Павел Вежинов
Далече от бреговете (14)

VI

Утрото започна неспокойно. Към шест часа тия, които спяха, скочиха стреснато от силен шум, чуха се удари на плесник, задавено скимтене, след това някой изохка болезнено.

— Какво правите там? — сурово и строго се скара далматинецът.

Но шумът не спря. Капитанът замахна с опакото на ръката си и удари силно Ставрос през устата. Пощенският чиновник скочи и пребледнял се изправи между двамата.

— Засрамете се! — каза той с разтреперан глас.

Капитанът го отстрани леко като кукла, но беше вече късно. Далматинецът се бе изправил застрашително над тях.

— Какво става тук? — запита той намръщено. — Защо го биеш?…

— Той си знае защо! — изхриптя капитанът.

Лицето му бе почервеняло, очите му гневно святкаха. Далматинецът застана между тях.

— Седни — каза той на капитана.

Гласът му прозвуча така сухо и повелително, че капитанът веднага седна на мястото си.

— Кажи сега какво е станало!

— Станало! — избухна капитанът. — Не ми е за водата, а за подлия му характер! А водата колко беше — с нея и без нея!…

Едва сега се изясни работата. През нощта Ставрос бе докопал по някакъв начин бутилката и бе изпил всичката вода — до последната капка. Като отговор на суровия капитански плесник Ставрос бе успял да го захапе за ръката. Сега капитанът все още несъзнателно плюнчеше ухапаното място.

— Не си ли знаеш стоката? — ядоса се и далматинецът. — Трябваше да пазиш бутилката!…

— Остави! — махна с ръка капитанът. — Като се обърне колата — пътища много!…

Но той излъга, че не жалеше водата. Жаждата го мъчеше, той помнеше в съня си, че има за него още една глътка вода, с която сутринта ще навлажни сухото си гърло. Когато към шест часа отвори очи, първата му работа беше да пипне бутилката. Уви, тя беше празна!

А като връх на всички беди слънцето припичаше тая сутрин още по-силно, безветрието правеше жегата още по-мъчителна. Морето бе притихнало като никога досега — безкрайна водна шир, по която не трепваше нито една бръчица. Сивкаво и сребристо, то чезнеше в далечината и се сливаше с белезникавото небе без никакъв хоризонт — в тънка мъглица от сутрешни изпарения и мъгли. Пътниците имаха чувството, че се намират не сред морето, а в някакъв гигантски калайдисан съд, в който все още димяха парите на нишадъра. Всички мълчаха. За пръв път, откакто бяха тръгнали, в душите им почна да се прокрадва унинието. Кога най-после ще задуха тоя проклет вятър? Кога ще опъне закрепеното платно? И най-малкият повей щеше да съживи ако не платното, то поне надеждата им за избавление. Но вятър не подухваше, платното висеше като счупено крило и също така счупено и прекършено бе настроението им.

Така измина още един час. Морето избледня, след това започна да синее към запад. В далечината отново се появи линията на хоризонта. Вацлав, който гледаше към морето, внезапно се обади:

— Какво става там?

Всички трепнаха и се обърнаха към него. И наистина там, където сочеше пръстът на Вацлав, нещо ставаше. Там гладката повърхност на морето бе разкъсана, нещо кипеше и режеше сивотата на дълги тъмни ивици.

— Май че е пасаж! — каза далматинецът.

Но не беше пасаж. Скоро всички видяха, че няколко делфина цепеха енергично водната повърхност — изчезваха и след това отново се появяваха.

— Идват към нас! — каза оживено далматинецът.

Другите не отговориха, но очите им заблестяха. Какъвто и живот да се появи сред това пусто море, все е надежда, все запалва някаква малка светлинка в душите им. Само лицето на капитана изглеждаше неподвижно и погледът му мрачен, но сега никой не гледаше към него, всички следяха делфините.

— Не можем ли да убием някой от тях? — запита гласно студентът.

За миг всички се спогледаха радостно, сърцата им затуптяха. Ако убият делфин, ще утолят поне мъчителния глад. И не само глада — и жаждата може би — от топлата кръв на животното. Но дали ще могат да убият? Дали делфините ще приближат на един револверен изстрел?

