затворени. Кожата на бузите й беше много бледа. На пръв поглед не се забелязваха никакви травми и наранявания. Никакви охлузвания, никакви фрактури на черепа, никаква кръв, никакви следи, че й е била причинена болка. Но нещо не беше както трябва. Почувства се объркан. „Това дете не е мъртво от десет дни. Може би от едно или две денонощия.“ Един техник намери макетен нож в кутията си с инструменти и разряза кафявото тиксо, с което бе облепен пакетът. След това отметна завивката. Сейер поклати глава в недоумение. „Дрехите — помисли си той и се огледа, — къде са дрехите й, спортният екип и маратонките?“ Ида лежеше върху завивката на цветчета, облечена в бяла нощница. Беше боса. Той отново се изправи. Изпълни го особено чувство. „Никога не съм виждал нещо подобно. Никога през целия си живот.“ Той огледа Люсеюре. Беше пусто място. Нито една къща, докъдето поглед стига. Никой, който да е видял нещо. Онзи, който я бе оставил тук, беше използвал прикритието на нощта. Била е положена на земята, не захвърлена, осъзна Сейер; лежеше в хоризонтално положение. Гледката на малкото момиче в нощницата бе толкова силна. В цялата сцена имаше нещо приказно. Той се сети за Хелга Юнер и почувства облекчение, че тя ще може да види дъщеричката си така. Беше почти толкова хубава, колкото преди. За останалата част на тялото й обаче не знаеха нищо. Той пак се смъкна на колене. Устата й беше съвсем мъничка. Сега изглеждаше почти прозрачна, а на снимките бе тъмночервена като череша. Клепачите й бяха натежали над хлътналите очни ябълки. Нямаше петна по лицето, но кръвта бе започнала да се събира в малки червени точки по ръцете й. Косата, която на снимките изглеждаше гъста и къдрава, сега бе отпусната и безжизнена. Иначе изглеждаше почти като кукла, крехка и порцеланова.

— Трупът е бил замразен — каза патологът Снурасон. Той се изправи, за да си раздвижи гърба. — Всъщност в момента е само частично размразена.

Сейер го изгледа изненадан.

— С други думи, възможно е да е мъртва от десет дни. Просто не изглежда така.

— А защо е била замразена? — учуди се Сейер и хвърли поглед на Якоб Скаре. Нали бе казал точно това, че онзи тип сигурно не бърза, а я крие някъде у тях.

— Може би е искал да спечели време. Сигурно се е паникьосал. Не знам — рече Снурасон.

— Да спечели време. За какво? Той не се е опитал да я скрие. Оставил я е точно до пътя. Искал е да я намерим.

Сейер забеляза нещо в тревата и се наведе да го вземе. Беше съвсем мъничко и снежнобяло.

— Пух? — предположи той и погледна въпросително Скаре. — От завивката?

Скаре смръщи чело. Опипа крайчето на завивката с пръсти.

— Възможно е — отвърна леко колебливо той. — Но това не е пухена завивка. Това е евтина завивка от изкуствен материал от „Икеа“, от тези, които можеш да пуснеш и в пералнята, и в сушилнята.

Беше изровил етикетчето й и го сочеше с пръст.

Сейер се разтърси в тревата. Откри още миниатюрни бели перушинки. Бяха се закачили най-вече за завивката, но имаше и полепнали по нощницата. Когато се опита да ги хване, те се разлетяха във въздуха като пухчетата на глухарче. Той повика фотографа.

— Снимай нощницата й — каза той, — непременно хвани деколтето с червената обшивка и дантелата по ръкавите. Снимай завивката. Хвани десена, колкото можеш по-отблизо. Огледай за още такива перушинки.

Той вдигна предупредително ръка.

— И внимавай със завивката. Не бива да се изтърсва или да се обръща по какъвто и да било начин. Всички частици по нея могат да бъдат от решаващо значение за случая.

После дръпна Скаре настрана и двамата се отдалечиха на няколко метра във влажната трева. През цялото време следеше бялата завивка с крайчеца на окото си. Погледът му описа широка дъга, обхващайки всеки хълм и всяка дървесна корона. От голямата група хора, която работеше на местопрестъплението, се долавяше тихо, нерадостно жужене.

