Павел Вежинов
Далече от бреговете (12)

IV

До обед не подухна никакъв вятър. Пътниците отдавна бяха изгребали водата от лодката, отдавна бяха изсъхнали мокрите дрехи върху гърба им, отдавна се бяха успокоили, че вече няма да ги преследват. Няколко часа след премеждието радостното възбуждение все още поддържаше бодър духа им, но след това и то бавно угасна и се стопи в жаравата на деня. И морето се бе успокоило съвсем, и само от време на време някоя дълга, мека вълна внимателно повдигаше лодката и леко я спускаше. В потискащия покой и неподвижност това едва забележимо движение бе приятно на хората и те го очакваха като единствено бедничко забавление, което разрушаваше за миг досадната монотонност.

През цялата сутрин не се случи никакво друго събитие. Хоризонтът беше все така пуст, без никакъв признак на живот, без никакво движение. Само веднъж видяха в далечината черните гръбни перки на два делфина, които оставяха в тихото море дълга трайна следа. Стана още по-горещо и задушно. Небето беше все така ясно и само веднъж по него се появи малко облаче. То идваше от сушата и бавно пътуваше на изток. Под него по морето пътуваше сянката му — тъмно петно с разкъсани краища — като някаква плитчина с подводни камъни, гъсто обрасла с водорасли. Сянката мина близо до тях, после се разреди и на края съвсем изчезна.

— Как не се досетихме да вземем поне малко бензин! — каза Стефан с горчива въздишка. — Поне една бутилка да си бях пъхнал в джоба!…

Кръстан, който лежеше разсъблечен на дъното на лодката, унило се усмихна.

— И втори път да ти се случи, пак няма да вземеш! — обади се той. — Никога няма да вземеш!…

И като избърса с опакото на ръката изпотеното си лице, добави:

— Никой от вас няма да вземе!…

Милутин се понадигна от мястото си и го погледна внимателно, но нищо не каза. Стефан веднага се наежи.

— Освен тебе, разбира се! — каза той иронично.

— Не, и аз не бих взел! — въздъхна младежът. — Макар и сто пъти да ми мине през ума!…

— Ти не знаеш какво приказваш! — обади се недоволно Милутин.

— Много добре знам! — тихо, без никаква настойчивост измърмори младежът.

Настана кратка тишина. Милутин въздъхна и отново се взря в студента.

— Според тебе, Кръстане, ние сме безнадеждно глупави?… Така ли?

— Не става въпрос за глупост! — възрази нервно Кръстан. — Но вие не обичате да се съмнявате… Вие вярвате сляпо във всяко дело, което започвате… Всеки, който се съмнява в успеха му, все едно че се съмнява в самото дело… А питам ви аз — от къде на къде? Каква е тая логика?

— Не съм толкова глупав, колкото ме смяташ! — каза Стефан намръщено. — По-добре да тръгнем без бензин, отколкото никак да не тръгнем!…

— А не е ли по-добре да бяхме тръгнали с бензин? — попита младежът и се изправи възбудено на мястото си. — Това не е ли още по-хубаво?

— Ако не вярваш в едно дело, ти изобщо няма да го почнеш! — каза Стефан презрително.

През цялото време Милутин изпитваше тягостното чувство, че някой ги подслушва. Той се озърна и веднага срещна погледа на Дафин.

— Нямаш ли си друга работа, мушмуло! — каза той сърдито. — Какво постоянно подслушваш?

Дафин трепна, изчерви се целият, засрамено наведе глава. Кръстан погледна към далматинеца и се навъси.

— По-кротко, Милутине! — каза той недоволно.

Към два часа жегата стана непоносима. Слънцето се бе разжарило над главите им, изстискваше влагата от омаломощените тела, увеличаваше мъчително жаждата. Далматинецът се досети да превърнат платнището в малък навес, под който се образуваше гореща, задушна сянка. Все пак това беше сянка — там слънцето не печеше така безмилостно, там се дишаше по-леко.

