Павел Вежинов
Далече от бреговете (23)

IV

Едва към четири часа лодката, подхвърляна от вълните, успя да приближи гемията. Морето бе станало още по-развълнувано, тежките масивни вълни я вдигаха на гребените си и след това поривисто я хвърляха в тъмните водни ями. И високите мачти на гемията се клатеха пред очите им — тя ту изчезваше от погледа им, ту отново се появяваше — дълга, плоска и черна, с камарите чували на борда си. От десетина минути далматинецът стоеше полуизправен на носа на лодката и не изпускаше гемията от погледа си. Напрегнатото му лице ставаше все по-загрижено, смътно безпокойство се появи в очите му. Бяха приближили на стотина метра, а по палубата не се мяркаше никакъв човек, не се виждаше и най-малък признак на живот. Мъртвата черна гемия се клатеше сред морето, безлюдна и запустяла, макар никакъв флаг на мачтата да не говореше за авария или болест.

— Чудна работа! — измърмори той.

Никой не го чу. Никой не можеше да го чуе. Хората лежаха отпаднали кой където намери и само от време на време поглеждаха с мъчителна надежда към гемията. Най-тежко беше положението на Вацлав. Морската болест го беше сграбчила здраво за гърлото — той лежеше като мъртъв близо до кърмата и едва дишаше.

Когато лодката наближи на петдесетина метра, всички, които все още имаха сили, подстанаха край борда. Палубата беше все така пуста, сякаш пред тях се бе изправил призрачният кораб на Летящия холандец. Далматинецът се намръщи още повече.

— Давай, давай още малко! — обади се той мрачно.

Макар и изтощени, капитанът и Ставрос опънаха силно греблата. Гемията приближаваше застрашително, сега вече на всички им се струваше, че някоя по-силна вълна ще ги хвърли като черупка върху нейната мръсна палуба.

— Тая работа не ми харесва! — обади се Стефан.

Точно в тоя миг иззад черната барикада на чувалите излязоха двама души. Единият беше възрастен мъж, грубо и мръсно облечен, с недоволно изражение на небръснатото си лице. В ръцете си държеше черна лъскава пушка, която инстинктивно притискаше до гърдите. Другият беше млад, в син панталон и бяла риза и не носеше никакво оръжие. За разлика от възрастния по лицето му се четеше жив интерес и любопитство.

— Хей кои сте вие? — извика грубо на турски мъжът с пушката.

Единствен капитанът знаеше малко турски. Той пусна греблата и се поизправи:

— Българи сме!… Помощ търсим!…

Двамата турци на гемията си казаха нещо, после възрастният отново завика, като махаше сърдито с пушката си. Капитанът мълчеше.

— Какво каза? — запита нервно далматинецът.

— Нищо не му разбрах! — въздъхна капитанът.

— Кажи му, че не си разбрал! — добави все така нервно далматинецът.

Капитанът заговори на турски, като бъркаше думите и заекваше. Другите двама отново се спогледаха. Младият човек направи крачка напред, залови се за едно стоманено въже и извика отчетливо:

— Знае ли някой френски?

— Аз знам! — обади се високо студентът и стана прав сред лодката. — Знам малко! — прибави той.

— Какви хора сте? — викаше младежът с бялата риза. — Какво търсите на открито море?

— Ние сме политически емигранти!…

Тия думи видимо изненадаха младежа. Той ги огледа бързо, помълча малко, после отново запита:

— За Турция ли бягате?

— Не!… Пътуваме за Съветския съюз!…

— Не разбрах!… За къде?

— За Съветския съюз…

Младежът видимо се стъписа.

— А тогава какво искате от нас? — попита той малко смутено.

— Да оставим при вас екипажа на лодката!… Те не са емигранти, те искат да се върнат в България!…

— Но ние пътуваме за Турция?