— Нищо няма да стане — каза капитанът. — Те се плашат от хората… Делфиноловците едва ги улучват с пушки…

Далматинецът го погледна сърдито.

— Свали веднага платното! — изкомандува той.

— Нищо няма да стане! — мърмореше капитанът.

— Мълчи там! — скара се Стефан. — Сваляй платното.

Свалиха набързо платното и мачтата, сложиха ги на дъното на лодката.

— Всички да легнат! — командуваше далматинецът. — Никой да не стърчи навън!

— Кой ще стреля? — запита печатарят.

— Ние двамата със Стефан!

Далматинецът никога не бе ходил на лов за делфини, но бе слушал туй-онуй. Планът му беше прост. Те не биваше да предизвикват с нищо тревога сред животните. Делфините бяха умни, хитри, но и малко любопитни. Ако не почувствуват опасност и не забележат хора, лодката можеше с нещо да привлече вниманието им. Тогава те щяха да дойдат съвсем близо до нея. В Средиземно море делфините не бяха плашливи. Той ги бе виждал да сноват между лодките и корабите из големите пристанища. Но той знаеше, че тук ги избиват и с течение на годините това навярно ги е направило предпазливи. Ако приближат до десетина-петнайсет крачки, той ще улучи непременно някой от тях смъртоносно — в това не се съмняваше. Но ако не дойдат близко? Отдалече стрелбата няма да бъде ефикасна, та и да улучи някой от тях, раната няма да бъде смъртоносна и животното ще избяга. Ако раната е сериозна, то няма да избяга много далече, ще загуби постепенно много кръв, ще изостане. Не е трудно тогава да го настигнат с лодката и доубият. Важното е да се гребе силно, да се преследва докрай — рано или късно то ще падне в ръцете им.

— Пригответе веслата! — каза той тихо.

Зад гърба му стана суетня.

— По-тихо! — намръщи се той.

Далматинецът чувствуваше, че хората в лодката го слушат и се подчиняват.

— Ще гребем двамата с печатаря! — каза той.

— Аз не съм гребал — каза смутено печатарят.

— Аз съм гребал — обади се тихо студентът.

— Значи, двамата с теб! — каза далматинецът. — И пълна тишина!

Залегнал зад борда, той внимателно следеше движението на делфините. Бяха четири — един по-едър, който плуваше пръв, и три по-малки. Разумно беше да избере някой от по-малките. Едрото и силно животно щеше да се съпротивява по-дълго време на смъртта, а и самият куршум щеше да проникне по-трудно през тлъстините до някой от жизнените органи. Делфините плуваха бързо, но скоро далматинецът разбра, че не се движат точно към лодката, а навярно щяха да минат успоредно с нея. Той притаи дъх. Ето ги — бяха на стотина крачки и приближаваха все повече и повече.

— Стефане! — каза тихо далматинецът. — Мери последния… Мери се в главата… Ще стреляш веднага след мен…

— Слушам! — отвърна Стефан.

Тишината зад гърба им бе така дълбока, сякаш двамата стрелци бяха останали сами в лодката. Далматинецът се увери съвсем, че делфините ще минат успоредно на тях — на трийсет или четиридесет метра. Разстоянието беше голямо, стрелбата ставаше съвсем съмнителна.

— Готви се! — обади се той глухо.

Когато делфините се изравниха с лодката, далматинецът се прицели внимателно в главата на предпоследния и стреля три пъти. Почти едновременно изтрещяха и изстрелите на Стефан. Животните се гмурнаха във водата и изчезнаха.

— Лопатите! — изкрещя далматинецът.

Само за няколко секунди греблата бяха поставени на местата си. Студентът и далматинецът загребаха с все сила, лодката се раздвижи.

— След тях! — каза дрезгаво далматинецът.

Капитанът натисна леко руля и насочи лодката към това място, дето след малко трябваше да се появят делфините. Когато те отново се показаха над водната повърхност, единият от тях бе изостанал назад.

— Ранен е! — възкликна далматинецът. — Греби силно!

