Карин Фосум
Черни секунди (22) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Томе се прибра у дома. Отвори вратата, влезе в антрето и свали чантата си. В този момент чу стъпките на майка си. Само след секунда тя вече стоеше пред него с поглед, изпълнен с любопитство. Искаше да знае как е минало пътуването. Майките все искат да знаят такива неща. „Мислят си, че е тяхно право — каза си Томе. — Нима е така наистина?“

Той смъкна якето си. Тиктакането в главата му продължаваше през цялото време. „Мога да кажа как стоят нещата — помисли си той, — мога да се завъртя и да й изкрещя право в лицето, че се е случило нещо наистина ужасно. Нещо, което няма да повярва.“ И тогава всичко щеше да се взриви в него и в майка му. Не го направи. Предпочете тиктакането. Чу собствения си глас да казва, че е минало чудесно. Думите излизаха от устата му от само себе си и той с удивление изслуша собствения си доклад за уикенда в Копенхаген, който включваше ветровитото време, хубавите сандвичи в кафенетата и тясната каюта. След това отиде в банята. Усещаше силна необходимост да си измие зъбите.

Рут дълго гледа след него. Стори й се блед и уморен, но какво да ги правиш — момчетата са си момчета. Тя знаеше, че този Бьорн, с когото пътува, е много разумен. Томе се застоя в банята. Тя си помисли, че може да е заспал вътре, на подовото отопление, както Марион често правеше като малка. Той все така не излизаше. Беше съвсем тихо.

— Нали не спиш? — извика тя през вратата. Томе се покашля и тя чу как пуска водата.

— Не, не — отвърна той.

След това тя се върна в кухнята. „Той е почти голям човек — помисли си. — Какво право имам да го разпитвам всеки път, когато излезе някъде?“ Трябваше да се върнат към нормалния живот. Но смъртта на Ида сякаш бе разтресла цялата къща. Навсякъде, където се обърнеше, изскачаха неприятности. Не беше ли твърде блед? Думите му звучаха механично като назубрено домашно. Тя никога не бе подлагала под съмнение честността на Томе. Имаше я за даденост. Така мислеше и по отношение на Марион и Свере. Че винаги казват истината. Въпреки това всеки път когато си помислеше за сина си и за държанието му, я обземаше тревога. Нещо постоянно я гризеше. Силното й усещане, че той се измъчва. Силната й интуиция, която й подсказва, че я лъже. „Изморена съм, само от това е — помисли си. — Не разсъждавам трезво. Това е омагьосан кръг. От сега нататък трябва да му вярвам, че казва истината. От сега нататък.“

Ободрена от това решение, Рут посрещна вечерта. „Животът продължава. Ида е погребана. Полицията ще намери виновника.“ Тя се успокои. Направи кафе и стопли няколко гофрети в микровълновата. Повика Марион.

— Марион — подкани я тя, — идвай да гледаме новините.

Седнаха на дивана съвсем близо една до друга. Рут обгърна с ръка рамото на дъщеря си. Отново показаха снимка на бялата нощница.

— Тази нощница е толкова хубава — забеляза Марион.

— Хм — промълви Рут, — какво ли й е на Хелга да я гледа по телевизията.

— Защо мислиш, че са го направили? — попита дъщеря й и я погледна.

— Кое? Защо са я убили ли? — отвърна Рут.

— Не. Защо са я облекли в нощница?

— Защо говориш в множествено число?

— Не знам — отговори сериозно Марион. — Не се бях замисляла за това.

— Винаги остават следи — отбеляза замислено Рут. — Могат да разберат всичко по нощницата. Животът е странно нещо. Човек не може да скрие почти нищо. Истината винаги излиза наяве. Само трябва да мине малко време.

Тя потупа дъщеря си по пухкавата бузка.

— Страх ли те е? — попита.

— Не — каза Марион.

— Имам предвид, страх ли те е, когато вървиш по пътя и някоя кола се приближи.

— Но аз вече почти никога не вървя по пътя — припомни й Марион.

— Да — осъзна Рут. — Така е. Съжалявам, ако твърде много ти говоря за това. Ще мине от само себе си.

— Знам.

Марион намаза една гофрета с мармалад. Томе слезе в кухнята и седна на един стол. Това не се случваше често. За Рут значеше много. Всичко беше толкова спокойно. Тъмнокосата му глава бе наведена над някакво списание. Марион хапна гофрети до насита и седна да си пише домашните. Свере отново беше в командировка, този път в Лондон.

Внезапно телефонът позвъня. Томе явно нямаше намерение да се обади. Вдигна майка му. Слушаше гласа от другата страна и изумлението й нарастваше. Обаждаше се жена. Тя се представи като Ане Отерхалс и Рут се досети, че това е майката на Уили. Погледна смаяно сина си, защото не вярваше на ушите си. За миг й се зави свят. Защото виждаше, че Томе седи там, ужасен от случващото се, виждаше в празния му поглед, че нещо изключително сложно се случва в главата му. Той не откъсваше очи от списанието, но си личеше, че не чете.

— Томе? — каза несигурно тя. — Знаеш ли къде е Уили?

