Павел Вежинов
Далече от бреговете (11)

III

Към осем часа на хоризонта се показа малко черно пушече. Пръв го забеляза Кръстан, но не можа да определи веднага посоката му. Едва като извадиха компаса, Милутин разбра, че то се бе появило точно на юг — там, откъдето и те преди няколко часа бяха дошли.

Разговорите в лодката изведнъж притихнаха. Милутин, който наблюдаваше внимателно капитана, леко се понавъси — такъв откровен израз на радостна надежда легна на потъмнялото му лице. Да се радва той, разбира се, имаше право, Милутин не му се сърдеше за това. Повече го тревожеше чистотата на тая надежда — като че ли без никакъв примес на съмнение. Сам той бе виждал през моряшкия живот хиляди пушеци и сега цялото му същество подсказваше, че капитанът е прав. Преди всичко корабът идваше точно по следите им. Освен това пушекът лежеше много ниско, бе много черен и разлат. Той знаеше, че точно такъв пушек пускат около себе си в безветрено време малките военни корабчета със силни машини, които се движат много бързо.

— Свалете мачтата! — каза Милутин.

Докато Стефан и Кръстан с мъка сваляха мачтата, капитанът ги наблюдаваше презрително. Те нито умееха да свършат като хората тая работа, нито пък тя щеше да им помогне. Той се поизправи, след това седна на най-високото място на носа и вече не откъсна поглед от черничкото петънце.

— Дали не е военен? — попита намръщено Стефан. — Има си хас и тая беля да стане…

— А ако стане? — запита тихичко Кръстан.

— Жив аз няма да им се дам! — каза сухо Стефан.

— Не бързай толкова! — измърмори студентът.

— Няма да им се дам! — рязко и някак екзалтирано възкликна Стефан.

— Не обичам хора, които все говорят за геройска смърт — каза намръщено студентът. — Те не умеят да побеждават…

— Виж, тука си наистина прав — каза Милутин, като едва забележимо се усмихна.

— Сигурно е търговски — намеси се Добри. — Откъде ще знаят за нас, та да ни търсят…

— Има откъде! — отвърна сухо Стефан.

Милутин знаеше, че и това е вярно. Наистина той не вярваше, че някой от техните заловени другари ги е издал. Но беше напълно възможно полицията сама да се е досетила. Най-голямата опасност идваше от семейството на капитана. Разбира се, жената непременно щеше да се разтревожи, че мъжът не се връща, както е обещал. И сигурно още в най-ранно утро тя се е разтичала да проверява какво е станало. Една малка справка със созополското пристанище щеше да докаже, че лодката на Адамаки изобщо не е пристигала там. А ако полицията свържеше тоя факт със задържането на гребната лодка, изводите щяха да бъдат повече от ясни.

Милутин отдавна бе премислил тия възможности. Флотската база във Варна можеше да изпрати някой катер или какъв да е военен съд по следите им. А с малка лодка като тяхната тая следа можеше да бъде само една — на север, немного далеч от брега.

— Капитане, слез долу! — каза нервно Милутин.

Капитанът го погледна мрачно, но не помръдна. Тоя упорит, безсловесен човек наистина вече бе започнал да действува върху нервите му.

— Чуваш ли? — каза сърдито Милутин. — На теб се говори, говедо такова!…

Капитанът неохотно се смъкна долу. Добри приближи и запита тихо:

— Мислиш ли, че могат да ни видят оттам?

— Те имат бинокли — каза далматинецът.

— Трябваше и ние да вземем — обади се Кръстан.

— Трябваше! — сопна се Милутин. — Като трябваше, защо не взе?

Кръстан не отвърна. Известно време всички мълчаха умислени.

— Ако е военен кораб — каза Кръстан — има ли право да влиза в чужди териториални води?

Но далматинецът сякаш не го чу.

— Не знам — отвърна той най-сетне. — Може и да имат някакво споразумение в тия работи…

— Наистина тръгнахме малко като на сватба — каза Кръстан.

Стефан го погледна сърдито, но замълча. Вацлав, който се мъчеше да отгатне какво говорят помежду си, най-сетне запита:

— Военен кораб?