Кръстан опъна с все сила късото, тежко и неудобно гребло. И далматинецът гребеше с все сила. Лодката бързо се движеше към черната гмуркаща се групичка. Големият делфин, който плуваше начело, внезапно се отклони и започна да се връща назад. Навярно той се стараеше да помогне с нещо на ранения. Но неговият ход бе нерешителен, той спря и се завъртя в кръг. Далматинецът погледна през рамото си и видя, че разстоянието до ранения е намаляло малко.

— Стефане, стреляй в последния! — каза той задъхано.

Стефан като че ли само това чакаше. Изтрещяха три нови изстрела, гилзите звъннаха по дъното на лодката. И четирите делфина веднага изчезнаха от погледа им.

— Улучи ли? — попита далматинецът.

— Не знам! — каза Стефан неуверено. — Далече са!…

Когато делфините се появиха отново над водата, раненият беше изостанал още повече, гмуркането му не беше така леко и плавно, както при другите три.

— Давай! — каза далматинецът дрезгаво. — Дай още малко!…

Студентът натискаше с все сила греблото. Гърлото му бе пресъхнало, виеше му се свят, морето пред него сякаш притъмня. Само една мисъл бе останала в ума му — да гребе, да не изостава от далматинеца, да движи лодката напред, към храната на другарите. Един от двамата няма да издържи — или човекът, или делфинът. Един от двамата ще отслабне пръв, ще загуби сили, ще отпадне.

Разстоянието между лодката и делфина отново се бе скъсило до стотина крачки. Стефан, който все още стоеше на носа на лодката с пистолет в ръка, се обърна назад.

— Да стрелям ли?

— Чакай! — каза далматинецът глухо.

Но разстоянието до ранения делфин си оставаше все същото. Трите предни делфина направиха малък кръг назад, водата закипя. Раненият издаде някакъв странен писък — нещо средно между плач и лай, — толкова отчаян и тъжен, че мъжете в лодката трепнаха.

— Греби, братле! — каза отчаяно далматинецът. — Не намалявай!

Младежът дишаше на пресекулки, погледът му тъмнееше. Раненият делфин отново отчаяно изплака. Другарите му приближиха още малко, спряха нерешително на едно място, после отново се отдалечиха. Може би от горчив опит те знаеха, че ако приближат повече, ще намерят там смъртта си. Внезапно раненият, отчаян навярно, че ще остане сам, усили хода си.

— Стреляй, Стефане!

Стефан стреля още два пъти. Делфинът се гмурна във водата, но те продължаваха да гребат напред. Младежът чувствуваше остра болка в лявата слабина, която подкосяваше съвсем силите му. И двете му ръце пламтяха, сякаш държеше не дървените гребла, а нагорещено желязо.

Когато делфинът излезе на повърхността, те видяха, че той бе изменил посоката си, бе се отклонил почти под прав ъгъл надясно.

— След него! — изхриптя далматинецът.

За да завият косо, трябваше да гребе само далматинецът и Кръстан отпусна за малко треперещите си ръце. Но когато дойде време да дръпне отново с греблото, болката преряза като с нож дланите му.

— Не мога повече! — каза той задавено и пусна греблото.

Далматинецът погледна към него — от ръцете му капеше кръв. Лицето му бе пребледняло като на смъртник и се бе състарило изведнъж. Далматинецът пусна греблото и се изправи.

— Ти луд ли си? — извика той гневно.

Младежът го погледна стреснато и виновно. Той все още дишаше мъчително — на пресекулки. Като вдигна треперещата си ръка, Кръстан избърса с опакото й изпотеното си чело.

— Трябваше по-рано да кажеш! — изгърмя далматинецът.

Младежът мълчеше.

— Стани от мястото! — каза далматинецът с внезапно омекнал глас, като гледаше поразен окървавените ръце на младежа. — Бива ли така!

После, като се обърна към кърмата, сърдито заповяда:

— Капитане, взимай му мястото!…

Но докато направят смяната и опънат отново греблата, делфинът бе избягал далече напред. Сега той се движеше право на изток, към дълбочината на морето, и блясъкът на слънцето им пречеше да го наблюдават добре. Все пак хората не се отчайваха. Животното беше ранено, нямаше да издържи дълго. След час или два то може най-неочаквано да обърне светлия си корем към небето. Важното е да упорствуват, да гребат непрекъснато след него.

