Павел Вежинов
Далече от бреговете (7)

VII

Когато наближиха Созопол, Милутин заповяда лодката да намали съвсем скоростта. Така те щяха да пристигнат тъкмо по уговорката, а освен това имаше опасност при пълен ход някоя от граничните застави да чуе шума на мотора им. Очертанията на острова все още не личаха в мрака, но вече съвсем ясно светеше фарът, построен на най-високото му място. Те бяха разглеждали безброй пъти острова, но откъм брега той беше малък, гол, пустинен и затваряше откъм морето входа на Созополския залив. Именно туй, че беше съвсем пуст, стана причина да си определят там явката. На острова нямаше нито военен, нито полицейски пост, а фаропазачът по това време никога не слизаше към брега. Така както пътуваха — безшумно и без светлини, — само по някаква случайност биха открили приближаването им, макар островът да беше близо до пристанището. Много по-опасно беше положението на тия, които трябваше да прекосят вътрешния залив и да заобиколят целия остров, за да дойдат при тях. В залива и пристанището дори нощем имаше движение на морски съдове, а постовете бяха няколко. Всеки от тях можеше да се усъмни — къде е тръгнала тая лодка по никакво време — ни за риболов, ни за разходки. Една малка проверка — и всичко би се разкрило. За какво са всички тия запаси от храна, от вода и — което е най-лошото — от бензин? За какво е нужен бензин на една обикновена гребна лодка? Така те щяха да провалят не само себе си, но и моторницата, която ги чакаше зад тъмния гръб на острова.

Разбира се, преди още да тръгнат от Созопол, те бяха уговорили с другите всички подробности, за да бъде гребната лодка в най-голяма безопасност. Главните запаси бяха пренесени още през деня. Те щяха да тръгнат уж на разходка с дамаджани вино, с китари — и шумно, без да се крият. Такива разходки пияни компании често си устройваха — през лятото туй се случваше, кажи-речи, всеки ден. Щяха да тръгнат от казиното — уж пияни, — щяха да крещят, да залитат. Кой ще се усъмни в тях? Никой! В цялата група съмнителен за властта беше само книжарят и само той беше местен човек — всички други бяха регистрирани като летовници и приличаха на летовници. Дори в най-лошия случай те трябваше да направят всичко, за да скрият следите си, да хвърлят незабелязано в морето поне бензина.

Към единадесет часа и десет минути лодката тихо наближи източния бряг на острова. Беше съвсем тъмно и само светлината на фара блясваше от време на време в бялата носова част на лодката. Тя ги удряше като с плесник, те изтръпваха и примижаваха. Светлината бързо изчезваше — виждаха я как бяга в далечината по гребена на мъртвото вълнение, за да блесне отново в очите им. Сега като че ли беше по-опасно да ги видят, отколкото да ги чуят.

— Увеличи скоростта! — заповяда Милутин.

Лодката тръгна по-бързо и скоро те започнаха да различават брега на острова, издигнат като тъмна сянка над морето. Още малко, още съвсем малко! Но пространството лъжеше, те не пристигаха. Градът растеше пред очите им, виждаха се ясно пристанището и светлините на казиното. Само най-вдадената в морето част на града беше закрита от тъмната част на острова. И ето — това тъмно петно растеше и растеше, поглъщаше светлините, фасадите на къщите, улиците. Пътниците следяха със затаен дъх как тъмният силует на острова надвисваше над тях. Още малко! Изчезна пристанището, изчезна и казиното. По провлака минаваше моторна кола — силните й фарове изчезваха зад сянката.

— Готово! — каза с облекчителна въздишка далматинецът.

Градът изчезна, сега вече не можеха да ги видят от брега. След малко те бяха на стотина метра от острова.

— Загаси! — заповяда далматинецът.

Ставрос изключи мотора. Настана пълна тишина, в която се чуваше само как носът на лодката реже водата. Но тоя шум постепенно затихваше, моторницата губеше все повече своята скорост. Дълбоката сянка над тях скоро скри и фара — сега те бяха в пълна безопасност, в пълен мрак, в пълна неизвестност за света. Сега те бяха сами. Не можеше да се разбере дали лодката е спряла съвсем, или все още се движи.

