Павел Вежинов
Далече от бреговете (2)

II

В стаичката беше прохладно и здрачно, тъй като на единствения прозорец, беше спуснато плътно ленено перде. На ниското трикрако столче седеше мъж, малко повече от трийсет и пет годишен, с едри плещи на рибар и яка шия, добила цвета на заръждавелите корабни вериги. Ръцете и краката изглеждаха малко къси за това силно и набито тяло, лицето му бе възгрубичко и вече нарязано от бръчки. Само изразът на сиво-зелените му очи беше в тоя миг нежен и това като че ли озаряваше цялото лице. Там, където бе спрял погледът му, върху високия таблен креват лежеше младичка жена с бледо лице и му се усмихваше със слаба посърнала усмивка. Тя не беше хубава, но кожата й беше млада и чиста, а погледът — ясен и добър. Жената лежеше на кревата с басмената си рокля и се бе завила въпреки жегата с протрито войнишко одеяло. Едната ръка бе подложена под главата, а другата висеше към земята, малко сухичка и жълта, с едро набъбнали вени.

— Днеска повръща ли? — попита мъжът, като триеше замислено с длан късата си брадичка.

— Повръщах — каза жената.

— Колко пъти?

— Три пъти — отвърна тя.

Мъжът едва доловимо въздъхна, в погледа му се мярна горчивина.

— И сигурно нищо не си яла?

— Ядох — каза тя. — Но веднага го повърнах…

— Трябва пак нещо да хапнеш! — каза мъжът.

— Не искам — каза тя. — Никак не съм гладна.

— Та макар съвсем мъничко.

— Не мога! — въздъхна жената. — Не ми се яде.

Той не я разбираше. Той не знаеше какво значи това — на човек да не му се яде. На него винаги му се ядеше и все повече и повече му се ядеше. В тоя миг той се срамуваше от лакомията си, както и от своето яко, пълно с жизнени сили тяло. Защо не беше възможно да й даде от своята сила, докато свърши това, докато и двамата си отдъхнат.

— Искаш ли да ти разбия малко хайвер? — запита той.

Мъжът знаеше, че тя обича разбит хайвер — така, както той умееше да го приготвя. Жената се поколеба, но само за миг.

— Не, не искам… По-хубаво полегни да си починеш…

— От карагьоз! — настояваше той. — С чист зехтин…

— Добре! — отстъпи най-сетне тя и затвори за миг очи.

Мъжът стана зарадван и като заобиколи къщата, слезе в зимника. На дървените греди висяха връзки с добре изсушени чирози, които той отмахна с ръка, за да мине по-навътре. Край каменния зид на темелите бяха наредени няколко каченца, свити в ръждиви железни обръчи, в които той с ръцете си бе приготвил пресносолна илария, сарделки, пушен паламуд и гарузи. В няколко големи халвени кутии, запоени с калай, бяха мариновани кая и едър морски кефал, ловен с бомби чак към залива зад Емине. Хайверът беше в стъклен буркан и той отгреба с дървената лъжица колкото му бе нужно. Преди да излезе, мъжът спря за миг и откъсна от връзките няколко чироза. Да приготви разбит хайвер за него беше удоволствие, още повече че трябваше да го приготви за жена си. От три месеца тя беше бременна и непрекъснато лежеше. Вече на три пъти не бе успяла да износи докрай децата си и сега съпрузите бяха решени на всичко, за да го задържат. Докато стриваше в дървена гаванка хайвера, той непрекъснато се ослушваше — дали няма да чуе гласа й, дали няма да го повика за нещо.

На вратата се почука, но той не остави изведнъж работата.

— Чукат, Марине! — обади се със слаб глас жена му.

— Чувам — каза той.

Мъжът направи няколко крачки и отвори вратата. След здрача на кухничката слънцето блесна силно в очите му и за миг го заслепи.

— Бай Марине, водя ти клиенти — обади се мотористът.

Капитанът на моторницата започна бавно да ги различава. Без да ги поздрави, той затвори вратата зад себе си и посочи с ръка малката пейка, скована до стената под рядката сянка на лозницата. И четиримата седнаха. Мъжът с дочения панталон накратко разказа това, което беше вече съобщил и на моториста. Гласът му беше нисък, равен и спокоен.