Те гребаха още цял час, като се сменяваха. Но щом седна Вацлав, ръцете му веднага се покриха с мехури и далматинецът заповяда строго да стане от мястото.

— Мога още! — каза Вацлав намръщено. — Не съм инвалид!…

Той опъна силно греблата, като се мъчеше да скрие болезнената си гримаса. Далматинецът го наблюдаваше мълчаливо още няколко минути, после решително отсече:

— Ставай, Вацлав!… Това е заповед!… Веднага стани!…

Словакът остави мълчаливо греблата.

— Само ще си нараниш ръцете! — добави далматинецът. — И то без полза!…

— Това не е другарско! — каза намръщено Вацлав. — Всички имаме еднакви права!…

Далматинецът се усмихна едва забележимо.

— Добре, пак ще те пусна!… Но си превържи с нещо ръцете.

Колкото носни кърпи имаше в лодката, всичките ги бе взел Кръстан. Той се бе поуспокоил, но ранените му ръце все още го боляха непоносимо и трепереха като в треска. Раната на дясната ръка бе толкова лоша, че кръвта бе избила през бялата носна кърпичка и той се принуди да върже над нея нова. След тежката умора гърлото му бе пресъхнало съвсем, той едва дишаше от жажда.

Сега на кормилото бяха Стефан и печатарят. И двамата набити и яки, те поддържаха добро темпо, макар печатарят да похващаше за пръв път в живота си гребла. Той привикна доста бързо, макар да гребеше дълбоко и да разходваше много сили.

— По-плитко, с повече лекота! — съветваше далматинецът. — Не греби само с ръцете, а с цялото тяло!…

Капитанът се бе облегнал на кърмата и почиваше. Макар да беше уморен, той не откъсваше поглед от студента. Има нещо силно в тия хора — мислеше смутено капитанът. — Има нещо, което го няма в другите хора. И Адамаки е силен, но неговата сила е в парите. И приставът е силен, но силата му се крие в синята униформа. Диамандѝ хамалинът е силен като слон, може да подкара с блъскане цял влак. Но това истинска сила ли е? Ако беше тук, сигурно щеше да изглежда много по-слаб от тоя мършавичък студент, който не бе изохкал, докато кръвта течеше от ръцете му. Друга беше тяхната сила, но капитанът не можеше да разбере каква е тя. От ума ли идваше, или от сърцето? Капитанът беше виждал и по-умни хора, и по-сърдечни. Този, ниският, който стреляше по делфините, имаше суров, остър поглед, без капчица доброта, но и в него капитанът чувствуваше сила, която го плашеше. Досега му се струваше, че само в студента няма сила, а ето че се беше излъгал.

Да, беше се излъгал! Той го наблюдаваше скришом и разбираше, че младежът страда. В погледа му бе отразена болката, която режеше дланите му. Чуден човек, защо трябваше да направи това! От грешна гордост ли го стори, или просто от инат? Не, нито едното, нито другото! Сега лицето му бе бледно, дишаше тежко, с отворена уста. Навярно гърлото му е пресъхнало съвсем. Навярно жаждата го измъчва стократно. Капитанът въздъхна.

— Вземи малко вода в устата си! — каза той внезапно. — Ще ти олекне!

— Каква вода? — трепна младежът.

— Морска вода!… Изплакни си устата и я изплюй!… Направи тъй няколко пъти!…

Някаква смътна надежда се мярна в погледа на младежа.

— Няма ли да стане по-лошо?

— Ще ти олекне! — повтори капитанът. — В туй лъжа няма!…

— Не знам! — каза намръщено далматинецът. — В нашето море туй е отрова!…

— Не съм казал да я пие! — измърмори капитанът съвсем без желание. — Само да си изплакне устата!…

— Все едно!…

Младежът внимателно следеше капитана.

— Ти жаден ли си? — попита той внезапно.

— Кой не е жаден!… От снощи не съм пил!

— А тогаз защо сам не си опитал?

Капитанът усети как кръвта се качва до лицето му. Кой дявол го караше да им помага? По-хубаво да го беше оставил да мре от жажда.