— Все едно!… Оттам по-лесно ще се върнат…

Двамата турци на гемията отново заприказваха помежду си — тоя път бързо, нервно, отривисто. Далматинецът, който не изпускаше нищо, забеляза, че последната дума каза младежът, а възрастният недоволно замълча. Младежът отново се наведе напред.

— Колко души е екипажът?

— Трима души…

— Отначало ще пуснем само един!… Имате ли оръжие?

— Имаме! — отвърна студентът.

— И таз добра — възкликна младежът. — Какво оръжие?

— Няколко пистолета…

— За какво говорите? — прекъсна го недоволно далматинецът.

— Чакай! — махна с ръка Кръстан.

— Слушайте добре, ще пуснем засега само вас лично! — заговори отново младежът. — Пък като поговорим — ще видим…

Кръстан въздъхна и се обърна към далматинеца.

— Искат да преговарят с нас! — въздъхна той. — Пускат отначало само мен!… Какво да им отговоря?

— Съгласни сме! — каза късо далматинецът. — А от какво се плашат?

— Дяволите ги знаят! — изруга студентът.

— Нищо — съгласни сме!…

— Ние сме съгласни! — извика високо Кръстан.

— И още нещо! — каза младежът от гемията. — Лодката трябва да спре точно тук — където сега говоря… Ако се опитате да слезете на друго място по гемията — веднага ще стреляме!…

Но Кръстан не разбра добре трудната фраза и трябваше да му повторят още веднъж.

— Добре, съгласни сме! — отвърна Кръстан.

Той обясни с няколко думи на далматинеца какво искат от тях. Милутин се замисли — морето беше развълнувано, маневрата, която трябваше да направят, доста трудничка. Първата му работа беше да размести хората. Капитанът зае мястото при руля. Ставрос и Стефан уловиха греблата. Сам той остана на носа на лодката с въжето в ръка, готов всеки миг да го прехвърли на гемията.

— Гребете внимателно! — разпореди той. — Капитане, отваряй си очите!…

— Знам си работата! — каза капитанът.

Лодката отново пое напред — приближаваше все повече и повече към определеното място. За нещастие в последния момент една силна вълна ги вдигна мощно на гребена си и ги отнесе далече назад — към кърмата. Лодката едва не се разби на късчета в черния корпус на гемията, греблото в ръцете на Стефан изтрещя и се счупи леко, като кибритена клечка. Далматинецът се поколеба за миг и когато следната по-слаба вълна ги издигна нагоре, хвърли през тях въжето. Движенията му бяха бързи и опитни, след миг лодката се притисна здраво в черния накатранен хълбок на гемията.

Далматинецът повдигна глава. Трима-четирима моряци — боси, окъсани и яростни — тичаха презглава към тях с пушки в ръце. „Винчестери!“ — помисли неясно Милутин и бързо се огледа. Стефан бе хвърлил парчето от дръжката и сега трескаво бъркаше в задния си джоб.

— Стефане! — извика силно далматинецът.

— А какво? — кресна Стефан. — Да им се дадем ли?

Моряците тичаха към тях и крещяха: „Назад!… Назад!… Горе ръцете!“. Никой в лодката не вдигна ръце. Не биха вдигнали ръце дори да бяха разбрали крясъците им. Те стояха по местата си, но с изправени глави, израженията им бяха сурови и мрачни.

— Казват — горе ръцете! — обади се навъсено капитанът, като все още държеше руля.

— Търсят си белята! — каза Стефан, като гледаше мрачно черните дула на пушките пред себе си.

След моряците бързо дотича младежът с бялата риза. Той излезе пред тях и малко задъхано каза:

— Само един…

— Туй разбрахме! — отвърна сухо Кръстан. — А ако толкова ви плашим — можем да си отидем всичките!…

Младежът с бялата риза се изчерви.

— Аз не се плаша от вас! — каза той.

— И няма за какво!

— Можете да се качите! — каза младежът с бялата риза.

Кръстан погледна другарите си.

— Аз отивам! — каза той и прекрачи свободно перилата на гемията.