— Колко души сте? — запита капитанът намръщено. Клиентите бяха очевидно бедни, сделката не изглеждаше доходна.

— Четирима…

— Нямам сметка! — каза капитанът сухо.

— Зависи колко ще платим! — каза младежът с пъстрата риза.

— Колко може да платите! — малко нетърпеливо възрази капитанът. — Разберете, че нямам сметка… Моторът харчи бензин, не можеш да го подкараш с морска вода…

— Слушай, твоя е лодката, ти ще кажеш цената — обади се отново мъжът с дочения панталон. — Ако не ни изнася, няма да пътуваме… Но ти кажи цената!

Гласът му беше все така спокоен, сигурен и сериозен. Едва сега капитанът го погледна по-внимателно. С такъв човек заслужава все пак да се поговори.

— Ако бяхте поне петима — каза капитанът — и като дадете по сто и петдесет лева — работата може да стане…

Двамата гости се спогледаха. Беше очевидно, че капитанът им искаше приблизително двойно на това, което трябваше да се иска.

— Много е скъпо! — каза намръщено мъжът с дочения панталон.

— Туй ми е на мене сметката! — отвърна капитанът.

Мъжът с дочения панталон наведе глава. В тоя миг някъде далече на пристанището прогърмя басово сирената на пътническото параходче, но звукът беше така силен и отчетлив, сякаш целият тоя шум идваше от улицата.

—        Капитане — каза с укор мъжът, — та ти искаш да спечелиш наведнъж петстотин лева.

— Нито даже четвъртинката! — отвърна капитанът. — Ние сме двама души, а Адамаки ще вземе големия пай…

— Какъв Адамаки? — попита мъжът с пъстрата риза.

Капитанът го погледна поучуден — не знае Адамаки!

— Лодката е негова — каза капитанът. — Той си взима пая… А нашата работа е сезонна… Като задуха севернякът — не можеш да легнеш като мечка в хралупата и да чакаш лятото… Сега ние работим и за зимата…

— Ще отстъпиш малко! — каза човекът с дочения панталон.

Капитанът се замисли. Да отстъпи той беше в края на краищата съгласен — зависеше само колко да отстъпи. Във всеки случай не под петстотин лева. Ако дадат по-малко — да вървят по дяволите.

— Добре! — каза капитанът. — Да бъдат шестстотин и петдесет.

Сега пък мъжът с дочения панталон се замисли…

— Ще потърсим поне двама души — каза той. — Иначе е много скъпо…

— Мене ми е все едно колко души ще возя — каза капитанът. — Шестстотин и петдесет за лодката — пък качете се, ако искате, и десет души… Мене ми е все едно… Аз возя хората за пари, мене парите ме интересуват…

— Добре! — каза решително мъжът с дочения панталон и подаде коравата си ръка. — Ние сме хора работници, не обичаме да се пазарим… Хванал си ни натясно, ще отскубнеш две пера повече…

Сега, след като пазарлъкът бе свършен, лицата на всички омекнаха. Капитанът се облегна на стената и хвърли любопитен поглед на младежа с пъстрата риза.

— И момчето ли е тухлар? — запита той, като погледна насмешливо белите му тънки ръце.

— А виж — него го водим само за мостра! — отвърна в тона му мъжът с дочения панталон. — Да има кой да хвърля въдица на момите…

— Аз съм студент — каза спокойно младежът. — Ако не работя през лятото, през зимата ще ям някому опинците…

Нещо добро и дружелюбно се мярна по грубото лице на капитана. „Ако е вярно — помисли той, — хубаво е… Човек сам трябва да се издигне.“ Капитанът вярваше, че сам се е издигнал, това беше най-голямата му гордост.

— За какво учиш? — попита той. — За адвокат ли?

— Не, моята наука е малко особена! — каза младежът и се усмихна. Усмивката му беше много топла и сърдечна. — Следвам философия…

— О! Философия! — възкликна капитанът без никаква подигравка. — Знам, знам… Аз съм чел една книга от философ…

— Сериозно? — запита младежът, искрено зарадван. — Каква книга?

— От Хекел…

— Да не е Хегел?