— Сега ми дойде на ума! — каза той сърдито. — Ако искаш, мога да опитам!…

Капитанът взе бутилката и я натопи в морето. Чу се тихо бълбукане в тясното й гърло, след това то постепенно угасна. Когато младежът видя водата в стъклото, изтръпна. Това наистина бе вода — чиста и прозрачна като сълза. Капитанът навдигна бутилката, напълни си устата, след това я изплю.

— Нашата вода не е като тяхната! — каза той. — Нашата вода е много по-сладка!… Щом си учен човек, трябва да знаеш!…

— Туй е вярно — каза младежът.

Капитанът отново напълни устата си с вода и сега я задържа още по-дълго.

— Не е страшно! — каза той. — Каквото и да е, но вода е!… През живота си поне една бъчва морска вода съм изпил и слава богу не съм умрял!… Като плуваш, не може да не глътнеш малко вода.

— Дай бутилката! — каза студентът.

Когато докосна с устни гърлото на бутилката, цялото му същество се отпусна в някакво приятно блаженство. Но водата сякаш го сряза със своя неочаквано горчив и солен вкус. Той бързо я изплю.

— Поне още веднъж! — каза капитанът.

Макар че горчеше и соленееше в устата му, той почувствува, че сега му е много по-леко. Нищо, да опита още веднъж. След втория опит той усети как пред очите му светна — сега виждаше много ясно, чувствуваше се много по-бодър и болката в ръцете не бе вече така мъчителна.

— Е как е? — попита капитанът любопитно.

— Засега добре! — каза младежът с усмивка. — Но не знам дали няма да ми излезе през носа…

— Не бой се…

— Ти друг път опитвал ли си?

— Не съм — каза капитанът. — Но съм чувал от рибарите… Те знаят морето до най-тънкото…

— Тъй ще е — каза студентът.

Точно в тоя момент на греблата застанаха Дафин и Ставрос.

— Да пия ли още? — запита студентът, като гледаше в изпразнената бутилка.

— Не знам! — каза капитанът колебливо. — Чувал съм, че трябва по малко… Но ако искаш — пий!… От туй по-лошо не вярвам да стане!…

— Ходил ли си по други морета? — попита студентът.

— Ходил съм в Мраморното и Егейското море… — До Пирея съм ходил, не повече… Но от тяхната вода не бих пил… Виж, тя е по-лоша… И цветът на морето е по-друг — не ти трябва мастило… Да ти е чудно как може да има такава синя вода!… И по-прозрачна е — вижда се къде-къде по-дълбоко… Нашата вода е по-друга, много по-сладка е…

С крайчеца на окото си капитанът виждаше, че Ставрос гребеше едва-едва, докато Дафин опъваше с все сила. В тоя миг той наистина не знаеше кому да се сърди — на шурея си или на момчето. Делфинът пред тях плуваше все така упорито напред, разстоянието между него и лодката си оставаше все същото. „Не, няма да го настигнат — помисли капитанът. — Но щом им се иска — нека гребат. От туй по-богати няма да станат.“

— Сега ми щипе в устата! — обади се младежът. — Дали не е от солта?

— Не бой се — каза капитанът. — Вярно, водата край брега е по-сладка… В Обзор е много по-сладка, защото наблизо се влива голяма река… И от Калиакра нагоре е сладка, защото натам е Дунав… В нашето море плуват речни риби и нищо им няма… Сам аз съм хващал моруни…

Далматинецът изгони Ставрос и седна на мястото му. Трите делфина бяха изчезнали в далечината, но раненият се виждаше много ясно — над водата се мяркаше от време на време неговият лъскав черен гръб. Но защо силите му не отпадат? — мислеше тревожно далматинецът. — Защо така равномерно плува? Дори да не е много тежко ранен той трябва да загуби кръв, а с това и от силата си. Почне ли разстоянието да намалява — значи, всичко е в ред, но разстоянието не намаляваше и може би се бе увеличило още малко. Явно, вината е тяхна! Делфинът навярно отпада, губи силите си, намалява движението, но и те вече не летят след него така бързо, както, когато Кръстан държеше греблата в ръцете си. Сега е въпросът — кой ще отпадне пръв. Делфинът трябва да отпадне, защото е сам, а те са много.

— Да бяхме запазили малко бензин! — въздъхна тихичко до него Кръстан. — Една шепичка макар — щяхме да го настигнем за няколко минути…

— Мълчи! — каза мрачно далматинецът. — Мълчи, че ще се пръсна!…

— Аз на себе си се ядосвам! — каза студентът.