— А кой ще влезе отдолу? — попита замислено печатарят.

Стефан го погледна иронично.

— Знам кой ще легне! — обади се той. — А пък ние ще им правим вятър с палтата си…

— Не се шегувай! — каза печатарят ниско.

— Хич не се шегувам!… Но те знам какво мислиш…

— Под сянката ще се съберем всички — каза бавно печатарят.

Стефан го погледна и се намръщи още повече.

— Както я караме, май ще ни висят кожите на пирона! — измърмори той недоволно. — Карайте, както знаете… Аз под навеса не лягам…

— Няма нищо страшно! — обади се от мястото си Кръстан. — Ние сме повече хора, пък и по-силни…

Далматинецът слушаше мълчаливо спора. Преди малко тия мисли и на него му бяха минали през ума. Разбира се, най-човешко е всички да влязат под навеса. Но нямаше ли да бъде това крайна непредпазливост? Уморени, хората щяха да заспят, но тоя, който има лоша мисъл в главата си, то се знае — няма да заспи…

— Когато човек спи, и мухата го хапе! — каза той намръщено. — Само туй не забравяйте!…

— Нали ще оставим часови? — обади се Кръстан. — Каква му е работата?

— Добре, Стефан да бъде часови… А пък капитанът — той нека стои на руля…

— Какво ще прави там? — погледна го учудено печатарят.

— Лодката се движи по малко, морето я мести… Щом се извърти — слънцето огрява под навеса… Все някой трябва да държи руля, за да бъде отдолу винаги сенчесто…

Кръстан се усмихна сдържано.

— Измисли го! — измърмори той.

— Да, измислих го! — каза твърдо Милутин. — А сега слушай и изпълнявай!…

Скоро всички се прибраха под сянката. Настаниха се един до друг — приятели и врагове, — всеки, където бе намерил за себе си най-удобно място. Под платнището бе задушно, дъските на палубата бяха корави и ръбести, но далматинецът бързо заспа. Скоро заспа и Кръстан. Стефан седеше на носа с пистолет в джоба и внимателно наблюдаваше цялата лодка. Все пак повече от всичко друго той наблюдаваше капитана — сега капитанът му се струваше най-опасен.

Тоя поглед тежеше на капитана и смущаваше мислите му. Те се тълпяха безразборно, той се мъчеше да ги събере и постави в ред, но това страшно трудно му се отдаваше. Капитанът не умееше да размисля, когато го гледаха хора, когато шумяха около него, когато му говореха. Струваше му се, че мислите са думи, които всеки може да чуе. Понякога сам се улавяше, че размишлява гласно. Сега мислите му бяха лоши — в тях имаше и коварство, и измама. За такива мисли е нужна тъмнина или най-малкото — никой да не гледа в очите ти. Сега той долавяше, че младежът на другия край на лодката го следи внимателно и непрекъснато, това го смущаваше. Той трудно свързваше мисъл с мисъл, притеснено стискаше дръжката на руля, мъчеше се да гледа към морето.

Най-важното е — мислеше той — да бъде винаги нащрек, никога нищо да не пропуска. Трябва да спи малко, да бодърствува, да си отваря очите на четири. Ако може по някакъв начин да ги обезвреди — да ги навърже като снопове в лодката, — тогава спасението е лесно. Даже да не духне още една седмица никакъв вятър, не е трудно да се доберат с лопатите до брега. И гладни да са, и жадни, само него да оставят да гребе — нито за минута няма да спре, няма да се огледа, но ще пристигне до дома.