Тогава се появиха и първите коли. Пресата трябваше да вземе своето.

— Кога се стъмнява вечер? — попита Сейер. — Около десет?

— Там някъде — отвърна Скаре. — Развиделява се в седем сутринта. Минал е оттук с кола между десет вчера вечерта и седем днес сутринта. Били са му необходими няколко секунди да я пренесе от колата в канавката.

— Всичко изглежда толкова подредено — отбеляза Сейер. — Нощницата. Одеялото. Начинът, по който е положена на земята. Какво е искал да каже с това?

— Не знам — каза Скаре.

— Може би е чел твърде много криминални романи — предположи Сейер. — Остава само да намерим стихотворение под нощницата й.

— Можем ли да изключим, че си имаме работа с момче? — промърмори Скаре.

— Мисля, че да. Това тук е дело на възрастен. Никой тийнейджър не би устроил нещо подобно.

— Сякаш е пипнато от женска ръка.

— Така е — съгласи се Сейер. — Ненавиждам „Икеа“. Произвеждат всичко в такива огромни количества, никога няма да го открием.

— Да тръгнем от нощницата тогава. Изглежда скъпа.

— Как така успя да го прецениш? — попита Сейер впечатлен.

— Старомодна е — обясни уверено Скаре. — Днес нощничките са с мечопуховци и тем подобни. Тази сякаш е излязла от друго време.

— Кой би купил нощница от друго време? — размишляваше Сейер на глас.

— Може би някой от друго време — предположи Скаре. — Някой стар човек.

— Стар ли?

Сейер сбърчи чело. Отново погледнаха към другите.

— Надявам се все някъде да е допуснал грешка — каза Сейер. — Никой не е перфектен.

— Това тук е доста близо до перфектното — отбеляза Скаре.

— Така е — съгласи се Сейер. — Да видим какво ще кажат от лабораторията.

Той се върна при Снурасон. Патологът работеше бавно и последователно. Изражението му бе непроницаемо.

— Какво ти е мнението за тези перушинки? — попита Сейер.

— Странни са — отвърна той. — Полепват здраво по завивката, но в момента, в който се отделят, литват. В косата й също има няколко.

— Откри ли нещо друго?

Барди Снурасон внимателно обследваше роклята на Ида.

— Не обичам да правя догадки — отговори той. — Много добре знаеш.

Сейер го погледна настойчиво. Снурасон лека-полека започна да навива роклята по тялото на Ида. Личеше си, че не му беше за първи път. Имаше си собствена техника, ръцете му боравеха с особена предпазливост. Пред очите на Сейер се появиха слабичките й бедра, голият й корем. Нямаше бикини. Внезапно го обзе тревога, докато чакаше да се появи и горната част на тялото й. И ето. Гръдният й кош. Беше странно хлътнал и леко обезцветен. Снурасон постави два пръста на долните й ребра. Когато приложи натиск, целият й гръден кош поддаде.

— Бил й е нанесен удар — съобщи той. — Или ритник. Но по-скоро изглежда като мощен удар.

Сейер не откъсваше очи от гръдния кош на Ида. Разтурено малко гнездо. Стоеше безмълвен.

— Много от ребрата са счупени. Знам, че може да прозвучи ужасно, но ми се ще по кожата й да имаше цепнатини или рани — призна Снурасон. — Тогава щеше да има по-голяма вероятност да определим причината за нараняванията.

Сейер почувства, че трябва да се отмести и да преглътне видяното. Смазаният гръден кош му бе дошъл в повече.

— Била е ударена със страшна сила — установи патологът. — С нещо голямо и тежко. Без остри ръбове.

Сейер отново погледна гръдния кош на Ида. Прецени размерите на обезцветената част и се замисли с какво би могло да се нанесе такъв мощен удар.

— С голям камък? — предположи той.

Снурасон не отговори.

— С пръчка? С ботуш?

— Не е било с пръчка — заяви патологът. — Нито пък с ботуш. Щеше да има отпечатък, ако беше така. Било е нещо по-голямо. Няма смисъл да налучкваме, Конрад. Ще се наложи първо да отворя гръдния кош.