— Все едно — каза далматинецът. — На кой му е слаб умът, да му са здрави ръцете…

— Погледни пощенеца! — обади се печатарят. — Вече едва държи!…

Далматинецът се обърна и го погледна. Лицето му бе пребледняло съвсем, гъста лепкава пот течеше по врата му.

— Капитане, смени момчето! — каза той високо.

Когато капитанът зае мястото му, лодката не тръгна по-бързо. Капитанът гребеше леко, пестеше силите си. Все пак гребането го изморяваше, настроението му спадаше след всяка изминала минута. Защо го задължават да гребе с тях? Нямат никакво право! Не стига, че го грабнаха насила от дома му, но и сега насила го правят свой аргатин. Е, да, но и той си е виновен за това! Трябва да мълчи, да се мръщи, да стои настрана! Не трябва дума да им продумва! Не трябва нищо да им помага! А ето че стана туй, от което най-много се страхуваше — омекна сърцето му, помогна на студента. Сега всички ще почнат да плакнат устата си с вода, силите им ще се възвърнат, те отново ще почнат да гледат с надежда в бъдещето.

Защо го направи? Той не разбираше!

Поне да спре дотук, да не върви по-нататък. Трябва отново да се затвори в себе си, да сключи устните си… Трябва…

— Капитане! — обади се недоволно далматинецът. — Натисни по-силно греблата!

Капитанът трепна и загреба с лопатата. Мина още половин час, но делфинът не се предаваше — неговият черен гръб все така равномерно се мяркаше пред носа на лодката, все така оставяше върху сивата гладка повърхност на морето дълга диря. Далматинецът започна да се безпокои. Ами ако делфинът победи? Ако неговите сили се окажат по-големи? Слънцето се бе издигнало високо, жегата стана още по-задушна. Не е ли това лудост? — мислеше далматинецът. — Не разходва ли безсмислено последните си сили? Може би това черно дяволско животно е способно да скита още няколко дни с раните си по морето. Може би куршумите са заседнали в тлъстините и кръвта му отдавна е спряла да се излива в морето. Може би е най-добре да спрат, да се предадат — да запазят силите си за друг, по-благоприятен случай.

Далматинецът се колебаеше, не смееше да вземе решение. Ами ако силите на делфина се привършат изведнъж? И това може да стане! Те ще се доберат до него, ще качат на лодката тежкото му туловище, ще го разпорят, ще се покаже топлата му, димяща плът. Кръвта ще утоли жаждата им, месото му ще ги нахрани. Те ще бъдат сити и доволни, ще забравят раните си, страданията, горчивите изпитания. С още по-голяма сила ще блесне в тях надеждата.

Но как да разбере истината? С кого да се посъветва? Кой в лодката разбира от тия дяволски животни?

— Капитане! — обади се той внезапно.

Капитанът вдигна тежката си глава и го погледна.

— Ходил ли си на лов за делфини?

— Не съм — каза капитанът.

Но той излъга. Преди три години бе ходил веднъж на лов за делфини — бе прекарал на открито море близо два месеца.

— Но си чувал нещо от рибарите? — продължи далматинецът.

— Чувал съм — каза капитанът неохотно.

— Как ти се струва — ранените делфини дълго ли издържат?

— Не знам — каза капитанът. — За туй не съм чувал…

— Не може нищо да не си чувал — намръщи се далматинецът.

— Не съм чувал! — повтори упорито капитанът. — Делфиноловците нямат интерес от таквиз работи… Ако го чукне — хубаво, ако не — кой ще го гони?

Далматинецът се замисли за миг.

— Ти как смяташ — да продължим ли след него?… Или пък вече да спрем?…

— То си е ваша работа — каза капитанът. — Не ме бъркайте във вашите работи…

— Питам те човешки…

— Когато тръгнахте — не ме питахте — каза капитанът. — Няма защо да ме бъркате сега!… Каквото и да ви кажа, може после срещу мен да го вземете!…

Далматинецът се намръщи, но не каза дума повече. Няма нищо по-лошо от колебанието — мислеше той. — Няма нищо по-пагубно! Трябва да вземе някакво решение, да измисли нещо! Не може да се върви повече сляпо напред — стане каквото стане. Не може повече да се рискува! Да запита ли другите? Не, не бива! Сега всички гледат в него, всички смятат, че той знае повече от другите. Сега в него е цялата им надежда.