— Не знаем — каза Кръстан. — Може и да е търговски…

Но не беше търговски. Един от миноносците на военния флот напредваше с пълна скорост по следите им. На капитанския мостик стоеше изправен дребничък мичман с уморени очи. Сега той не мислеше нито за кораба, нито за лодката, която преследваха. Той мислеше за своя фул макс, преди да стане от масата. Бяха останали след реланса само двамата с капитан втори ранг Евдокимов. Капитанът беше много предпазлив играч, играеше плахо, рядко рискуваше. Той поиска само една карта, мичманът остана „серви“. Какво ще заиграе? Капитанът помисли един миг и каза спокойно:

— Пода…

Това беше толкова неочаквано за Евдокимов, че мичманът наистина се забърка. Дори при карета капитанът никога не беше заигравал повече от петдесетина чипа. Значи, блъф! Но какъв блъф, като никога досега не бе блъфирал така на едро… Или блъф, или флеш! — размисли трескаво за миг мичманът. — Не, не е блъф, не може да бъде блъф. Вероятност не повече едно към десет! И в края на краищата можеше да се провери, ако на пода не лежеше половината му заплата.

— Не плащам! — каза мрачно мичманът.

Точно в тоя миг го повикаха под тревога на миноносеца. Докато запасваше колана си, той запита:

— Слушайте, господин капитан, така и така прекъсваме играта. Какво имате?

Евдокимов се ухили с малко женската си усмивка, позамисли се, после обърна картите си. Бяха четири пики и една купа.

Тоя нелеп блъф мичманът все още не можеше да преживее, все още не можеше да го махне от ума си. Ако го беше извършил някой опитен играч, отдавна би махнал с ръка, но сега се чувствуваше като лъв, ухапан от магаре. Тая ли мижитурка, която не се отлепваше от полата на жена си, му бе изиграл такъв жалък номер?… Просто да излезе от кожата си човек!…

В такова настроение мичманът трудно би забелязал лодката дори ако се блъснеше в нея. Но бинокълът не беше в негови ръце. Един от курсантите на морското училище го бе насочил към морето и зяпаше така ненаситно, сякаш пред него беше женският плаж. Мичманът беше съвсем спокоен — такъв като него и чайка нямаше да пропусне, та камо ли лодка. А колкото за лодката — бе разсъдил той, — напразно го бяха вдигнали от масата и напразно сега хабяха гориво. И при най-бавен ход тя бе някъде около Кюстенджа или може би още по-далече… Не, наистина напразно му бяха отнели възможността да си отмъсти на оня глупак…

— Господин мичман — каза младшият офицер на вахта, — влязохме в румънски води…

— Кога влязохме? — трепна мичманът.

— Преди четвърт час…

— А ти сливи ли имаш в устата? — измърмори сърдито мичманът.

Той вдигна запушалката на рупорната тръба и като помисли за миг, малко дрезгаво изкомандува:

— Стоп машини!…

— Йес, стоп машини! — отвърна механикът.

И точно в тоя миг курсантът се обърна към него и каза неуверено:

— Господин мичман, виждам нещо в морето…

Много отдавна, още преди четвърт час, Милутин се бе уверил, че след тях идва военен кораб. И въпреки това надеждата у него не беше угаснала. Всичко може да се случи — дори в последния миг, — стига човек да не губи самообладание. Всичко, съвсем всичко!… Досега бе попадал и в по-тежки положения и винаги беше оцелявал. Оттам идваше тая надежда и от силата, която усещаше в себе си. Колкото повече минаваха годините, толкова по-крепка ставаше тая сила и сякаш не намаляваше, а растеше…

Печатарят отново се бе приближил до ухото му.

— А книжата?

— Рано е още — бе отвърнал нетърпеливо Милутин.

— Знам, че е рано… Но да не забравим в последния миг.

— Такива неща аз никога не забравям! — каза сухо Милутин.

Едва сега той бе забелязал посърналото му от мъка лице, угасналия поглед в очите.

— Слушай, не губи кураж — каза той меко. — Още нищо не е свършено…

— Не мога да си представя, че ще ни върнат, като вече сме тръгнали! — въздъхна печатарят.

— Да не приказваме за това.

— А ти на какво разчиташ?

— На какво разчитам!… На всичко разчитам! — отвърна Милутин. — Може и да не влязат в румънски води… И да влязат — може и да не ни видят… Те се движат много по-близо до брега от нас, така че ние ще останем срещу слънцето… Погледни право на изток…

Печатарят погледна. В ранното утро морето кипеше като калай, беше трудно да задържиш там погледа си.

— А зависи и кой ще ни види! — каза Милутин. — При една блокада в Далмация един войник просто се спъна в мене… И ме отмина, сякаш нищо не е видял…

Печатарят го погледна недоверчиво.