Той я погледна с безжизнените си сини очи.

— Уили ли? Май че е при приятел.

Гласът му й се стори много слаб. Той устоя на погледа й за две секунди, после отново се задълбочи в списанието. Рут разпозна едно илюстровано научно-популярно издание. Томе гледаше право в изображението на египетския бог Анубис. „Прилича на Уили — помисли си той. — Слабо лице с издадена брадичка. Като куче е.“ Отново чу тиктакането. Хрумна му, че и майка му, и сестра му, която седи на масата, могат да го чуят. То изпълваше цялата стая, усещаше се като кратки бодежи в ушите.

Майка му все още стоеше на телефона. Изглеждаше съвсем объркана.

— Не ви разбирам — каза тя. — Томе беше в Копенхаген заедно с Бьорн. Бьорн Мюре.

После отново замълча и заслуша. „Изражението й е толкова студено“, помисли си Томе. Беше й хвърлил един поглед. Не обичаше да я вижда такава. Марион седеше приведена над книгите. Тя също слушаше. Нещо лошо витаеше в стаята, тя не смееше да си поеме дъх, да се покашля, да се помръдне. В учебника по математика имаше квадрати, триъгълници и кубове. Представи си, че те са отделна вселена, в която може да се потопи и да изчезне. Така и направи.

— Хм — промълви Рут в слушалката. Дърпаше и огъваше телефонния кабел, а очите й блуждаеха. — Да — каза тя. — Само момент. Ще попитам…

Притисна слушалката до гърдите си и погледна невярващо сина си.

— Обажда се майката на Уили — заяви тя. — Не се е прибрал вкъщи. След пътуването до Копенхаген. Каза ми, че ще ходиш с Бьорн. И Уили ли беше с вас? Какво става тук? — изсъска тя.

— Бяхме само аз и Уили — отвърна Томе.

Думите му бяха едва доловими. За миг тиктакането затихна, но след това отново се усили.

— Излъгал си ме? — Гласът й трепереше.

— Да — каза той с равен тон.

— Къде е той тогава? — повиши тя глас. — Майка му казва, че не се е прибрал. Заедно ли взехте автобуса от Осло?

— Разделихме се в центъра — отговори Томе, като не спираше да изучава Анубис с поглед. — Той хвана метрото. От „Егерторге“. — Томе видя как синьото яке изчезва надолу по стълбите. Предварително си бе подготвил тази картина.

Рут предаде думите му на майката на Уили. Очите й продължаваха да гледат студено и безизразно. Силно искаше да тресне слушалката и да се нахвърли върху сина си. Вместо това бе принудена да слуша безкрайния поток от думи от отсрещната страна. Майката на Уили искаше да знае точно в колко часа са се разделили двамата. Какво е казал синът й. Въпросите й нямаха край.

— Взех автобуса от „Университетспласен“ — каза истината Томе. — Уили не уточни с кого ще се вижда, просто тръгна. Спомена само за някакъв приятел.

Майка му предаде и това и най-после затвори. Стоеше до телефона и го гледаше.

— Дължиш ми обяснение — заяви тя със заплашително тих глас. Знаеше, че Марион е в стаята и слуша, но не можеше да се спре. Томе кимна.

— Уили ме попита дали искам да отида с него — призна той. — Беше ми трудно да откажа. Занимава се с колата ми с дни.

— Мисля, че е крайно време да започнеш да си взимаш решенията сам — отсече твърдо Рут. — Спри да му позволяваш да те командва. А най-лошото от всичко е, че ме излъга.

— Знам — промълви Томе.

— Не искам лъжи в къщата си! — продължи ядосано тя. — Разочарована съм от теб!

— Знам — повтори той. Остави думите да се изливат върху него, не се опита да избяга.

Изведнъж Рут се разплака. Томе не помръдна от стола, а Марион залегна още по-ниско над учебника по математика.

— Толкова съм уморена — изхлипа тя.

Когато никое от децата не каза нищо, Рут се опита да се овладее.

— Но защо Уили не се е прибрал? — попита. — Защо не се е върнал право у тях след дългото пътуване?

Томе продължаваше да се взира в списанието.

— Явно е имал някаква работа — отвърна той. — Не му се меся. Не ми е гадже.

— Да. — Тя се поколеба. — Просто ми се струва странно, че не се е прибрал директно вкъщи.

Томе най-сетне обърна на следващата страница. Рут си мислеше за Уили. Той все пак беше на двадесет и две. Едва ли трябваше да се притеснява за него. Но отново изпита силна тревога. Не можеше да се успокои. Разходи се из цялата къща и започна да разтребва. Гневът отново се разбушува и тя си даде сметка, че Томе се бе измъкнал твърде лесно. Не искаше лъжи в къщата си, призляваше й от тях. В коридора се натъкна на чантата му. Вътре намери пуловера и якето. И няколко кафяви найлонови плика. Четири на брой, всеки с размерите на опаковка кафе. Учудена, тя взе един от тях. Започна да го опипва. Съдържанието му наподобяваше малки таблетки. Щом тръгна към сина си, беше като вулкан, миг преди да изригне. Цялото й тяло се тресеше, лицето й беше пламнало. Думите изпревариха мислите.