— Милутине! — обади се Стефан с развълнуван глас. — Погледни.

Далматинецът повдигна глава. Делфинът бе спрял внезапно на едно място, водата около него кипеше. Това трая още няколко мига, после той отново пое напред. Но сега всички видяха, че ходът му не беше така бърз. Разстоянието между него и лодката се скъси до петдесетина метра, всички видяха съвсем ясно черния му гръб.

— Да стрелям ли? — попита възбудено Стефан.

— Не бързай!

Далматинецът седна на греблото, лодката сякаш литна напред. Разстоянието бързо намаляваше — четиридесет метра, тридесет метра! Надеждата, която бе съвсем угаснала, сега отново се бе разгоряла, по-ярка от всеки друг път. Всички следяха с разтуптени сърца страшния финал. Още малко, още няколко минути, и те ще го настигнат. Лицата им бяха напрегнати, очите им блестяха. Храната беше съвсем близо до тях.

— Ще стрелям! — каза Стефан.

— Още малко! — каза далматинецът.

Животното беше на двайсетина крачки — сега и един неопитен стрелец можеше да го улучи. Капитанът следеше двубоя със затаен дъх. Дано да стреля! — мислеше той. — Ако стреля сега — краят е неизвестен. Двайсет крачки не е малко разстояние. Ако го улучи смъртоносно — животното може и да потъне. Навярно те не знаят това — мислеше той. — Нека мислят каквото си щат, тоя път той няма да им помогне. Той няма никакъв интерес да намерят храна.

— Стреляй! — каза далматинецът.

Стефан се прицели и стреля два пъти. Делфинът веднага се гмурна под водата. Всички станаха прави, чакаха къде ще излезе, готови да протегнат към него изгладнелите си ръце. Времето сякаш изчезна, те вече не знаеха няколко секунди ли са минали, или няколко минути. И ето че делфинът излезе над повърхността, гмурна се няколко пъти, пред очите им се бялна коремът му.

— Греби! — извика далматинецът.

Делфинът беше на двайсетина крачки, съвсем неподвижен, белият му корем блестеше на слънцето. Лодката наближаваше стремително към него, готова да го разпори с острия си връх. Той се преобърна във водата, след това отново блесна коремът му. Далматинецът, който гледаше през рамото си, разбра, че ще го задмине, и пусна греблата.

Точно в тоя миг делфинът започна да потъва. Когато лодката стигна до него, той бе целият под водата — на не повече от половин метър дълбочина. Хората го гледаха смаяни, без да съзнават какво ще се случи. В следния миг той потъна още повече, очертанията му станаха неясни, сляха се с грейналата на слънцето вода.

— Какво става? — възкликна някой изумено. — Къде е делфинът?

Всички видяха как той потъваше все повече и повече, докато съвсем изчезна. Хората се гледаха и не вярваха на очите си. Наистина ли се бе случило това? Беше ли възможно да се случи? Та делфинът беше тук, пред очите им, те го бяха настигнали, готвеха се вече да го извлекат в лодката. Как може сега да изчезне?

— Няма ли да изплува отново? — запита глухо далматинецът.

Той гледаше към капитана. Лицето му бе посивяло като на смъртник.

— Не знам — каза капитанът с безизразен глас.

— Как тъй — не знаеш?

— Отде ще знам!… Чувал съм, че лете делфините отслабват. Тогава някой може и да потъне…

— А ти защо не каза? — попита далматинецът с мрачен глас. — Сливи ли имаше в устата?

Капитанът се намръщи.

— Няма защо да кряскаш! — каза той сухо. — Не съм и помислил за това!… Ако ме беше попитал, можеше да ми мине през ума!… Отде аз ще знам какво си намислил да правиш!…

Далматинецът махна с ръка и седна сломен на пейката. Морето около него беше съвсем пусто. Те бяха отново сами сред неговата безкрайна шир — сломени, премазани от умората, отчаяни.