А може би най-важното е — мислеше той — да не духне вятърът. Най-опасният му враг сега — това е вятърът. Ако духне вятърът, лодката отново ще потегли, те ще се развеселят, ще съберат сили. Неговите най-добри другари, по-добри и по-верни от братя, сега са гладът, жаждата и безветрието. Колкото е по-силна жаждата — по-добре, толкова повече тя ще изсмуква силите им. Колкото е по-горещо — по-добре. Не трябва да има нито трохичка храна — ни перка от риба, ни дори парче от морските водорасли. Ако трае туй още два дни — те непременно ще клюмнат. Колкото и да са силни и решителни — гладът и жаждата ще ги сломят докрай. Тогава те ще се решат да слязат някъде на суша, да спасят — ако не друго — поне кожите си. Кому не е мил животът, кой ще се реши да се раздели с него току-тъй — без нищо? Брегът е близо, те ще му кажат — греби нататък! Няма голямо значение дали ще слязат на българския, или на румънския бряг, лесно е оттам да се добереш до дома. Важното е да не стигнат там, където са тръгнали.

Разбира се, може да се случи и друго. Ето те се отпуснаха, поотслабиха строгия режим. Сега Ставрос лежи до мустакатия, шуреят му — до студента. Така ли беше в началото? Не, не беше така — сутринта те не ги пускаха да наближат средата на лодката. Ако днеска са се отпуснали, утре могат да се отпуснат още повече. Тогава може би и часовой няма да оставят. Толкова трудно ли е, когато всички заспят, да измъкне някому револвера? Веднъж да го пипне в ръцете си и — свършено! Само с една пачка може да натръшка всички на дъното на лодката.

Но той чувствуваше, че душата му се отдръпва инстинктивно при тая страшна мисъл. Досега той не беше убивал нищо — нито делфин, нито дори заек. Никаква душичка досега не бе отнемал той на тоя свят, нито пък можеше да си представи как туй ще стане. Само веднъж бе решил да удави котката, защото ядеше малките му пилета. Улови я, сложи я в един чувал и я занесе край морето. Там върза на чувала голям грапав камък, след туй се качи на гребната лодка и потегли към дълбоката вода. Още докато гребеше, ръцете му трепереха, чувствуваше, че леко му се гади. Най-после спря, вдигна чувала. Котката се опита да се вкопчи в него, ноктите й задраха ръката му през грубия кеневир. Но той не се озлоби, не се ядоса, не хвърли чувала в морето. Той го остави на дъното на лодката и все така с разтреперани ръце се върна обратно.

А какво ли е да убиеш човек — мислеше той потресен. Ще може ли след това да яде спокойно хляба си, да гледа жена си в очите? Поне да бяха някакви разбойници и убийци. Не, не бяха такива хората. Макар да ги мразеше в тоя миг, душата му разбираше, че те не са лоши хора. Всеки би ли ги прибрал на сянка под навеса? Всеки би ли си дал последния залък, последната глътка вода? Само човек с добро сърце може да направи тия работи.

Капитанът въздъхна и се поизправи. Не, никак не беше хубаво да мисли така за тях. Нито беше хубаво, нито полезно. Те го бяха отвлекли от дома му, бяха взели свободата му, бяха смачкали собствената му воля. Никой досега в живота не му беше причинявал такава злина, както тия, които сега така спокойно спяха под навеса. Тогава защо да мисли добро за тях? Заслужаваха ли те с нещо и най-малката благодарност? С нищо! Съвсем с нищо!

Трябва много да се пазиш — мислеше той. — Трябва много да се пазиш да не ти омекне сърцето. Тогава ще почнеш да ги жалиш, да им помагаш в туй-онуй. Не трябва в нищо да им помагаш, а ако можеш — трябва във всичко да им вредиш. Колкото по-тежко е положението им, толкова по-голяма е надеждата да се спасиш. Пази се да не омекнеш, дръж сърцето си кораво, в нищо не им помагай.

