Павел Вежинов
Далече от бреговете (29)

X

След половин час страшната стихия поутихна — грохотът на мълниите отмина на юг. Гемията все още летеше по вълните, все още грозно скърцаше и трещеше, все още се накланяше с все сила ту на една, ту на друга страна, но всички чувствуваха — страшното бе отминало. След един час и вълнението започна бързо да стихва. Малко след полунощ в капитанската каюта влезе Неджеб — мокър до кости, раздърпан, позеленял, но със спокоен поглед.

— Мина! — каза той кратко.

Кенан, който се беше успокоил, едва чуто въздъхна.

— Отървахме се с малко! — каза Неджеб. — Само средната мачта!…

Капитанът мълчеше, гледаше тъпо към него.

— А твоите хора… — почна Неджеб.

Кенан вдигна ръка, в погледа му се мярна уплаха.

— Дай боже да са отървали кожата!… — завърши Неджеб.

— Дай боже! — каза глухо капитанът.

Неджеб се отпусна уморено на стола.

— Всъщност не беше кой знае какво! — каза той. — Мина, замина, дори не вдигна голямо вълнение!… Важното е да не се уплаши човек!…

— Те не са се уплашили! — каза капитанът. — По-страшни работи са минали през главите им!…

Скоро след това капитанът заспа, но сънят му беше неспокоен, той често се стряскаше, поглеждаше уплашено в мрака. Веднъж в просъница му се стори, че в каютата на моряците настана някаква суетня, чу се уплашеният вик на Ставрос, после всичко заглъхна.

Той стана при изгрев-слънце и с тежки стъпки излезе на палубата. Духаше силен, свеж вятър, по морето се гонеха в надпревара гривести вълни. Хоризонтите бяха ясни, небето над главата му бе така спокойно и чисто, сякаш никога по него не бе вилняла никаква буря. Капитанът отиде на носа на гемията и започна бавно да оглежда морето.

Нищо!…

Той остана там, докато разсъмна съвсем. Вълнението стихна още повече, въздухът стана необикновено чист и прозрачен, пресен и прохладен като вода. Капитанът отново огледа целия хоризонт, но не видя никъде ни лодка, ни мъничко бяло платно. „Спасили са се!“ — говореше нещо с тих шепот в душата му. Спасили са се, вятърът ги е отнесъл далече! Спасили са се, гледат радостно издутото платно! Спасили са се, дишат с наслада пресния въздух! Спасили са се!…"

Но разумът мълчеше. Лицето на капитана бе кораво, устните здраво стиснати, нищо в него не се отпускаше, никаква радост нямаше в погледа му.

Той въздъхна дълбоко и тръгна към кубрика. Слънцето светеше с ясен блясък над морето, небето синееше, вълните се разбиваха с равен ритъм в измитите бордове на гемията. Чист ден, спокоен и светъл, чист ден без хора и страсти, чист ден над вечното синьо море.