Павел Вежинов
Далече от бреговете (3)

III

Двамата странници се връщаха по същата уличка, по която бяха дошли. Но сега тук-там пред някоя порта беше излязла полусляпа бабичка, тук-таме някое перденце беше вдигнато и край прозореца седеше девойка с дълги мигли и розово кълбенце прежда в ръцете.

— Не разбрахме дали капитанът е грък — каза замислено печатарят.

— Не, българин е — каза младежът неуверено. — Лицето му е българско… Но мотористът е непременно грък…

— Май че капитанът нещо усети! — каза загрижено печатарят.

— Не вярвам — отвърна колебливо младежът. — Изглежда добър човек…

Печатарят извади от джоба си кутията цигари и запали. Неговото лице отново изглеждаше така твърдо и напрегнато, както когато наблюдаваше лодката от високия морски бряг.

— С тоя Хекел излезе глупаво — каза той. — Знам аз кой е Хекел, нямаше защо да ми го завираш в носа…

Младежът виновно мълчеше.

— Изглежда добър човек — каза той.

— Добър, пък здравата ни оскуба…

— Не сме без пари! — каза недоволно младежът. — Аз бих му дал двойно.

— Ти би му дал тройно, пък той веднага ще изтича с парите при пристава.

Двамата излязоха на малкото градско площадче. В самия му център, под сянката на разклоненото платаново дърво, бе изградена голяма чешма с четири чучура към четирите страни на градчето. Почти цялото площадче бе сенчесто от тополите, но най-гъста беше сянката пред терасата на ресторанта. Сега тополите тъкмо цъфтяха и из въздуха като пухкав летен сняг се носеше белезникав мъх, който беше покрил всичко — и чешмата, и танцовата площадка, и зелените, прясно боядисани вази на ресторанта. Двамата минаха между тях и влязоха в закритото помещение. На една от ъгловите маси ги чакаха трима мъже, които веднага обърнаха към тях глави. Лицата и на тримата изглеждаха в тоя миг напрегнати и разтревожени. Най-възрастният беше около петдесетгодишен, вече посивял, но грамаден и така як, че другите двама едва се забелязваха в сянката му.

— Много се забавихте! — каза той громко. — Започнахме вече да се тревожим…

— По-тихо, Милутине — намръщи се печатарят.

— Не бой се! — каза възрастният. — Няма никого…

Печатарят внимателно се поогледа. В просторното помещение на ресторанта беше заета само една маса — тяхната. В дъното, зад цинковия тезгях, седеше бюфетчията и неговата кръгла заплешивяла глава едва се забелязваше между чисто измитите, все още влажни чаши и шишенца. Той навярно спеше, защото няколко мухи се разхождаха свободно по темето му. Точно над главата му висеше на здрава връв половинметрова препарирана риба, червеникава на цвят и с широко разтворени предни плавници — големи като криле на прилеп, — която рибарите наричат „морска лястовица“. Подухвана от течението на разтворените врати, тя се въртеше бавно около оста си, а около нея в много бърз темп се въртеше рояк мухи.

— Взех лодката! — каза спокойно печатарят. — Довечера в осем часа тръгваме.

Двамата мъже облекчено въздъхнаха. Третият ги погледна с недоумение, русото му възбледо лице, както винаги при такива случаи, стана напрегнато и малко печално.

— Не понял! — каза той с горчивина.

От тримата само студентът знаеше малко руски.

— Парус уже взят! — каза той, не съвсем сигурен в превода.

— Ооо! — възкликна русият и в светлосините му очи се появи същият израз на радост, надежда и облекчение, както и в очите на другите двама.

— Будет, Вацлав, все будет! — прибави студентът, като го потупа по рамото — слабичко и крехко като рамо на юноша.

Всъщност той не беше толкова млад, колкото слабичък и деликатен. И външността, и облеклото му се различаваха рязко от тия на неговите другари, които, макар и да не приличаха съвсем на тухлари, навярно биха могли да правят и тухли. Беше облечен в бял летен костюм и синя жарсена блуза, обувките на краката му бяха истинска чешка „Бата“. На възраст беше към трийсетгодишен, с гладка руса коса, с малко остър издължен нос и с онова неуловимо за описване изражение, което веднага издава чужденеца. Особено рязко се различаваше той от последния човек в компанията — почти на неговата възраст, но нисък и тъмен като азиатец, къдравокос, с грубовати черти на лицето и яки мазолести ръце, които биха държали с лекота и острата секира, и тежката леярска пота. Беше облечен в износени и отеснели дрехи, грубите му закърпени обувки бяха обути направо на бос крак.