Но можеше ли с нещо да им навреди? Може ли да спре вятъра, ако след час надуе платната? Не може! Може ли да спре дъжда? Ако намерят храна в морето, може ли да им я вземе? Това не може! Единственото, което може, е да не казва истината. Той знае някои неща, които те не знаят. Той знае например как можеш да се бориш с жаждата, как можеш да направиш тъй, че да не те измъчва. Нужно е само да намокряш от време на време устата си с морска вода. Лекичко да ги намокряш, без да се облизваш. Колкото по-често го правиш, толкова по-хубаво. И той не може да го прави, защото го гледат. Но нощем може да го прави, тогава те нищо няма да забележат. Те не знаят, че така можеш да се бориш с жаждата.

Те не знаят например че сега лодката не стои на едно място. Макар и много бавно, тя се движи на юг. В морето има течения, които те не познават. Това е много хубаво и много важно. Ако и безветрието се задържи няколко дни, то може да ги отнесе толкова на юг, че след това никой да не им помогне.

Дано само не се досетят за това — мислеше той. — Ако го попитат, той няма да им каже. Само онзи с мустаците може да се досети, защото познава морето. Но изглежда, че той познава други морета, а не тяхното. Това също е хубаво. На него би могъл да каже, че течението води на север. Наистина течението край брега води на север, но това води на юг — към синята вода…

Ако стигнат синята вода, той ще знае сигурно, че течението ги е отнесло към Турция. Но и тогава, разбира се, той нищо няма да каже, той…

— Милутине! — обади се внезапно Стефан.

Милутин стреснато се навдигна и веднага погледна с бистър поглед около себе си. Очевидно спеше нащрек, не се унасяше в дълбок сън.

— Погледни нататък — каза младежът. — Виждаш ли нещо?

Далматинецът се изправи цял в лодката и внимателно се взря. Едър, загорял от слънцето, с остър красив профил — той наистина приличаше в тоя миг на истински капитан, с когото морето не може да си играе, както си иска.

— Има параход! — каза далматинецът.

Сега и капитанът се обърна. Като се взря внимателно, и той забеляза съвсем мъничко черно петънце, едва видимо в синевината. Далматинецът сложи ръка над челото си и се взря още по-втренчено.

— Товарен е! — повтори той. — Идва от север, пътува на юг…

Капитанът усети как сърцето му се сви. Той веднага разбра, че далматинецът е прав. Едва забележимата диря на пушека беше останала от лявата страна на черничката точка. В това пълно безветрие пушекът не би изглеждал разстлан като лента, ако параходът идваше точно срещу тях. Но как бе разбрал, че корабът е товарен? Капитанът все още нищо не можеше да различи.

След малко далматинецът отново се изправи, взря се напрегнато и с успокоен глас измърмори:

— Танкер…

— Не се вижда! — каза капитанът.

— Погледни му комина! — усмихна се далматинецът. — Вече се вижда!…

Едва след десетина минути и капитанът се увери, че корабът в далечината е танкер. И последната му надежда угасна. Танкерът се показа целият на хоризонта, димът се проточи като тъмна лента зад кърмата. На такава далечина — мислеше капитанът — те няма да ги видят, пък и да ги видят, няма да им обърнат никакво внимание. И наистина след половин час параходът изчезна съвсем от погледа им. Хоризонтът отново беше чист по всички посоки — без нито едно петънце, без нито едно облаче. Само морето не беше така плътно синьо, по него започнаха да се стрелят едва забележимо розовите и зеленикави сенки на пъстреещото следобедно небе. Скоро всички се събудиха, но изглеждаха все още сънливи, подпухнали и кисели. Следобедният сън под задушната мараня на платнището не ги беше ободрил. Главите им тежаха, чувствуваха се обезволени и отпаднали. Опънаха отново платнището на кея, но то увисна така безжизнено, че сърцето на Вацлав се сви.

— Защо не гребем? — попита той тихо. — Докога ще чакаме вятър?

— Няма смисъл, Вацлав — отвърна с въздишка далматинецът. — Туй е все едно да подскачаш на един крак от Братислава до Бърно…

— Ако няма друг изход, ще подскачам — каза Вацлав. — По-хубаво ли е да стоим на едно място… Десет-двайсет километра да изминем на ден — туй все е нещо…

Далматинецът бавно поклати глава.