Сейер мълчеше. Снурасон го погледна.

— За какво мислиш? — попита той.

— За Хелга Юнер — призна инспекторът. — За това какво ще й кажа. Ще иска да знае толкова много.

— Кажи й нещата така, както са — посъветва го патологът. — Не знаем какво се е случило.

— Ще ми се да не вижда гръдния й кош — заяви неспокойно Сейер.

— Ще се наложи да й го покажеш, ако поиска — отвърна Снурасон. — Виж, тя трябва да е подготвена. Не искам да прозвуча грубо, но можеше да е по-зле. Можеше да е много по-зле.

Сейер осъзна, че патологът има право. Само кимна в отговор. Не знаеше какво си е представяла Хелга, но може би бе по-лошо от това, което сега лежеше в краката му. Ида приличаше на спяща кукла. И нощничката, която не беше нейна, бе трогателно хубава в цялата си простота. Какво се бе случило? Къде е била? Той трябваше да отиде у Хелга. Може би тя седи до прозореца. Може би не изпуска телефона от очи. Сети се колко се страхува. Помисли си: „Подготвена е. Но все още живее в неведение. Още няколко минути — каза си той, — прекарани в крещящи съмнения.“

Районът около местопрестъплението бе отцепен. Работиха по тялото на Ида и по терена наоколо в продължение на часове. По-късно Сейер и Скаре се срещнаха в кабинета. Най-после разполагаха с нещо. Със съвсем конкретни веществени доказателства, които могат да бъдат изследвани и да им помогнат в разследването. След всичко това почувстваха облекчение. Бяха очаквали този момент, сега можеха да го оставят зад гърба си и да продължат напред.

— Нощницата е от „Калида“ — оповести Скаре, — швейцарска марка. Внасяме голямо количество спално облекло и бельо от тях, има ги в много магазини.

Сейер кимна.

— Отлично — похвали го той. — Има ли вести от Хамбург?

— Да.

Той приседна на бюрото.

— Майката на Кристине се казва Рита Зайдлер. Тя намери последното писмо на Ида и ни го изпрати по факса. Преведох го и пооправих някои грешки, за да се чете по-гладко. Момичетата се справят добре. Нямах представа, че десетгодишните знаят толкова много английски — отбеляза Скаре.

— Прочети ми го — помоли Сейер.

— „Скъпа Кристине — зачете Скаре, — благодаря ти за писмото. Днес е понеделник и по телевизията дават едно предаване, което винаги гледам — «Пет рескю». Екипът на предаването има мисията да спасява животни. Днес епизодът беше за едно дебело куче. То почти не можеше да ходи.“

Сейер си помисли за Колберг, който почти не може да ходи. Слушаше със затаен дъх, защото Скаре четеше изразително, а и текстът бе наистина очарователен.

— „Хората от «Пет рескю» отидоха да вземат кучето и собственикът много се ядоса. Каза, че може да го храни, колкото си иска, защото е негово. Тогава те му обясниха, че кучето може да умре от сърдечен удар, ако не отслабне. И му дадоха три седмици да направи нещо. Но когато се върнаха, кучето беше починало.“

Скаре направи пауза. После продължи.

— „Познавам един папагал, който може да говори. Опитвам се да го науча на нови думи, но отнема толкова много време. Мама не знае за него. Папагалът се казва Хенри. Много е лош и сърдит, но мен никога не ме хапе. Ще питам мама дали мога да си имам собствена птичка. Ще й се моля цяла вечност. Накрая ще се съгласи. Пиши ми още за зайчето си.“

Скаре погледна Сейер, преди отново да се зарови в листа. Писмото завършваше с кратък послеслов: „Скоро ставам на десет. На десети септември. Твоя: Ида“.

Той сгъна листа.

— Трябваше днес да има рожден ден — отбеляза замислено. — Днес е десети септември.

— Знам — отвърна Сейер.

Скаре остави писмото на бюрото.

— А Хелга? — промълви той. — Как прие вестта? Какво каза?

— Нищо. Просто изгуби съзнание.