Но капитанът знаеше, че се движи, чувствуваше хода й. Отдавна вече той чакаше тия мигове. През последния час той бе размислял трескаво и бе разбрал! — сега са решителните минути!

Той държеше руля с изтръпнала ръка, напрегнато се взираше в мрака. Той знаеше, че точно там, където отива лодката, има подводни скали. Той знаеше, а те не знаеха. Той трепереше да не би те да се усетят. Скалите са съвсем наблизо — може би на двайсетина метра, може би и по-малко. Той се вслушваше с разтуптяно сърце в слабеещия ход на лодката. Така, както вървят напред — те ще се ударят в камъните, друг изход няма. Но той не знаеше дали ударът щеше да бъде достатъчно силен. Може би нямаше да бъде достатъчно силен, това беше по-възможно. Но ако скоростта е достатъчно голяма и се ударят в борд, ще се образува пробой и — свършено! С пробита лодка никъде няма да стигнат. Свършено — ще бъдат спасени! Въпросът е само ударът да бъде достатъчно силен!

— Дай успоредно с брега! — чу се тихият властен глас на далматинеца.

Капитанът трепна силно, но никой не забеляза това в тъмното. „Значи, усетил е“ — помисли той отчаяно. Нека поне се престори, че не е чул.

— Успоредно, чуваш ли? — изшиптя далматинецът.

Капитанът се подчини автоматично. В същия миг той почувствува върху ръката си железните пръсти на далматинеца, които се впиха в мускулите му.

— Отмести се! — каза далматинецът.

Капитанът се отмести. Ушите му шумяха, гърлото му бе съвсем пресъхнало. Как можеше да си помисли, че един истински моряк ще се остави така леко да го измамят? Може би не вярваше съвсем, че онзи е бил моряк, а сега знаеше. Железните пръсти сякаш все още пареха ръката му. По-силен е, по-храбър е, най-важното — решен е на всичко! Той не мислеше това, той го чувствуваше. Мислите бяха изчезнали, само победената душа горчиво тръпнеше. Сега навярно лодката е спряла съвсем, пък и да не е спряла — никога нямаше да се удари в камъните. Капитанът смътно чувствуваше — чужденецът не може да бъде победен, той може да бъде само надхитрен. Той трябва да бъде изненадан — иначе всичко е загубено. И въпреки всичко има място за борба — чувствуваше той. В душата му внезапно се надигна ненавист, едва не го задави.

— Приготви котвата! — каза далматинецът.

Капитанът се изправи, пълен с омраза.

— Чакай, ще ти я донесат! — каза далматинецът.

Печатарят донесе котвата и му я подаде в тъмното. Когато капитанът усети студеното желязо, той трепна така, сякаш го бе изпарило. Ако замахне силно с котвата, ще убие поне един — мислеше той. — Само един — не повече. Ръката му веднага омекна. Само един! А там, на носа, макар и невидими, дебнат черните дула на пистолетите.

— Пускай! — каза далматинецът.

Когато с рязък шум падна във водата, въжето бързо се размота. Дълбочината тук беше към два метра, не повече.

— Можеш да седнеш! — прозвуча отново гласът на далматинеца.

Капитанът се подчиняваше автоматично. Вълната от ненавист беше вече угаснала, но се бяха възвърнали мислите му. Той се взря в брега. Макар да беше тъмно, можеше отлично да пресметне разстоянието. Той би го пресметнал и със затворени очи — само по тихото плискане на вълните в мокрите крайбрежни камъни. Дотам нямаше в никой случай повече от двайсет крачки. Да, умно — мислеше той. — Това разстояние беше наистина добре избрано. Така те се сливаха съвсем с брега, не биха ги забелязали даже ако минат с лодка на стотина метра от тях. А по-близо до брега щеше да бъде рисковано заради пленените — някой от тях можеше да скочи в морето.

— Виждате ли нещо? — попита тихо далматинецът.

Никой нищо не виждаше — брегът изглеждаше съвсем пуст. Ако другите бяха дошли преди тях, сигурно щяха да забележат приближаването им. Колкото и тихо да работеше моторът им, тия, които ги чакаха, щяха да ги чуят. Навярно още не бяха пристигнали.