— Първия ден можем да изминем — каза той тъжно. — Но след това?… Ще се изтощим, жаждата ще стане непоносима…

Тоя път Вацлав не отговори — лодката отново потъна в тягостно, противно мълчание. Мъртвото вълнение бе угаснало съвсем, морето пъстрееше, хоризонтите се отдръпваха все по-назад. Тук-таме по неговата масленогладка повърхност започнаха да се явяват дълги, тъмни ивици, но въпреки това то изглеждаше много по-озарено от светлини, отколкото в началото на деня.

— Това медуза ли е? — обади се внезапно Вацлав.

Далматинецът погледна в морето. Грамадна синкава медуза плуваше в прозрачната вода, съвсем близко до лодката. Само за миг Вацлав бе забравил всичките си лоши мисли и сега с вълнение наблюдаваше красивото и странно морско животно.

— За пръв път в живота си виждам медуза! — каза той, без да откъсва погледа си от нея.

Всички в лодката се понадвесиха над борда — всички, дори капитанът. Той бе виждал през живота си милиони медузи, без да им обърне никакво внимание, но в тая се загледа, сякаш бе пратеница на някакъв мил и познат свят. Лицето на Вацлав бе добило чисто и детинско изражение, той целият се надвеси над борда и посегна с ръка към нея.

— Не я пипай — каза далматинецът.

— Туй чудо не се ли яде?

Далматинецът се поусмихна.

— Ако искаш, да ти опържа една…

— Не разбрах…

— Медузата, братко — каза далматинецът, — нищо не я яде… Нея и акулата я отминава.

Капитанът знаеше, че това не е съвсем вярно. Сам той бе виждал как крабове нападат медуза. Бяха я нападнали от всички страни и само за една минута я бяха разкъсали на парчета с яките си щипки. Тъй е и в живота — мислеше с горчивина капитанът. — И хората тъй се нападат и изяждат. Сега ония в лодката са го заградили от всички страни и се готвят да го разкъсат с щипките си. Но ако стане нещо, ако се появи отнякъде военен катер, същото ще стане с тях — ще ги заградят, ще ги притиснат, ако биха могли — на парчета ще ги накъсат.

Преди заник-слънце далматинецът се заприказва с капитана. Започнаха с туй-онуй — за дреболии. Но капитанът беше нащрек. Защо приказва с него главатарят им? Сигурно не е за черните му очи? Сигурно ще иска да отскубне нещо от него, нещо да го подпита, за нещо да го подготви. Капитанът отговаряше накъсо, не се отпускаше, думите едва се ронеха от устата му. Но онзи сякаш не обръщаше внимание на това, дори не го поглеждаше — с равен глас задаваше своите въпроси.

— Имаш ли деца?

Едва сега капитанът се намръщи.

— Отскоро ли си женен?…

— Ами — скоро… Десетина години вече…

— Малко си закъснял с децата! — погледна го далматинецът учудено.

Капитанът усети как в лицето му нахлу кръв.

— Туй не е от мене! — каза той глухо. — Жената не ги доносваше!…

Едва сега далматинецът повдигна глава и се вгледа в него. Изразът му беше съсредоточен, погледът му стана някак особен — не като винаги.

— Значи, тъй била работата! — каза той замислено и в тона му се мярна някакво особено съчувствие.

— Тъй! — отвърна троснато капитанът.

Далматинецът слабо въздъхна.

— А колко пъти вече?