— Може да съм забравил… Там се разказваше как е произлязъл животът на земята…

— А, да, Хекел! — отново се усмихна младежът и като погледна към другаря си, добави по-ниско: — От Ернст Хекел, натурфилософа…

Човекът с дочения панталон не отвърна, сякаш нищо не бе чул. Капитанът повдигна глава и го погледна.

— И ти не ми се виждаш прост човек! — каза той.

— Прости между нас няма! — отговори добродушно човекът с дочения панталон. — По професия съм печатарски работник… Но работа за нас сега няма в София, търсим му колая, както намерим…

Капитанът се замисли. За миг настана неприятна тишина, хората сякаш се дебнеха един друг и изучаваха. Сянката пред пейката беше нараснала и се беше сляла с пъстрата сянка на смокиновото дръвче. Точно пред краката им бе засадена тясна леха с домати, натежали вече от плод. И лехата беше покрита със стара рибарска мрежа, подпряна с колчета — навярно, за да не кълват кокошките изобилния плод.

— Дай капаро и да ходим! — обади се младежът с пъстрата риза.

Човекът с дочения панталон кимна и бръкна в задния си джоб. Но той не извади веднага ръката си — тършуваше там нещо, като се стараеше другите да не забележат движенията му. Когато най-после извади парите, в ръцете му имаше тъничко снопче банкноти — гладки и добре подредени, като че ли бяха извадени от цяла пачка.

— Сега ще ти дадем двеста лева — каза младежът. — Другите, като се качим…

— Добре — кимна капитанът. — Веднага ли тръгваме?

— Ще тръгнем довечера — каза мъжът с дочения панталон. — Към осем часа…

— Късно е — каза капитанът.

— Защо да е късно? — малко нетърпеливо възрази мъжът с дочения панталон. — Тъкмо ще пътуваме по хлад…

— Късно е — повтори капитанът. — Рано заран трябва да бъдем със Ставрос на работа… Ще осъмнем на море…

— Дума да не става! — поклати глава мъжът с дочения панталон. — В три най-късно ще си бъдете тук…

— Това малко ли е?

— Не може по-рано! — каза решително мъжът. — Един от нашите ще се върне от Каблешково чак привечер…

Капитанът се замисли.

— Добре — измърмори той без желание. — Нека бъде вашето…

— В осем! — повтори мъжът с дочения панталон.

Той стана и другарят му веднага го последва. Все пак капитанът смътно чувствуваше, че има още нещо да му кажат. И той не се излъга. Мъжът с дочения панталон нехайно попита:

— Ти ще извадиш разрешителното, нали?

Клепачите на капитана едва видимо се присвиха.

— Не! — отвърна той спокойно. — Вие ще си го извадите…

— Защо ние?

— Такъв е редът… Приставът не може да пусне хора на път, без да ги е видял…

Това не беше съвсем вярно. Обикновено капитанът сам вадеше разрешителните, когато лодката излизаше с пътници на открито море. Мъжът махна с ръка и измърмори:

— Лесна работа, ще извадим разрешително… Къде става това?

— В участъка — отвърна с облекчение капитанът. — Но по туй време приставът надали е там… Потърсете го по-добре към казиното.

— Ясно! — кимна мъжът…

Двамата пътници излязоха. Преди да затворят външната врата, по-възрастният се обърна и дружески им кимна. Капитанът седеше на пейката дълбоко замислен, с поглед, впит в червените домати под мрежата. Ставрос, който през цялото време не се бе обадил нито веднъж, най-после не се стърпя:

— Бай Марине, тия не ми се виждат добри хора — каза той загрижено.

Капитанът не сваляше поглед от доматите.

— Ти си гледай мотора! — каза той сухо. — Аз не съм кьорав!…

— Не са добри хора, казвам ти! — повтори момчето.

— Добри са, които добре плащат… А тия ни платиха добре…

— А може и да не платят…

— Виж — за туй бъди спокоен, ще платят! — каза навъсено капитанът. — А ти ще помогнеш ли да полеем доматите?

Но на Ставрос не му беше до домати.

— Ами ако ги търси властта? — досети се той внезапно. — Тогаз какво ще правим?