— Какво, за Бога, е това, което си купил в Дания?

Томе погледна пликовете. За момент се стъписа. После истината полека-лека започна да му се изяснява, да пъпли бавно нагоре по тялото му като стотици червеи. Уили беше прехвърлил стоката в неговата чанта. Сега, когато го осъзна, понечи да обясни, но от устата му не излезе нито звук.

Рут изгуби контрол. Беше много уплашена, но страхът й потъна дълбоко в нея, само за да изплува на повърхността като неукротима ярост. Беше се случило най-лошото и този път тя нямаше да остави нещата така. Доближи се към масичката за кафе, където седеше Томе, и раздра плика с нокти. Стотици малки таблетки се разлетяха във всички посоки. Пръснаха се между чашите и лъжичките, търколиха се от ръба на масичката и изпопадаха на пода. Тя бе забравила, че Марион седи на масата и си пише домашните, бе забравила всякаква тактичност и предпазливост, защото този път беше сериозно! Щеше да притисне сина си до стената веднъж завинаги, защото всичките й тревоги се бяха оказали основателни.

Томе седеше все така слисан. Списанието се изплъзна от ръцете му. Видя Марион като неясен силует до масата.

— Сега разбирам — промълви той.

Рут бе пребледняла като платно.

— Аз обаче не разбирам! — просъска тя през зъби. — И искам веднъж завинаги да ми обясниш какви ги вършите с Уили!

Когато хората казват истината, цялата истина, онази, която идва отвътре, от сърцето, очите им грейват някак особено, с пламък на невинност, който се отразява в гласа им и му придава една необикновено искрена нотка, една убедителна сила, която никой не може да пренебрегне. Когато хората са толкова уплашени, колкото беше Томе сега, само чистата истина може да ги спаси. Затова тя винаги излиза наяве. Когато всичко стигне твърде далеч. Когато се случат много ужасни неща. Когато дори смъртта мине през дома, само безчувственият, закоравял лъжец може да съчини поредната лъжа. Така си мислеше Рут, докато слушаше разказа на Томе. И му повярва. „Не защото съм негова майка — каза си тя, — а защото го познавам и знам, когато ме лъже. А той го е правил може би много пъти. Но не и сега.“ Той беше пуснал списанието и седеше със здраво стиснати в скута ръце. Гледаше я със сините си очи, озарени от тази светла невинност и от една гореща молба, от пламенен зов да му повярва, че сега, в тази секунда, след многото съмнителни истории, той най-после казва истината. И Рут кимна. Уили го беше измамил по ужасен начин. Тайно го бе принудил да пренесе таблетките през митницата. Тя изтри няколко сълзи и усети, че цялата пламти от напрежението. Но беше силна. Постави условия. Ще прекрати всякакъв контакт с Уили и ще си намери други приятели. Заедно ще изхвърлят таблетките в тоалетната. По принцип би следвало да ги занесат в полицията, но ще му даде този последен шанс. А когато Уили се появи за стоката си, Томе ще му каже истината. Че всичко е изчезнало в канализацията. Този път той кимна. Погледна майка си право в очите, кимайки енергично с тъмнокосата си глава. Тогава си спомни, че по едно време вечерта Уили беше излязъл от бара и бе отишъл в каютата, „за да провери нещо“. Разбра всичко. Сега Рут беше сигурна в него. Нерешителното му поведение спрямо Уили се вписваше в представата й за него — той не беше достатъчно силен, за да се противопостави на човек с четири години по-голям от него. Това беше простимо. А и беше сигурна, че синът й никога не е взимал наркотици. Щеше да го усети. Дълго разговаряха за много неща. Томе усещаше, че не може да се махне, трябваше да остане, докато майка му свърши. Когато тя най-после млъкне, ще се качи в стаята си и ще си легне. Ще гледа в тавана, ще се затвори в собствения си свят. И тиктакането ще продължи. „Толкова странно, че това се случва — помисли си той. — Че седя тук и кимам. На масата има гофрети и мармалад. Ако искам, мога да си взема една. Когато тя приключи. Всъщност май искам гофрета.“ Той си припомни вкуса на сладкия мармалад и на соленото масло.

— Сега дълго време не искам никакви неприятности — каза Рут. — Чуваш ли?

Томе кимна. „Горката мама“, помисли си и в този момент му се прииска да се разплаче, но се сдържа. Щеше да има достатъчно време за това. По-късно.

Рут внезапно си спомни, че Марион седи на масата. Объркана, тя се завтече към нея и силно я прегърна.

— Марион — заговори й тя, — Уили е този, който е нарушил закона. Опитва се да завлече брат ти със себе си, но ние няма да му позволим! Разбираш ли?

Марион кимна, без да вдигне поглед от книгата, и закри лицето си с ръка. Така или иначе беше невъзможно да се разчете реакцията й. Рут изхлипа отново и се насили да се усмихне, за да разведри обстановката.

— Всичко ще бъде наред — каза тя и силно притисна към себе си пълничкото тяло на дъщеря си. Почти я смачка в прегръдките си. — Всичко ще бъде както преди. Обещавам!