— Три пъти…

— Три пъти! — повтори на себе си далматинецът. — Туй не е добре!…

— Как ще е добре! — каза с укор капитанът. — Тоя път се закрепи до шестия месец, ама на — тъй му било писано!… Видя се, че няма да го бъде!…

— Не бързай да приказваш! — каза далматинецът. — Още нищо не се знае!…

— Как да не се знае? — каза капитанът с горчивина. — Такваз беля й сложихме на главата, че здрава да беше — пак нямаше да го доноси!…

— Още нищо не се знае! — повтори далматинецът и веднага разбра колко безсмислено и глупаво прозвучаха думите му.

— За такваз работа като нейната се иска пълно спокойствие — въздъхна капитанът. — А като разбере, че сме пропаднали — може акъла да си изгуби, та камо ли детето.

Двамата замълчаха за миг. Далматинецът усети, че и другите се вслушват в разговора им, затова побърза да каже:

— Не бой се!… Когато жената е трудна — за нея няма ни мъж, ни свят!… Особено пък в такъв случай като вашия!…

— Ти не я знаеш! — каза капитанът.

Лицето на далматинеца съвсем потъмня.

— Природа е туй — каза той без желание. — Природата сама се пази… Сега на нея цялото й внимание е в детето, само за него тя мисли… Не бой се, ще понесе всичко, и детето ще запази…

— Дай боже! — каза с надежда капитанът.

— Остави ли й пари? — попита далматинецът.

— Пари има!… Не са много, но има… Истинският сезон тъкмо сега започваше… Нашата работа е такава — месеците хранят годината.

— Не си ли на заплата? — обади се внезапно печатарят.

— На пай съм… Не е луд Адамаки да плаща заплата, кога по плажа духа само голият вятър…

— А паят какъв е?

— Двете третини са за Адамаки… Третата е за мене и за Ставрос…

— Какъв кожодер! — с възмущение се обади Стефан. — Да му сплескаш главата с камък, без да го питаш…

— Ами как — лодката си е негова — каза капитанът.

— Виждаш ли? — каза далматинецът. — Обира голямата парса, без да си мръдне пръста!… Ти на тая работа съгласен ли си?

— Ами какво да правя? — вдигна рамене капитанът. — Лодката да му взема не мога…

— Някой ден ще им вземем всичко — каза далматинецът сериозно. — И ще го дадем на тия, дето нямат нищо…

— Тъй и трябва — каза капитанът.

Но всички разбраха, че го казва, без да вярва на думите си, просто да им угоди. Капитанът наистина не обичаше комунистите, макар да разбираше много добре откъде идва богатството на богатия. Сам той работеше за Адамаки, болеше го, когато му предаваше вечер касата, но не му се сърдеше. Когато има своя лодка с мотор, той сигурно ще вземе Ставрос да му помага в работата. И зер ще дели по братски със Ставрос печалбата, както искат комунистите? Дума да не става, доста ще има да поглежда момчето за толкова пари. Комунизмът не е работа за кадърни хора — мислеше той. — Който е кадърен, сам ще се издигне, няма защо да чака да му помагат комунистите. А капитанът смяташе себе си за кадърен човек, твърдо вярваше, че ще се издигне в живота — с труда си, разбира се, не с хайдутлук, както правят някои. Зер ще бъде тогава справедливо да му вземат всичко и да го дадат на некадърния или на мързеливия, който си е гледал рахатлъка и дебелата сянка? Не, капитанът наистина не обичаше комунистите.

— Да имаше как — щяхме да ти оставим пари! — обади се далматинецът. — Поне тоя борч щяхме да си издължим…

Капитанът ги погледна недоверчиво.

— А се пазарихте с мен — каза той намръщено.

— Туй беше, за да не се досетиш — каза печатарят. — Тухларите не ръсят пари през крачолите си…

— Добре ме замотахте вие мене! — каза капитанът с въздишка.