— Ако ги търси, ще ги намери! — отвърна капитанът с едва забележимо доволство в гласа си. — Ти защо мислиш, че ги изпратих при пристава?

Ставрос се облегна на стената, малко поуспокоен, но все още подяждан от съмнения.

— Виж, това е умно — съгласи се той без желание.

— Ти мотора си гледай! — малко насмешливо се обади капитанът. — Моторът ти как е?… Да не ги мъкнем после на лопати чак до Созопол…

— Бъди спокоен! — каза Ставрос обидено. — Моторът работи като часовник.

Капитанът най-после отмахна поглед от доматите.

— Ако тръснем в осем — разсъди той гласно, — в единайсет ще бъдем в Созопол… Значи, към два всякак сме тук… стига да не ни хване вятърът…

Ставрос погледна учудено шефа си…

— Зер няма да останем малко в Созопол? — попита той разочаровано. — Казиното там работи до два часа…

— Не ти е на тебе до казиното! — навъси се капитанът. — Знам аз къде те сърби…

Той знаеше за Змаро, но не беше я виждал. И по-добре, че не беше я виждал — мислеше Ставрос. Змаро беше пълничка, ленива, с влажни устни. Погледът й беше винаги малко премрежен и насмешлив. Беше по-възрастна от Ставрос и много по-едра. Той се увиваше около това едро топло тяло така, както се извиваше на риболов в мрежите тънкият сребрист зарган.

— Трябва да останем! — каза той решително и маслинените му очи блеснаха. — От това никой няма да умре…

— Що не си гледаш годеницата! — каза капитанът недоволно.

Годеницата си е годеница, а Змаро е нещо друго. Мотористът отново отвори засъхналите си уста:

— Бай Марине, само един час! — каза той умолително.

— Един час ли? — замисли се капитанът.

По-скоро той даде вид, че се замисля. И за него беше интересно да остане един час в казиното, да послуша оркестъра, да изпие две-три канчета бяло созополско вино с колеги от рибарското училище. Това беше хубаво, но той не искаше да разглезва Ставрос — момчето трябваше винаги да му се чувствува с нещо длъжно.

— Добре! — каза той. — Нека от мен да мине…

Момчето гъвкаво се изправи. Тъмните му очи блестяха още повече, тънките му изящни ноздри се бяха разширили като на малко зверче.

— Моторът ще пее, казвам ти! — възкликна момчето. — Като нищо ще икономисам половин час…

— Не обичам хвалбите! — каза капитанът и добави с малко променен глас: — А ако видиш случайно Адамаки — нищо не му казвай. Не е интересно за него къде ще ходим и колко пари ще вземем…

Момчето веднага разбра, погледът му само за едно мигновение промени израза си.

— Ясно, барба! — каза той възхитен. — Ти мене нали ме знаеш?

И като махна с ръка, весело се запъти към изхода, забравил всичките си тревоги и съмнения. Но капитанът не беше ги забравил съвсем. Той седеше на пейката, мъчеше се да се успокои. „В края на краищата — мислеше той — те ще минат през ръцете на пристава. И да не са дотам свестни хора — приставът ще отговаря за тях. Пък и той не е вчерашен, ако има нещо, все ще може да различи дракона от кефала.“ Като поседя още малко, капитанът влезе в кухничката и се запъти към малката маса, отдето идваше свежият и остричък дъх на хайвер.

— Марине — обади се от стаята жена му.

Той отвори вратата към спалнята и пъхна през процепа само главата си.

— Кой беше? — попита със слабичкия си глас жената.

— Клиенти — отвърна кратко капитанът. — Ще ги карам в Созопол.

— В Созопол? — каза тихо жената. — А кога ще се върнеш?

— Още тая нощ…

Той тръгна към масичката, но гласът на жена му отново го спря:

— Марине!

Капитанът показа търпеливото си лице на вратата.

— Марине, казват, че в Созопол имало някакъв много добър доктор по женските работи… Попитай го за мен, може да има някакво ново лекарство…

Очите на капитана заблестяха. Наистина, как не се беше досетил досега! Разбира се, че ще го намери! И среднощ да е — пак ще го събуди, пак ще разбере каквото му трябва.

Въпросът за отиването в Созопол беше решен.