— Не можем ли някак да се маскираме? — запита неуверено той.

— С какво да се маскираме?

— С платното ли?… Знам ли с какво?…

Милутин се замисли. И изведнъж лицето му светна, израз на тържествуваща радост се появи в очите му. Той се изправи и обгърна с поглед лодката. И едва сега забеляза колко бяха пребледнели другарите му и как светеше от радост лицето на капитана.

— Капитане, отвори чепа! — изкомандува Милутин.

— Защо да го отворя? — рязко и грубо запита капитанът.

— Защото аз ти казвам!… Бързо отвори!…

— Ти луд ли си? — каза мрачно капитанът.

Милутин бързо тръгна към носа на лодката, но капитанът го изпревари и сложи крак върху чепа.

— Махай се! — каза Милутин с леден глас.

— Няма да отваряш! — закрещя изведнъж капитанът. — Забранявам ти!… Нямаш право да потопяваш чужда лодка!

Милутин дори не разбра кога е замахнал. Тежкият му удар попадна точно в брадата, капитанът рухна като подкосен. И все пак не беше никак лесно да избие подгизналия от водата чеп. Когато отново се изправи, водата с шум започна да нахлува в лодката. Той погледна към другарите си — всички до един го гледаха ужасени, сякаш не можеха да повярват на очите си.

— Какво правиш? — попита уплашено Кръстан.

— Всички през борда!… Веднага!… — командуваше Милутин.

— Ама никой от нас не знае да плува! — сърдито и остро се обади Кръстан.

— Няма нужда да плувате!… Ще се държите за перваза!…

— А като потъне лодката?

Едва сега Милутин разбра какво мислят.

— Няма да потъне! — каза той живо. — Ще се напълни почти до перваза, но няма да потъне!… Стига много да не я натискате!…

И като обхвана отново всички с поглед, побърза да добави:

— Така ние почти няма да се виждаме… И ще бъде трудно да ни съгледат и с телескоп…

И все пак курсантът ги забеляза, макар далматинецът да бе наредил да обърнат лодката в ствол с кораба. Мичманът недоверчиво се обърна към него.

— Къде виждаш? — запита той.

— Право пред мен!…

Мичманът повдигна своя бинокъл и го насочи натам, където показваше пръстът на курсанта. Морето беше спокойно и гладко, без нито една бръчица, сякаш бе заспало вечен сън.

— Като рязка! — каза курсантът.

— Виждам! — каза мичманът.

Той свали бинокъла си, внимателно изтри с кърпичка лещите и отново погледна.

— Видял си баба си! — измърмори той недоволно. — Това е дънер някакъв!…

Бегълците биха подскочили от радост, ако можеха да чуят тия думи. Но те нищо не знаеха и не откъсваха тревожните си очи от кораба. Сега димът не се стелеше като лента, а се кълбеше и натрупваше, сякаш от миноносеца бяха решили да пуснат димна завеса.

— Май е спрял! — тихичко, с надежда измърмори Милутин.

Но колкото и тихо да каза това — всички го чуха. Само неговата глава стърчеше малко по-високо — другите се криеха зад кърмата, потопили дори шиите си в прохладната вода. Над водната повърхност стърчаха само ръцете им, с които се бяха заловили за борда. Милутин бе забелязал как бързо бе повехнала надеждата върху лицето на капитана, как бе угаснал погледът му. Само Ставрос се взираше алчно в кораба, нетърпеливо хапеше посинелите си устни. Беше му съвсем ясно, че нищо не може да направи сега — и да крещи, никой нямаше да го чуе. Разбира се, можеше да свали и размаха ризата си — това все пак беше нещо. Но се страхуваше, тоя път наистина се страхуваше. Тоя едрият, дето свали само с един удар капитана, държеше в ръцете си пистолет. Той го беше предупредил — най-малкият опит да им обърне с нещо вниманието — и куршум в главата. „Ще го направи! — мислеше Ставрос мрачно. — Има хора, които много приказват и нищо не вършат. Но тоя е съвсем друг. Той върши много повече, отколкото приказва. И познава и хората, и морето.“

— Обръща се на борд! — каза Милутин.

Всички гледаха. Наистина се беше обърнал — с носа си към брега — и сега се виждаше в цялата си дължина — и красив, и страшен. Едва след десет минути Милутин се обади спокойно и уверено:

— Отива си…

Но сега и без него всички бяха разбрали това.