Но тоя път далматинецът не го чу. Той си бе припомнил за жена си и за нейната първа и последна бременност. Тогава беше останал без договор, живееше у дома си, на суша. Жена му имаше лека, весела бременност — шеташе пъргаво из къщи, усмивката не слизаше от устата й. Все пак той не я оставяше да върши тежката работа, сутрин не й позволяваше да става рано. Тя оставаше в леглото, той шеташе около нея, от време на време я поглеждаше. Тя лежеше, облегнала гръб на голямата пухена възглавница, от очите й сякаш капеше светлината на щастието. Никой никога не й бе шетал, а сега това вършеше тромаво и непохватно тоя едър и хубав моряк — нейният любим. И само как грижливо и сериозно работеше, как виновно я поглеждаше. Тя се завиваше като дете презглава, плачеше под одеялото. Защо трябва да бъде толкова щастлива? Не е хубаво да бъде човек толкова щастлив, за всяко щастие се плаща.

Тя стоеше и сега като жива пред очите му — малко напълняла, с понабъбнали устни, с наедрели гърди. Само колко гладка беше кожата на краката й — сякаш никога не бе живяла на село. Колко мека и жива бе нейната тъмноруса коса. Колко прекрасни бяха очите й — колко бляскави от влагата, колко чисти и нежни. Тя ставаше от леглото, изтичваше при него, целуваше ръката му. Целувал ли е някой някога грубата моряшка ръка? Кой друг би го сторил?

Ето тогава, значи, той е бил щастлив, напълно щастлив, а не е знаел. Може би никога човек не съзнава в момента щастието си, след туй го разбира, когато го изгуби завинаги.

Може ли да се забрави всичко това, може ли да се изличи от сърцето му, каквото и да му донесе животът?

Тя загуби детето си, когато най-малко очакваха такова нещо. Беше вече в четвъртия месец. Той отначало дори не повярва, че такова ужасно нещо може да се случи. Не можаха да разберат кога точно се е случило. Но той видя нероденото дете — целият трепетен и уплашен, с дълбоко поразена душа, сякаш природата внезапно бе разкрила пред него някоя от своите вечни тайни. Детенцето беше хубаво оформено, личеше ясно, че е момченце. Как можа да се случи всичко това?

В първите дни жена му беше като смазана от нещастието. Погребаха детенцето в края на двора — на брега, който се спускаше стръмно към морето. Жена му направи кръст от две сухи клончета и го забоде над мъничкото гробче. Беше коленичила с превити рамене, сълзите се стичаха по лицето й и капеха върху меката плетена пола. Вечерта тя прегърна конвулсивно широкия му гръден кош, сложи главата си на рамото му и цялата нощ не помръдна, не отслаби нито за миг прегръдката си. Какво ли бе мислила през тая горчива и печална нощ? Тогава той не знаеше, но сега разбираше. Тя бе мислила за смъртта! Тя бе мислила за оная тъничка нишка, която държи човешкия живот. Тя бе мислила за него самия — за пръв път с трепетен ужас. Тя бе искала да го запази с прегръдката си от угрозите, от нещастията, от жестоката смърт.

Но ужасното се бе случило след няколко дни. Тогава то го бе потресло така силно, че и сега чувствуваше в душата си страшната мътилка. Нито годините, нито тежкия и бурен живот можеха да заличат тоя спомен. Нищо освен смъртта не можеше да го заличи.

Една сутрин той отиде да види гробчето. Беше неделя, утрото бе студено и ясно, в далечината звънеше отчетливо черковна камбана. Преди да види гробчето, той погледна към морето, което лежеше в краката му — тъмно, студено, с белите гребени на вълните. Долу, в скалистия бряг, глухо и тежко гърмеше прибоят и се виждаше съвсем ясно зелената ивица на водораслите, която той беше изхвърлил на брега през нощта, когато вълнението е било по-силно. Тогава именно погледът му попадна на гробчето и дъхът спря в гърдите му. Мястото бе разрито, от мъничкото синьо трупче нямаше нито помен. С разтреперани ръце той възстанови всичко, както си е било, изправи отново смачканото дървено кръстче. Само една-единствена мисъл имаше в душата му — тя да не види, да не разбере, да не се досети! След малко жена му отиде на църква. Тоя път той не й каза нито дума — нека отиде, нека се успокои, нека го остави сам. Щом тя излезе, той извади пистолета си от скривалището, зареди го и отиде при кочината, която беше построена в задния двор. Вече няколко месеца сам той хранеше свинята и тя го познаваше, вдигаше срещу него тъпата си подвижна зурла, душеше шумно въздуха. И сега тя излезе срещу него — гледаше го с едното си око, тясно, закрито с бели четинести мигли — невинно и все пак мръсно. Той стреля няколко пъти в главата й с едрокалибрения пистолет и замина, без дори да я погледне. След час двама цигани я изнесоха, като преплитаха крака под тежестта й.