След малко далматинецът отново се обади:

— Колко е часът?

Зад гърба му светна за миг фенерчето.

— Единайсет и двайсет и пет — каза студентът.

— Дайте сигнала!

Фенерчето започна да светва и гасне — три пъти дълго, веднъж късо, три пъти дълго, веднъж късо.

— Стига! — каза далматинецът, после, като помисли малко, добави: — Ще чакаме!… Да се пази пълна тишина!

В тишината внезапно до тях долетяха звуци на музика. Свиреше далечен оркестър, навярно оркестърът на казиното, но мелодията от време на време се губеше и заглъхваше, отнасяна от слабия крайбрежен ветрец. Всички се заслушаха със затаен дъх в далечните звуци — последен тихичък отзвук от обикновения мирен живот. Виенски валс — мислеше тъжно студентът. — Хубав виенски валс в хубава топла лятна нощ със звезди. В ресторанта сега блести силно електрическа светлина. Покривките са бели. Виното в прозрачните чаши хвърля върху покривките бледи рубинени отражения. Повечето от столовете са празни, защото почти всички са отишли на дансинга. В пъстрата въртележка най-често се мяркат белите фуражки на флотските офицери, сърмата по пагоните и ръкавите им. Леките летни рокли са се поразтворили от въртенето, виждат се до над коляното стройни женски крака, стъпили на пръстите. Колко много женски очи, колко много усмихнати, лъскави и нежни женски очи! Как стройно трептят и се движат лъковете на цигулките! Колко е приятно и спокойно! Колко е вечно! Колко е несправедливо! Да, колко е ужасно несправедливо — мислеше студентът. — Хора, унесени в танца, и хора, заловени за гърлото от страха, от разкъсващото съмнение, от жаждата за свобода. Зле и мръсно е устроен този свят — зле, мръсно, без съвест. Не бива никой да бъде щастлив, докато друг страда. Никой! Ако само това беше вложено в човешката природа — това вместо гения или таланта, — човешкият род щеше да бъде неизмеримо по-щастлив.

Ставрос не мислеше за човешкия род, той мислеше за Змаро. Където има музика, там е и Змаро. Музиката й действуваше така, както валерианът на котката. Само тогава Змаро се оживяваше, мяукаше, мъркаше и се галеше. Когато има музика, можеш да съблечеш Змаро, без да се досети. О, колко е хубава Змаро разсъблечена — спомняше си момчето. — Как хубаво се отдава тя — лениво, сладко, с жумящи очи. Тя не прегръща, не трепти, не говори, но тя усеща и от нея се излъчва на вълни зашеметяваща омая. Тя никога няма да ти поиска пари. Ако дадеш — хубаво, ако нямаш, друг път ще имаш. Но ако те намрази, тя няма да те пусне при себе си даже за цяла пачка банкноти. Момчето винаги се плашеше да не я разсърди с нещо. Той се обличаше с въздишка, оставяше парите на масата. Змаро дори не ги поглеждаше. „Отвори ми прозореца“ — казваше тя. Ставрос покорно отваряше прозореца, за да проникне отвън влажната морска прохлада. Тя се протягаше в леглото, завита само с чаршаф, под който се подаваха краката й, бели като речен камък, тъй като никога не се къпеше в морето. Споменът беше така силен, че Ставрос усети как гърлото му засъхва. Дяволите да ги вземат тия мръсници, които са ги заловили тук като плъхове! Ако ги пипне полицията, той сам ще отиде в участъка и ще ги скъса от бой — да, ще ги скъса от бой! Ще си платят те там всичките грехове. А как можа капитанът тъй да им се остави — да го уловят като плъх. Само туй не можеше да чака от него. Мислеше го за много по-умен, за много, много по-силен. Мислеше го за истински капитан. А какво излезе? Нищо и половина — сякаш никога не е живял на море.