— А защо толкова закъсняхте? — попита той недоволно.

Печатарят набързо разказа за лодката и за преговорите си с капитана. Това, че трябваше сами да вадят разрешително от пристава, накара всички да се намръщят. Милутин, който слушаше внимателно разказа, поклати бавно едрата си глава.

— Капитанът се е усъмнил във вас! — каза той решително.

Печатарят въздъхна.

— Май има нещо такова…

— Казах ти да отидеш сам! — вече с по-твърд глас прибави Милутин.

Печатарят виновно мълчеше.

— Всичко трябва да се изпълнява съвсем точно! — продължи Милутин. — Иначе за някоя дреболия работата може да отиде по дяволите…

Макар да говореше съвсем чист български език, тук-таме в думите му едва-едва се долавяше чужд акцент. Студентът се поусмихна.

— Напразно берете страх! — каза той. — Капитанът е добър човек…

— Знам ги аз тия песове! — каза мрачно нисичкият. — Като сложат капитанската фуражка, и си забравят ума…

— Грък ли е, или българин? — пресече го Милутин.

— Май че е българин — каза студентът.

Милутин се замисли.

— Може само да се е усъмнил — измърмори той повече на себе си. — И какво си е рекъл?… Да ги пратя аз при пристава, нека той да им бере греха… Туй не е толкова страшно… Но ако е куче — може и да му пошушне нещо…

— Куче е! — каза мрачно мъжът с грубото лице.

— Ти не си го и виждал! — нетърпеливо възрази студентът.

— Бай Милутине, парите са си пари! — обади се печатарят. — Той, види се, обича паричките!…

В ресторанта влезе дребно босоного момченце с тясно личице. В едната си ръка държеше връзка сафрид, нанизана с връв през хрилете и малките прозрачни устица. Момченцето се огледа и като видя чуждите на града хора, бързо приближи към масата.

— Прясна риба! — каза то, като ги гледаше изпитателно в очите.

— Нямаме нужда — каза нетърпеливо ниският.

— Евтино я давам — каза момченцето умолително. — Връзката три лева…

— Нямаме нужда, момченце — каза кротко Милутин и го погали по главата. — Заминаваме тая вечер, къде да я носим?

Момченцето въздъхна и се отдалечи. В края на краищата май много по-лесно е да уловиш риба, отколкото да я продадеш. Студентът погледна неговия мършавичък тил, слабите костеливи раменца и внезапно се обади:

— Малкият!

Момчето обнадеждено се обърна. Студентът извади от джоба си една никелова петолевка и му я подаде.

— Вземи! — каза той. — Вземи да се почерпиш…

— А да дам рибата? — зарадвано запита момчето.

— Няма нужда!… Ти се почерпи!…

Момченцето погледна хората, намигна им весело и излезе.

— Трябва да вървим! — каза Милутин. — Времето тече…

— Вацлав не трябва да идва с нас — каза решително Милутин.

— Тогава как ще го впишем в разрешителното?

— Няма да го вписваме! — каза Милутин. — Ще се разберем някак си с твоя капитан…

— Ами ако не се разберем? — запита печатарят със съмнение.

— Ще се разберем… Вацлав има чешки паспорт — неговата работа не е страшна.

Вацлав наистина имаше фалшив чехословашки паспорт, според който той трябваше да бъде преподавател по археология в Пражкия университет. С чужд паспорт и с безобидния си вид той наистина беше в сравнително най-голяма безопасност.

— Добре! — кимна печатарят. — Нека бъде тъй!

Словакът схвана, че се говори за него, и въпросително ги погледна.

— Вацлав, почакай ни тук! — каза студентът на руски. — Скоро ще се върнем!…

— Тук? — попита Вацлав унило.

— Може да се разхождаш из града… Но след половин час трябва да бъдеш тук!

— Кажи му — продължи Милутин, — че ако стане нещо лошо, той трябва веднага да се върне във Варна… Нека се свърже там със Струмски — той ще го подреди по-нататък…

Студентът преведе. Вацлав го изслуша спокойно и леко кимна. Четиримата станаха, студентът се усмихна.

— Ще се върнем — каза той. — Нищо лошо няма да се случи…

— Знам! — усмихна се и словакът. — Нищо лошо няма да се случи…

Няколко минути той остана сам в ресторанта. Беше все така тихо и все така спокойно дремеше зад тезгяха бюфетчията. Чудната червена риба все така се въртеше около връвта и словакът знаеше, че никога вече няма да я забрави. Има такива малки неща в живота на хората, които винаги се помнят, както има и съдбовни неща, които се забравят.

Вацлав почака още няколко минути в ресторанта и безшумно излезе.