Павел Вежинов
Далече от бреговете (25)

VI

Дадоха им толкова храна, колкото им бе нужна за няколкодневно плаване. Моряците донесоха една бакърена тава с маслини, няколко големи буци сирене, пет големи кръгли хляба — най-малко по два килограма единият — и огромен син чайник, пълен с прясна вода. Дадоха им и ново гребло. Неджеб лично наблюдаваше предаването на храните. Лицето му се бе отпуснало, бедняшка доброта се бе появила в погледа му, но пушката му беше нащрек — той нито веднъж не я свали докрай.

— Да им дадем бутилка коняк? — каза Кенан. — Може да им потрябва…

— Може! — кимна Неджеб. — Ако е за даване — давай!… Само тях не пускай на палубата…

— Напразно се плашиш! — каза Кенан. — Видя, че не са никакви лазове…

— Не са!…

— Тогава от какво те е страх?

Неджеб се поусмихна. Усмивката му беше груба, малко крива, не прилягаше никак на суровото му лице.

— Зелен си още, Кенан! — каза той. — По-добре слушай чичо си…

И понеже разбра, че Кенан ще се разсърди, побърза да добави:

— Разбра ли как са взели лодката?

— Досетих се! — каза Кенан недоволно.

— Те са я откраднали! — каза Неджеб. — Дигнали са я заедно с хората…

Кенан се намръщи, но не отвърна.

— Който е откраднал лодка, може да открадне и гемия! — каза Неджеб. — С гемия ще им е по-лесно, отколкото с лодка… И най-важното — по-сигурно…

— Грешиш! — каза Кенан сърдито. — С нас туй няма да направят…

— Защо? — попита Неджеб и в погледа му се появи скрита насмешка.

Внезапно Кенан се затрудни. Наистина — защо? Досега той не се бе замислял по тоя въпрос, той просто чувствуваше — няма да го направят.

— Ние се отнесохме с тях човешки! — каза Кенан.

— Ами екипажът на лодката?… Сигурно и той се е отнесъл с тях човешки…

В лодката някой се изправи, Неджеб веднага отправи нататък бдителното си око. Като видя, че няма нищо опасно, той отново заговори на Кенан:

— Слушай, моето момче, ти познаваш моряците!… Морякът е готов да си даде и душата за човещината… Но не е там работата…

— А къде?

— Аз ти казах — хората са добри… Не са тръгнали да крадат, някаква идея са имали… Но и най-добрият човек — като си сложи веднъж главата в торбата — от него се пази!… Той не е като другите хора!…

Кенан погледна изненадан чичо си. Досега той бе говорил много пъти с него и му се струваше, че е много по-прост и много по-малко проницателен. Но сега думите на Неджеб му се сториха така разумни, че той се забърка и замълча. Кенан бе разбрал с каква страшна сила, стигаща до фанатизъм, те се бяха стремили към свободата. Сам той се бе почувствувал малък и едва ли не глупав в сравнение с тоя парцалив и небръснат човек, който с такава спокойна, насмешлива увереност бе говорил с него в каютата. Нима наистина може да спре нещо тая страшна сила, която фучи като ураган в своята единствена посока? Нима тя не е способна да помете всичко по пътя си?

— Не, не си прав, чичо! — каза Кенан внезапно. — Ти не разбираш!… Те се стремят към нещо много голямо… Друг е въпросът, дали наистина е голямо… Но те дълбоко вярват в това, иначе не биха скитали като някакви призраци из морето… Може ли човек да се стреми към голяма цел с коварни и подли постъпки?

— Не знам! — въздъхна Неджеб. — А защо са задигнали екипажа?

— Е, какво — да не са ги удавили?… — каза Кенан сърдито. — Цял ден са гребали да ги оставят тук, на гемията…

Кенан усети как пушката в ръцете на чичо му се помръдна като жива. Небръснатият човек се бе приближил безшумно до тях и ги гледаше със спокойните си очи.

— Ние сме готови! — каза той.