Капитанът мислеше: Ако се хвърли внезапно в морето, дали ще стрелят? Надали! Ако стрелят — ще ги чуят от брега и с тях е свършено. Надали ще стрелят. Тогава той с няколко удара ще доплува до брега и ще изчезне. Но ако избяга — какво ще стане с тях? Какво те ще си помислят, че ще стане? Нима те няма да разберат, че ако той избяга — с тях е свършено? Сигурно ще разберат. Стрелят или не стрелят — тях ги чака гибел. Тогава те ще стрелят, ако не за друго, поне да си отмъстят. Поне да го накажат.

Силен плясък прекъсна мислите му — някой се хвърли в морето. Ставрос се беше хвърлил в морето. И веднага след това — нов плясък. Стефан бе полетял след него. Ставрос плуваше леко и пъргаво като риба, силно като делфин. Той яростно цепеше водата към брега. След него плуваше Стефан сред цяла вихрушка от водни пръски. Стефан не беше добър плувец, но сега злобата и яростта му даваха десеторна сила. Той замахваше с ръка като бесен, пръхтеше от омраза. Струваше му се, че с един удар ще изскочи на брега, а онзи все беше пред него. Той го видя как пръв стигна до плитчината, как се изправи. Ето го, че пристъпва напред.

В тоя миг Ставрос се подхлъзна и отново падна във водата. Стефан не чу нито плясъка, нито болезненото охкане. Сам той удари лакътя си в някакъв камък — така силно, че едва не изгуби свяст от неочакваната болка. Ставрос мъчително бавно се повдигна и в този миг Стефан го улови за крака. Ноктите му се впиха в хлъзгавата кожа; той силно го дръпна към себе си. Ставрос отново падна върху хлъзгавите подводни камъни, удари коляното си, предните му зъби изхрускаха. Някаква ръка се протегна към устата му и я запушиха. Без да губи нито секунда, Ставрос яростно захапа грубите мокри пръсти.

Стефан дори не изпъшка. Той само силно дръпна ръката си, после хвана с две ръце главата на Ставрос. Учуди се дори колко лека е тая красива момчешка глава. Той замахна силно с нея и я удари в камъните. Хубавото пъргаво тяло се отпусна безжизнено, главата му потъна под водата.

— Сволоч! — каза Стефан с разтреперан глас.

Той каза това, за да успокои себе си, но въпреки това целият трепереше. Дали пък не го уби? Той се наведе и го извади навън — момчето все така безжизнено лежеше на ръцете му. Той се наведе съвсем ниско над лицето му и видя, че очите му са затворени. Кръв течеше от устните, от челото му, от ръцете. И от неговите собствени ръце течеше кръв. Той се наведе още повече, сложи ухо на мокрите му гърди. Нищо! Не, бие!… Макар и едва доловимо, сърцето тупкаше в гърдите и ударите му сякаш свестяваха самия него.

Стефан изправи глава, глухо изпъшка. Трябваше да стисне здраво устни, за да спре тракането на зъбите си. Ръцете му изведнъж се обезсилиха, той държеше с мъка мокрото тяло. Никога не беше убивал човек. Много пъти беше мислил да убие човек, но досега никого не беше убил. Никого! Но в мислите си беше убивал хиляди. Беше убивал министри, фашистки вождове, генерали и полковници, надзиратели, тлъсти уродливи стражари, легионери, родозащитници — всякаква смет. Струваше му се, че ще убива с лекота. Струваше му се, че ще убива с жестокост, с омраза — без да трепне сърцето му. А ето че сега едва държеше в ръцете си мокрото тяло на момчето, готов да заплаче от облекчение, че не е убил. Не, не беше убил. Момчето в ръцете му беше живо.

Той чу край себе си тих шум на весла. Лодката приближаваше. Надвесено над борда висеше загриженото лице на Милутин.

— Жив ли е? — попита той с безизразен глас.

— Жив… — каза прегракнало Стефан.

— Подай ми го…

Докато го прехвърляха в лодката, далечният оркестър отново засвири. Положиха го на дъното и за миг всички се смесиха — врагове и приятели, пленници и тия, които ги бяха пленили. За миг бяха забравени омразите и враждите, надеждите и горчивите разочарования. Всички се бяха навели вкупом над бледото окървавено лице на момчето.