Едва вечерта жена му забеляза, че свинята я няма.

„Убих я!“ — каза той късо.

„Уби я? — трепна тя. — А защо?“

„Болна беше! — отвърна той намръщено. — Ветеринарният каза, че е чумава.“

Това беше единственото нещо, за което я бе излъгал в живота си, и никога не съжаляваше за лъжата си. До самата й смърт той не й каза нищо. Той гледаше с наранено сърце как тя отиваше до брега — там, до мястото с двете почернели клонки, стоеше дълго, мълчалива и самотна, очите й се изпълваха със сълзи, които не потичаха по лицето. Бурите отнесоха клончетата, но тя все ходеше на мястото, милваше с тънките си пръсти грапавата пръст. На същото място тя излизаше, когато той беше на море. Стоеше там, загърната в шала си, с часове гледаше далечния хоризонт, докато очите я заболяваха от взирането. В далечината се появяваха пушеци, от синята бездна на морето излизаха кораби, бучеха със сирените си край острова, завиваха край белия самотен фар. Тя гледаше и чакаше — ще се появи ли от далечината „Соренто“, ще се върне ли при нея любимият, без когото животът е така тъжен и така пуст…

Когато далматинецът отново повдигна глава, разговорът беше угаснал от само себе си. Скоро слънцето залезе така бързо, както бе изгряло. То се надвеси над разпаления ръб на морето, застоя се малко, след това потъна. Докато се губеше зад гладката морска повърхност, всички като смаяни гледаха в него — такова грамадно и близко, такова тъжно и гаснещо. Скоро крайчецът му изчезна в морето, светлината угасна. Нямаше вече нищо, освен тънка руменина над хоризонта, сгъстена като кръв, там, дето слънцето бе залязло.

Когато се стъмни съвсем, Кръстан седна до далматинеца. Известно време двамата мълчаха, после младежът пръв се обади:

— Нещо става с това момче!

— С кое момче? — не разбра Милутин.

— С Дафин, с пощенския чиновник…

— Не съм забелязал — каза Милутин. — Какво може да става?

— Ами някак особено се държи… Уж е шурей на капитана, пък като че ли не е с него… Не съм забелязал досега с нещо да му съчувствува…

— Уплашил се е — каза равнодушно Милутин. — И затуй не смее да гъкне…

Младежът замълча.

— Не, не е това — каза той най-сетне. — Когато потопихме лодката, не видя ли как се стараеше да ни помогне…

— Пък може и да е свястно момче — каза Милутин. — Хора всякакви…

— Просто — казвам ти — измърмори студентът. — В случай на нужда може с нещо да ни помогне…

— Само ние можем да си помогнем — отвърна Милутин. — И вятърът… От друга помощ нямаме нужда.

— Не е точно тъй…

— Тъй е — каза нетърпеливо далматинецът. — И вместо много да се доверяваш, повечко си отваряй очите… Да се не чешеш след туй, дето не те сърби.

Младежът не отвърна. Още много мисли имаше в главата му, но не посмя да ги каже. Страхуваше се да ги каже, не искаше да ги каже. Нощният мрак му се стори за миг още по-глух и по-потискащ.